Повелителката на дима

Мина

Връщам се в къщата на старейшините и заварвам Сандрин отново с неговата книга. Той само ме поглежда, когато се приближавам, и веднага се връща към четенето. Струва ми се грубо от негова страна, но се опитвам да не го приемам лично. Ако се съди по доста износения вид на книгата, историята в нея трябва да е много увлекателна. Сядам предпазливо до него върху дюшека и го изчаквам да приключи с четенето. Когато свършва, той си отбелязва мястото с парченце хартия и оставя книгата настрани.

— Можеш ли да четеш? — пита ме той.

— Разбира се — премигвам аз и прехапвам устната си. — Искам да кажа, идеално чета на каловаксийски. Можех да чета и малко на астрейски, учителят ми казваше, че напредъкът ми е колкото на шестгодишно дете, но сега… Ами, не мога да твърдя, че покривам дори средното ниво на шестнайсетгодишните. Астрейският беше забранен в двореца. На мен ми беше забранено да говоря, да пиша или да чета.

Той свива устни.

— Ще трябва да те научим, когато разполагаме с време.

Не мога да си представя кога изобщо ще има време за това, но не казвам нищо. Предложението е мило и аз го приемам с усмивка.

— Твоята приятелка е доста популярна — казва той. — Къде е тя сега?

— Хоа помага с разпределянето на храната. Старейшините се опасяваха, че ще стане голямо стълпотворение, но тя успява да въдвори ред и спокойствие сред хората.

— Има призвание да ръководи хората — кимва той. — В Астрея щяхме да кажем, че е сторака.

— Дете на слънцето? — предполагам, заради корените на думите.

— В крайна сметка, кой не обича слънцето? Някои хора притежават същата енергия и привличат другите, сприятеляват се с непознати само с една усмивка — казва той. — Ти не си сторака — добавя той.

Би трябвало да се почувствам обидена, но не мога да отрека, че той е прав. Нямам дарбата, която Хоа притежава. Не е лесно да бъда обикната. Гледа ме преценяващо.

— Има една приказка в Астрея, която може да си чувала като дете — за заека и лисицата.

Спомням си отделни части от нея — имало един заек, който искал да угоди на всички, така че се овалял в калта заради прасето, набучил си пера заради пилето, боядисал си петна върху козината, за да впечатли кравата. После отишъл при лисицата.

— Лисицата казала, че най-много от всичко иска да види заека в тенджера с вряща вода. Заекът тутакси скочил в тенджерата и лисицата си го сготвила, както си е жив, за вечеря.

Сандрин се усмихва мрачно.

— Няма как да угодиш на всички, без да загубиш себе си — казва той. — А ти си обградена от лисици. Какво ще те направи щастлива?

— Не е толкова просто — в гласа ми се прокрадва чувство на неудовлетвореност. — Не става въпрос само за мен, а и за тях — посочвам аз към вратата към всички гладни бежанци в лагера — и за хората в Астрея, оковани във вериги. Моето щастие е без значение, ако е за сметка на тяхното.

Той се замисля върху думите ми.

— А какво ще ти струва тяхното спасение?

— Цената е… — Гласът ми секва. — Цената е бракът ми с непознат, притежаващ достатъчно силна армия, за да се противопостави на императора.

Очаквам отново да ми напомни, че кралиците не се омъжват, но той не го прави.

— Трудно решение — казва той.

— Да — свива ми се гърлото. Примигвам, за да пропъдя сълзите, и се съсредоточавам върху причината да дойда да говоря с него. — Сандрин, познаваш ли някого, който да знае нещо за Пазителите?

Той пуска ръката ми и изправя малко гръб.

— Какво за Пазителите?

Колебая се, на устните ми напира признанието за изблика на сила у Блейз, но го потискам и внимателно подбирам думите си.

— Има едно каловаксийско момиче, с което се сближих, даже бяхме нещо като приятелки, мисля. Не съм съвсем сигурна всъщност как беше. Преди да избягам, отрових нея и баща й с Енкатрио, той умря, но тя оцеля.

Сандрин настръхва.

— Тя оцеля — повтаря като ехо той. — Но не е същата.

— Останаха й белези и има… има дарбата на Хаза.

Той размишлява над това с непроницаемо изражение.

— Не е възможно — казвам аз, защото той продължава да мълчи. — Хаза никога не би благословил каловаксиец. Щеше да остави отровата да подейства и да свърши с нея.

Усмивката му е напрегната и мрачна.

— Да се опитваш да разбереш боговете, е като да се домогваш до лудостта.

— Не — повтарям аз, — не вярвам, че е възможно. Не вярвам… — спирам, защото нямам избор, освен да повярвам. Видях го с очите си, усетих горещината, която остави допира й върху решетките на килията между нас — бяха толкова нажежени, че щяха да пламнат.

— Какво трябва да се направи тогава? Каловаксийка с такива сили… При това сега е императрица.

— Нямам отговор за това — признава той. — Никакъв, който вече не знаеш.

— Искаш да кажеш, че трябва да я убия — преглъщам аз.

Не за първи път ми се казва това, но тогава Крес беше невинна. Беше просто едно момиче, което обича красиви рокли и иска да се омъжи за принц. Все още го усещам като юмрук, свиващ се около сърцето ми, но този път е различно. Сандрин е прав — дълбоко в себе си знам, че убийството на Крес е единственият начин да бъде спряна. Всички онези кошмари, които ме преследват, всички те завършват с това как тя слага край на живота ми. А сънища или не, в тях има истина, зная това.

Пропъждам тази мисъл, преди Сандрин да види колко много ми влияе.

— А… — отново млъквам, несигурна съм как да формулирам следващия си въпрос. Блейз беше прав: ако някой заподозре, че е нестабилен, ще го убият. Не съм достатъчно наивна да вярвам, че Сандрин е изключение. — Чувал ли си някога някой да е оцелявал, след като е прихванал минната лудост?

Сандрин се смръщва.

— Това само по себе си е противоречие. Минната лудост по дефиниция води до смърт. Ако не се случи, значи не е минна лудост. — Той прави пауза. — Но, от друга страна, предполагам, смъртта идва за всеки от нас накрая, така че навярно не е честно. Колко време вече продължава?

— Не… питах само хипотетично.

Той не ми вярва, познавам го. Мисля си, че ще настоява за подробности, но накрая той само поклаща глава.

— Минната лудост не е болест, независимо че може да се отнасяме към нея като към болест. Това е магията на мините — някои хора се справят с нея, други — не.

— Зависи от благословията на боговете — кимвам аз. Дотолкова знам.

Той замислено накланя глава на една страна.

— Това е най-разпространеното обяснение, да. Винаги съм избирал да вярвам в него, но съществуват и други. По-малко поетични. Някой хора вярват, че зависи от други фактори — кръвта на човек или неговата физика. Сигурно по някакъв начин е вярно.

— Ако това е философска идея, не мисля, че ме интересува — казвам аз. — Как може и двете да са верни?

— Винаги съм смятал, че вярата в нещо му придава някаква истинност. В този случай ние може никога да нямаме сигурен отговор, така че вярата е единствената истина, с която разполагаме.

В мен кипи чувство на безизходност.

— Това не е отговор, а само пореден въпрос — казвам аз. — Чувал ли си за някого, който е имал минна лудост и е оцелял?

Той ме оглежда предпазливо, преди да поклати глава.

— Не — казва той, — никога не съм чувал за случай на минна лудост, която да продължи повече от три месеца, преди страдащият да загине.

Загине. Красива дума, по-хубава от умре.

— Как се случва? — питам, макар да не съм сигурна, че искам да знам отговора.

Той поклаща глава.

— Виждал съм го само веднъж с очите си. Не в битка. Беше години преди обсадата. Един беден, изплашен човек побягна от храма, когато разбра, че полудял от мините. Имаше обичай да ги убиват, дори още преди обсадата. Предполагам, че в този обичай е имало повече милост. Въпреки това човекът беше изпаднал в ужас и избяга в едно близко село, за да потърси убежище. Никой не пострада, когато накрая той изгуби всякакъв контрол, но въпреки това гледката беше ужасяваща. Почти нищо не остана от него след това и се надявам никога да не ти се налага да го видиш с очите си.

Иска ми се да изкопча още подробности, но си сдържам езика. Не искам да вкарам тези образи в ума си. Не искам да виждам как това се случва на Блейз всеки път, щом затворя очи. Колкото и страшни да са кошмарите ми за Крес, знам, че предпочитам тях вместо другото.

— Ами ако продължи повече от три месеца? — питам вместо това. — Ако някой оцелее след мините, ако е придобил дарба като Пазителите… и все пак понякога не може да контролира силата си?

Отново той притихва за известно време, погледът му става далечен, докато напряга ума си за отговор.

— Тази сила опасна ли е?

Не отговарям веднага, макар че знам отговора много добре. Само преди часове Блейз едва не унищожи цялата столица на Ста Криверо. Колко ли хора биха загинали при едно такова бедствие? Бих се учудила, ако изобщо някой се отърве жив.

— Никой не е наранен — отговарям.

Този отговор е непълен и Сандрин, изглежда, го разбира. С пъшкане става на крака и ми подава ръка.

— Ела, искам да те запозная с един човек.

Повежда ме през лабиринта от улички. Те са празни, тъй като всички чакат за храна при портите, но има нещо смущаващо заради тишината. Повече от всякога лагерът изглежда като мъртво място. От тази мисъл ме побиват тръпки и за да ги потисна, забързвам крачка да настигна Сандрин.

Отвежда ме накрая до друга къща с провиснал покрив и врата, която едва закрива входа. Вместо да тръгнем към вратата обаче, той ме повежда зад къщата, където на парче суха земя виреят няколко проскубани растения: яркожълти чушки, виолетови патладжани и бледозелени пъпеши медна роса. Неочаквано посрещане заради шокиращата изненада от цветове.

Близо до градината една прегърбена жена с къса черна коса стъква слаб огън. Над него, на ръждясала метална рамка, виси голям чугунен съд.

— Мина — извиква Сандрин, когато приближаваме, и жената се извръща да ни погледне през рамо. Изражението й е сурово, но се смекчава, когато вижда Сандрин.

— Дошъл си да направиш нещо полезно? — пита го тя и му сочи една торба до нея от груб конопен плат, пълна с продълговати, оранжеви сладки картофи. — Трябва да се обелят.

— Всъщност сме дошли да говорим за нещо с теб — казва Сандрин и се прокашля. — За мините.

Нещо трепва в изражението на Мина.

— Можеш да говориш и да белиш — казва му тя. — Почакай секунда.

Като се обръща към огъня, тя поставя ръцете си над него и започва да ги вие във въздуха. Сякаш увещава слабичкия огън и скоро той се разгаря още повече, докато пламъците не лизват дъното на съда. Няма никакви уреди, кибритени клечки, нищо освен нея.

— Вие сте Пазителка — откъсва ми се от устата. Още един Пазител! При това отпреди обсадата, разбираща своята мощ и знаеща повече за боговете, отколкото Херон или Арт, или Блейз. При това Пазителка на огъня! Усещам собствените си ръце, които стават все по-топли и гъделичкащи. Сещам се за обгорелите следи по чаршафите ми. Навярно тя ще има отговори и за тях.

Мина се обръща отново към нас, като този път гледа към мен.

— Коя си ти? — пита ме тя с остър глас.

— Това е кралица Теодосия — Сандрин отговаря вместо мен.

— Няма такава кралица Теодосия — казва подигравателно тя, без да отмества поглед от мен. — Само една уплашена малка принцеса, подчинена на императора.

— Казах ти, че кралицата се завърна, не помниш ли? — пита я Сандрин.

— Разбира се, че помня. Целият лагер не спря да говори за това. Но то нищо не променя. Ти не си кралица — казва тя на мен. — Не можеш да си кралица на страна, която не съществува.

Горе-долу същото нещо ми каза и Драгонсбейн, но в гласа на тази жена няма злъч. Напротив, тя звучи тъжно.

— Сандрин ми каза, че вие можете да ми помогнете. И беше прав. Не знаех, че има Пазители тук. Мислех, че каловаксийците са ги избили всичките след обсадата.

Мина ме гледа в очите малко по-дълго, преди да отмести поглед встрани.

— Аз не съм Пазителка, дете — поклаща глава тя.

Смръщвам се.

— Но аз току-що ви видях…

— Виждала ли си Пазители на огъня преди, а? Виждала ли си как създават огън с едно щракване на пръстите, виждала ли си ги да държат огнена топка в ръцете си, сякаш е детска играчка, виждала ли си ги как докосват пламъците, без изобщо да се изгорят?

Потвърждавам с кимване. Бях виждала Ампелио да прави всичко това и дори повече, когато бях дете. Тя кимва към огъня.

— Аз мога най-много това. И дори това не беше лесно — казва тя. — Какво знаеш за магията на Пазителите?

Вдигам рамене.

— Магията е била в пещерите под старите храмове, а сега — в мините. Хората, които прекарват твърде дълго време в тях, са благославяни от боговете и възнаграждавани с дарове — като Силата на огъня. Но не всички. При останалите мощта на магията се превръща в минна лудост. Кожата им е като трескава, не спят, дарбата им е нестабилна и накрая ги убива.

Мина стиска устни.

— Малко или много си права, макар че имаш доста детинско разбиране за това — всичко е строго определено, правилата са стриктни, виждаш нещата в черно и бяло. Нищо в света не е толкова просто, а магията със сигурност не е.

— Какво искате да кажете?

Тя се замисля за момент, оглежда се наоколо, докато една идея озарява лицето й. Прави ми знак да се приближа. Щом заставам точно пред нея, тя взима едно ведро и го повдига, за да видя, че водата се плиска вътре.

— Малко от последната вода, която твоите приятели донесоха при предишното ви идване — обяснява тя. — Сега си представи, че водата е магията в мините — точно това количество насища онзи, който стои там по-продължително време. А сега си представи, че тенджерата е този човек.

Тя излива съдържанието на ведрото и напълва почти три четвърти от съда.

— Ние бихме нарекли този човек благословен — казва тя. — Магията го изпълва, но не прелива. Но ако човекът беше по-малък съд, така да се каже, магията щеше да е твърде много за него и тогава щяхме да кажем, че има минна лудост.

— Но в това няма смисъл — намръщвам се аз. — Имам приятелка, която е Пазителка, а тя е приблизително с моя ръст. Със сигурност по-едри хора са полудявали от мините.

— Тя не говори за физическия размер — казва Сандрин.

— Това е нещо вътрешно, нещо непознато, което го определя. Не е свързано с гените или други фактори, доколкото знаем — допълва Мина.

— Ние? — питам аз.

— Преди обсадата изучавах пещерите с група хора, които бяха любопитни като мен. Исках да разбера какво се е случило с мен — казва Мина.

— И какво е било?

Мина се обръща към тенджерата.

— Представи си една по-голяма тенджера — казва тя. — Магията е вътре, но не е изпълнила достатъчно човека. На такива хора не им е толкова лесно да използват силата. Аз например чувствам магията, но ми е трудно да я изкарам на повърхността и рядко си струваше усилието, което полагах. Хората като мен — ние не сме достатъчно силни да служим като Пазители, така че сме се върнали към нормалния си живот. В известен смисъл изглеждаше позорно — да не си избран от някой бог, или пък убит от него, а просто пренебрегнат. Никой не обича да говори за това. Предполагам, че такъв е случаят с мнозина от хората в мините. Защо не са полудели от мините, но същевременно защо не им е и даден някакъв дар. Магията е в тях, но нейната концентрация е твърде малка, за да им позволи да направят нещо повече или въобще да направят нещо.

Мъча се да разбера смисъла на това.

— Значи, за да бъдеш благословен от боговете, ти трябва да си съд с правилен размер?

— Някои вярват, че боговете все още избират онези, които са способни да носят този обем от магия — казва Сандрин. — Именно боговете са тези, които решават кои личности да благословят.

— Други пък вярват, че всичко е непредсказуемо и случайно — добавя Мина, като свива рамене.

— Нима мислите, че боговете нямат пръст в това? — изненадвам се аз.

Известно време Мина не казва нищо.

— Не зная — признава тя най-накрая. — Нека приемем, че те избират кои да бъдат благословени, а това означава, че те също така са отговорни за онези, които не оцеляват след магията. Не вярвам боговете да са способни на такава жестокост, но ако са, не бих искала да ги почитам заради това.

Колкото и светотатствено да е, трябва да се съглася с това мнение.

— Ами какво ще кажете, ако някой има дар — силна дарба, но не може винаги да я контролира, особено когато е гневен? И не може да спи, и кожата му е винаги гореща, но е така повече от година?

Мина поглежда към Сандрин, който поклаща глава.

— Тя твърди, че въпросът й е принципен, хипотетичен — обяснява той. Мина изсумтява подигравателно, преди да се приближи към тенджерата.

— Така, когато се стигне до използването на магия, представи си, че този пламък е енергията, която упражняваш, за да активираш магията. Какво ще се случи с водата?

— Ще заври — казвам аз и започвам бавно да разбирам идеята.

— Да. Колкото повече се напрягаш, за да използваш магията, толкова по-силна става тя. Точно като врящата вода, която бълбука на повърхността на съда. Ако един среден Пазител използва своята сила за големи неща, за дълги периоди от време, това ще го доведе до ръба. Казваш, че твоят хипотетичен приятел е по-силен от останалите, така ли е? Така че, когато те използват своята дарба твърде интензивно или твърде дълго…

— Тя започва да ври — довършвам аз.

Тя свежда глава встрани.

— Има стари писания, в които съм чела за такива хора, но аз самата никога не съм ги срещала.

Сандрин се прокашля.

— В историите, които аз съм чел, те често се появяват по време на беда. Един период на суша е предизвикал появата на необикновено силен Пазител на водата, който бил в състояние да произведе достатъчно вода, която да утоли жаждата на цяло село, при това без да се изтощава. Една година гладът бил преодолян от Пазител на земята, който превърнал безплодната почва отново в плодородна. Учените отбелязали, че се случило така, сякаш боговете откликнали на молитвите на хората.

— Какво се е случило с тези Пазители? — питам ги аз. Сандрин и Мина си разменят погледи.

— Използвали са силата си и са спасявали хиляди хора — казва Сандрин.

— Докато се „преварили“ — довършва Мина.

Това ми идва в повече точно в този момент, а и имам още толкова много въпроси, така че пропъждам Блейз от мислите си и поглеждам към Сандрин.

— А това, за което говорехме преди, за отровата Енкатрио? — питам го аз. — Има ли връзка с магията? Знам, че е вода от Огнената мина, а хора са оцелявали и преди, но как е сега?

— Това е извън моята област — заявява категорично Мина. — Но доколкото разбирам, Енкатриото е много концентрирана доза магия. Повече от водата, която беше във ведрото — двойно повече, може би. Малцина биха се справили.

— Но ако успеят, те са така надарени, сякаш са били в мините — казва Сандрин.

— По-надарени — поправя го Мина. — Трудно е да се определи, без да се проведат тестове, но предполагам, че е възможно този хипотетичен приятел и другата хипотетична приятелка да са всъщност в подобни ситуации.

За част от секундата преставам да мисля как това означава, че Крес е уязвима или дори още по-опасна заради това. Не мисля каква мощ навярно има тя, колко много хора би могла да нарани. Мисля си само как тя сигурно страда, точно като Блейз. Иска ми се да можех да й помогна, но после си спомням, че не мога.

— Още един въпрос — мъча се да проясня ума си. — Как е възможно някой, който никога не е стъпвал в мините и не е опитвал и капка от Енкатриото… как е възможно да притежава дар?

Сандрин изглежда объркан, но нещо проблясва в очите на Мина.

— Този човек — казва тя, — хипотетично, разбира се, на твоята възраст ли е?

— Да — отвръщам. — Защо? Какво общо има това?

— Имаше едно явление, което започна точно преди обсадата. Слухове и известия за деца с дарби — дребни дарби, нищо подобно на силата, притежавана от Пазителите, дори не и като моята. Една майка беше ми казала веднъж как избухливият темперамент на сина й предизвикал преобръщането на чаша вода. Друга се кълнеше, че плачът на дъщеря й предизвикал опадването на листата на едно от техните дървета. Всички тези сведения бяха непреки, онези неща е можело да бъдат предизвикани от нещо друго. Но се оформяше някаква тенденция. Преди да успеем да я изследваме по-дълбоко, дойдоха каловаксийците.

Може да има и други като мен. Идеята едновременно е плашеща и успокояваща.

— Успяхте ли все пак да научите нещо, преди да дойдат? — питам ги аз.

Мина поклаща отрицателно глава.

— Но ако този твой хипотетичен приятел иска да намери някакви отговори, може би ще мога да помогна.

Част от мен напира да поиска помощ точно тук и сега, но си сдържам езика. Това не е най-важната работа сега. Добре съм и не съм имала някакви действителни пристъпи след кораба. Макар да зная много добре, че мога само да се надявам, онова, което ми се случи, да си е отишло от само себе си.

— Благодаря — казвам им вместо това.