Повелителката на дима

Непорочност

Кралската трапезария е още по-претенциозно украсена от моята стая. Три от четирите стени са покрити със стенописи и фрески на херувимчета, излегнали се върху пастелни облачета като възглавнички, угощаващи се с грозде и пиещи от златни винени бокали. Четвъртата стена, не точно стена — горната й половина е отворена, с теменужени драперии, прибрани встрани, за да се открива залезът в далечината. От тавана виси полилей, но вместо кристали, на него са закачени малки парченца синьо и зелено морско стъкло, което облива стаята с хладен блясък. Дългата маса от резбовано дъбово дърво е обточена с позлата, към нея има комплект със седем стола в същия стил.

Шест от тях вече са заети. Крал Етристо седи в единия край, целият приведен, богато украсената му корона се плъзга опасно надолу по челото му, но останалите стават, когато влизам. От едната страна на Етристо седи мъж на около трийсет години, който допускам, че е синът му Аварик, а от другата му страна — жена, само с няколко години по-голяма от мен, светла и руса като каловаксийка, но с по-кръгло и по-мило лице. Освен това е в напреднала бременност. От дясната страна на Аварик седи жена, чиято кожа е с цвета на мед, а черната й коса е сплетена в изкусно виещи се плитки.

Драгонсбейн е до русата жена, Сьорен е настанен между тъмнокосата и един празен стол на другата страна на масата, който, предполагам, че е за мен. Поласкана съм да видя, че и двамата — Драгонсбейн и Сьорен, също са облечени в дрехи с неудобен и натруфен стил, който стакриверийците, изглежда, предпочитат. Успели са дори да пъхнат Драгонсбейн в рокля от черен сатен без изобщо никакви презрамки.

Отправям се към празния стол, макар че ми е трудно да измина дори това малко разстояние в чехлите на високи токове, които Мариал ми даде. Навярно щеше да ми е по-лесно, ако не се притеснявах, че ще се препъна в подгъва на тежката ми, отрупана със скъпоценни камъни рокля, но тъй като нямам избор, налага ми се да правя малки, предпазливи стъпки и вечността сякаш се проточва, преди да успея да стигна до мястото си между Сьорен и Драгонсбейн.

— Надявам се, че не съм ви накарала да чакате твърде дълго — казвам, щом сядам. Да се говори е точно толкова трудно, колкото и да се ходи в тази рокля, но разбирам, че мога да се справя, ако не дишам дълбоко.

Останалите заемат местата си веднага щом се настанявам в моето.

— Изобщо, скъпа моя — казва крал Етристо на астрейски. — Чест е да чакаме такава красавица.

За стакриверийците аз съм едно красиво нещо в блестяща рокля, инвестиция, от която очакват добра възвръщаемост, ако се вярва на теорията на Артемизия за сватбената ми цена. Аз съм средство, което си мислят, че могат да използват. Арт беше права, когато каза, че е по-лесно да ги оставим да мислят така. Засега.

Така че слагам усмивка на лицето си. Тя изобщо не изглежда истинска, но се съмнявам някой да се взира прекалено, за да забележи това. Усмивката е красива и това трябва да е достатъчно.

— Толкова съм ви благодарна за вашето гостоприемство, крал Етристо — казвам аз. — Никога не съм очаквала да срещна такава добрина от непознати.

— Вчера бяхме непознати, скъпа моя — отвръща той, вдигайки златния си бокал с вино за тост, на който побързвам да вдигна моята чаша в отговор, въпреки че сме твърде отдалечени един от друг да ги докоснем. — Днес сме приятели.

Той отпива, преди да я постави на масата, и аз правя същото, тъй като ако не го направя, ще се изтълкува като обида. Виното е по-тъмно от онова, което пиехме в Астрея, с повече подправки, отколкото плодове. То изгаря гърлото ми, когато го преглъщам.

Крал Етристо се прокашля, преди да проговори.

— Всички стакриверийци говорят астрейски, разбира се, в допълнение на още няколко езика, затова предлагам да използваме астрейски, след като той, изглежда, е най-разпространеният тук.

Поглеждам към Сьорен, който не разбира и дума от казаното. Съсредоточил е погледа си напред, а изражението му е празно.

— Бих искал да ви представя моя син — продължава Етристо, като първо посочва вдясно — Аварик и неговата съпруга Амиза. — Той прави знак към сина си и към жената със сплетената коса. После се обръща наляво. — А това е моята съпруга Лилия.

Полагам огромни усилия да скрия изненадата си. Предположих, че русата жена е една от дъщерите му, макар изобщо да няма прилика помежду им. Крал Етристо е поне на осемдесет години, а Лилия е почти на моята възраст. Трябва да е негова втора съпруга или дори трета, а може и четвърта. Не е възможно бебето, което тя носи, да е негово.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — усмихвам се и на трите. — Вие имате и други деца, нали? — питам краля.

Той махва пренебрежително с ръка.

— Всичките ми дъщери напуснаха дома, когато бяха по-млади и от вас — отвръща той. — Справиха се чудесно, като подсигуриха съюзи и търговски договори с други страни по целия свят. Пишем си от време на време, но да си гостуваме… е трудно.

Кимвам и издавам звук, който се надявам да изразява съчувствие, макар да не изпитвам никакво съжаление към човек, който продава дъщерите си в чужди земи, за да направи собствения си живот по-лесен. Била съм странник в чужд двор и колкото и да съм наясно, че това е различен вид опит, още си спомням какво е да си обграден от непознати лица, да не можеш да общуваш, да ти липсва семейството.

— Ами, да не стоим така официално тук — казва крал Етристо, преди да плесне два пъти с ръце. — Много съм гладен.

При звука на неговото повикване през страничната врата нахлуват слуги, като всеки носи огромно златно плато. Уханията, носещи се от ястията, нямат нищо общо с онези, които познавам, и не съм твърде сигурна как да ги опиша. Пикантни — да, но има също и сладост и нещо друго, което не мога точно да определя. Когато един от слугите поставя пълна чиния пред мен, устата ми се изпълва със слюнка при вида на храната — красиво подредени зеленчуци, подправен ориз с цвета на нощното небе и някакъв вид печено месо.

— Малки залъци — прошепва ми Сьорен. — Със стакриверсийката кухня трябва да се свиква постепенно.

Благодаря му с усмивка, но след седмици на сухари и сушено месо е трудно да следвам съвета му. Иска ми се да изгълтам храната колкото се може по-бързо, но си налагам да ям бавно, наслаждавайки се на всяка подправка, вкус и текстура. Не трябва да се храня и прекалено бавно обаче, защото Аварик ме наблюдава с огромно внимание, привел се е дори напред и ме гледа с блеснали, любопитни очи.

— Измъчваха ли ви с глад в Астрея? — пита ме той.

Преглъщам парченцето риба, което току-що бях хапнала.

— Не, никога — отвръщам. — В двореца се хранех като всеки каловаксийски придворен, въпреки че повечето от съветниците ми са прекарали години в мините в изнурителен физически труд и на оскъдни порции храна. А както дочух, през последните няколко месеца там е станало още по-зле.

— Разбира се — казва Аварик, като се мъчи, но не успява да покаже съчувствие. — Но… Ами… вашата леля ни разказа толкова много истории за страданията ви в ръцете на императора.

Спечелвам си малко време, докато попивам устата си със салфетка, борейки се с неустоимото желание да изгледам гневно Драгонсбейн.

— Бяха много трудни десет години — бавно заговарям аз с надеждата, че ще се приключи дотук.

Но Аварик не схваща намека.

— Биеха ли ви? Трябва да е било ужасно. Колко често се случваше?

— Да — отвръщам, а гневът прониква в гърдите ми. Повече от всякога усещам белезите по гърба си, изложени на показ, колко жестоки и варварски са те сред цялата тази стакриверийска красота. Иска ми се роклята да имаше ръкави, някакъв начин да ги прикрия, да скрия историята, изписана по моята кожа. Ръцете ми стават горещи и едва се въздържам да не започна да ги чеша. Усещането е същото като през нощта, когато се събудих от кошмара си и открих, че чаршафите ми са изгорели. Сякаш някъде вътре в мен огънят отчаяно притиска кожата ми, за да лумне навън. Не е истински, казвам на себе си, сякаш мога да се заставя да повярвам в това. Налагам си да дишам дълбоко, за да потисна гнева, представям си лед във вените си. Тези хора не ги е грижа за мен. Грижа ги е само за онова, което се е случило с мен, сякаш е някаква извратена история, написана, за да ги шокира, ужаси и забавлява. Сграбчвам подлакътниците на стола ми толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляват — това поне ме разсейва от гъделичкането по ръцете и дланите ми. Запазвам приятния израз на лицето си, привеждам глава и поглеждам към принца през сведените си мигли.

— Съжалявам — допускам в гласа ми да се промъкне нотка на сдържани сълзи. — Все още мие много трудно да говоря за това. Случваше се доста често и се опасявам, че винаги ще нося белезите от това, както физическите, така и психическите — признавам със скръбна въздишка. — Оцелях, до голяма степен благодарение на моите съветници и на леля ми.

Усмихвам се тъжно на леля си, от което тя ни най-малко не се трогва. Тя прозира всичко, но стакриверийците си нямат и представа.

— Това е толкова ужасно — казва Лилия, стискайки наниза от перли, обгръщащи бледата й шия. Нейният астрейски не е толкова добър като на другите, съгласните звучат малко по-остро. — Мога да си представя колко противно е било. — Тя спира за малко. — Какво използваха? — пита тя, като снишава гласа си. — Камшик? Бастун?

Стискам челюстите си и издържам на погледа й няколко секунди, преди да отговоря.

— Каквото беше под ръка, но мисля, че императорът предпочиташе камшика.

Усещам смътно удоволствие, когато тя свежда очи от мен и се връща към храната си, без да каже и дума повече.

— И, разбира се — продължава Аварик — вашата леля ни разказа какво ви е накарало онова чудовище да направите на… Как се казваше мъжът, който е умрял?

— Ампелио — отговаря Драгонсбейн с равен глас, без никакво колебание. — Настойникът й Ампелио.

Стискам още по-силно дръжките на стола и се страхувам, че може да ги счупя накрая, но не съм в състояние да успокоя ръцете си. Не мога да говоря за Ампелио, не мога да им дам тази част от сърцето си, независимо какво ми предлагат. Онова, което се случи, е между него и мен. Дори на Блейз не съм разказвала подробностите. Няма да го направя, за да забавлявам тези хора.

Нещо топло ляга върху лявата ми ръка, поглеждам и виждам бледите, загрубели пръсти на Сьорен върху моите, нищо, че очите му неотклонно да са приковани върху храната му. Той не разбира голяма част от казаното, но беше чул името на Ампелио и предполагам се е досетил за останалото. В края на краищата той беше там, когато забих меча в гърба на Ампелио, но може би тогава не е разбирал какво изтезание е било за мен, а може би все още не знае, че Ампелио е моят баща, но въпреки това вижда колко ужасно е това за мен.

— Императорът даде да се разбере, че или той, или аз ще бъдем убити — казвам бавно аз, мъчейки се да запазя гласа си мек. — Колкото и необходимо да е било да го сторя, не мисля, че някога ще си го простя.

Масата притихва за момент, но това е напрегната тишина, изпълнена с догадки, вещаещи още по-лоши неща. Заемам се с вечерята, надявайки се, че греша и че темата ще бъде прекратена.

— Императорът е въплътен демон — казва накрая крал Етристо. — Заради онова, което ви е сторил, ще страда цяла вечност в отвъдното. — Той прави пауза, но във възцарилата се тишина има нещо, което подсказва, че не е свършил още. Втренчва поглед в мен, сякаш ме претегля — сантиметър по сантиметър. — Все още ли сте… — Колебае се да намери точната дума. Сигурно не се сеща как е на астрейски, защото превключва на каловаксийски. — Девствена?

Замръзвам, но се насилвам да преглътна хапката си, макар да съм убедена, че ще се върне обратно всеки момент. До мен Сьорен се сковава: разбира смисъла на думата и трябва да се е досетил за контекста на разговора.

— Искате да знаете дали ме е изнасилил? — задавам въпроса си бавно на астрейски, издържайки погледа на крал Етристо.

Аварик, Амиза и Лилия се сепват от думата и свеждат погледи към чиниите си, но Етристо е невъзмутим.

— Да — казва той след малко. — Има слухове също за вашето увлечение по принц Сьорен, за което също съм любопитен да знам.

Когато чува името си, Сьорен изглежда още по-объркан. Издържам на погледа на крал Етристо още малко, преди да отклоня поглед към Сьорен.

— Крал Етристо се чуди дали баща ти ме е изнасилил, или ти си ме дефлорирал — обяснявам му аз на каловаксийски, без да си давам труда да говоря по-тихо.

Лицето на Сьорен почервенява, повече от гняв, отколкото от неудобство, мисля си аз.

— Не — отвръща той язвително на крал Етристо на астрейски. Това е една от малкото думи, които беше научил.

Крал Етристо размахва ръце във въздуха, сякаш е бил нападнат.

— Извинявам се, ако моят въпрос ви е обидил — казва той, макар думите му изобщо да не звучат извинително. — Разбирате, че трябва да попитам за това, преди да продължим със задачата да ви намерим съпруг. Повечето мъже с високо потекло никога не биха взели опетнена жена за съпруга.

Смръщвам се, несигурна откъде да започна с подобна логика. Решавам да разоблича най-лошата част от нея:

— Значи, биха ме сметнали за опетнена, дори ако съм била изнасилена?

Крал Етристо се усмихва напрегнато и свива рамене.

— Така стоят нещата — казва той. — Мъжете се женят за жени, които са непорочни, и си взимат нечисти за любовници. Разбира се, това едва ли е изненада за вас — същите порядки имат и в каловаксийския двор, както подразбрах.

— Да — признавам аз. — Но едва ли приемате разказаното от мен като възхвала на поведението им?

При тези мои думи лицето на Етристо почервенява.

— Не е необходимо да се обиждате, скъпа моя — казва той. — Ако това, което казвате, е вярно, няма от какво да се боите. В края на краищата моите собствени съпруги — покойната и тази с нас, се подложиха на преглед, преди да се оженим, за да се гарантира тяхното целомъдрие. Дъщерите ми го направиха преди женитбите си. И Амиза го направи, така ли е? — пита той.

— Такава е традицията — отвръща Амиза, но не поглежда към мен, забила поглед в чинията си.

— Прегледът е съвсем обикновен, лесно е да се издържи — казва крал Етристо, като маха пренебрежително с ръка.

Насилвам се да се усмихна захаросано.

— И вие самият ли сте минали този преглед, Ваше височество? Има логика. Ако мъжете с благороден произход трябва да се женят само за непорочни жени, тогава и жени с благороден произход следва да се омъжват за благочестиви мъже.

— Теодосия — изсъсква към мен Драгонсбейн, лицето й опънато и гневно.

Изкушавам се да разкрия собственото й лицемерие, след като взима неговата страна. В крайна сметка тя едва ли може да претендира, че е девствена, след като има две деца. Но сдържам езика си и се усмихвам невинно на крал Етристо.

— Съжалявам, Ваше височество — казвам, трепкайки с мигли. — Просто е толкова странен обичай за цивилизования свят. Явно има причина да не съществува думата девственост в Астрея. Такова понятие не съществува.

Масата утихва за миг.

— Е, това не е Астрея — казва крал Етристо. — Кандидатите за ръката Ви ще започнат да пристигат утре, така че се надяваме да направите този преглед, преди да се срещнете с тях.

Не зная какво предполага този преглед, но не е и нужно да знам. Независимо какъв ще е, той ще докаже, че не съм била докосвана по този начин, но въпреки това не би трябвало да доказвам каквото и да било. Не би трябвало да има значение. Знам, че от мен се очаква да бъда сладка и отстъпчива, и непретенциозна, за да запазя благоразположението на стакриверийците, но това е граница, която няма да премина дори и заради Астрея.

— Ако мъжете не се подложат на подобни прегледи, преди да се срещнат с мен, и аз няма да го направя — заявявам аз. — Бракът с мен ще донесе на тези мъже несметни богатства, щом си върнем Астрея. Ако искат да се лишат от това богатство, защото се вторачват толкова много в традицията, тяхна воля. Сигурна съм, че ще има мнозина, които ще предпочетат парите.