Повелителката на дима

Кандидатите

Не чувам нищо, с изключение на главата, която ме цепи, а болката се удесеторява от ярката слънчева светлина, прежуряща стъпалата на двореца. Устата ми е суха като пясък и макар да бях сресана, излъскана и нарисувана отново от Мариал и нейния екип, се чувствам така, сякаш нощта недвусмислено е изписана на лицето ми. Умът ми е в мъгла, но по някакъв начин, предполагам, това е добре — твърде съм изтощена, за да си спомня да бъда угрижена.

Кандидатите за ръката ми пристигат в дълга процесия от покрити с платнища карети, виеща се по улиците от бял камък.

— Не се тревожете, скъпа моя — казва крал Етристо от стола си до моя, погрешно разтълкувал изражението ми. — Много са, но това ще бъде само кратко представяне. Цялото събитие няма да отнеме повече от час-два.

Час-два. Потискам надигащия се стон. Не мога да си представя да седя тук повече от пет минути, въпреки че столовете, изнесени за кралското семейство и мен, са удобно тапицирани и със сенници от палмови клонки. Заради горещото слънце, главоболието и роклята, пристягаща ребрата ми, усещам, че ще припадна. Ала се усмихвам на крал Етристо, надявайки се усмивката ми да изглежда естествена. Отношението му към мен е поохладняло след снощния ми изблик, но външно не му личи — той все така е любезен. Когато му се извиних за думите си, той го прие с пресилена усмивка.

— Чудесно — казвам аз — толкова се вълнувам да се запозная с всички. Благодаря ви толкова много, че организирате всичко това.

На мен това ми звучи прекалено, но крал Етристо само отвръща на усмивката ми и ръката му потупва моята — кожата на дланта му е сбръчкана и лепкава.

— Удоволствие е да ви помогна, скъпа моя, след всичко, което ви е сполетяло.

Облягам се назад в стола си и поглеждам Сьорен, който стои зад мен, малко по-настрани. Останалите са притиснати доста по-назад в тълпата от стакриверийци, събрали се зад нас — дори Драгонсбейн е там, за нейно разочарование. Но Сьорен е изложен изцяло на показ, без да става ясно дали се парадира с него като съюзник, или просто като трофей. Тъй като крал Етристо все още говори на астрейски и не си прави труда да превежда, трудно е да си представя, че го възприема за нещо повече от декоративен елемент. Превеждам му това, което кралят каза, и Сьорен кимва, но лицето му е по-бледо от обикновено и има тъмни кръгове под очите. И аз имах такива тази сутрин, преди да ги покрият с боя, пудра и забрава.

— Снощи имах чувството, че съм проговорил на астрейски — казва той. — Но днес не си спомням и дума.

Засмивам се, въпреки че от това се засилва главоболието ми.

— Каквото и да говореше снощи, не беше на астрейски — отвръщам. — Все повтаряше думата аминети, но освен нея не чух нито една астрейска дума.

Бузите му почервеняват.

— Предполагам, че е една от думите, които съм запомнил — признава той.

Собственото ми лице се облива от топлина, спомняйки си нощта, когато го научих на тази дума, докато показвах значението й с толкова много аминети — целувки, че не успях да ги преброя.

— Е, сега си трезвен — посочвам аз. — Ще ми разкажеш ли за кандидатите, когато пристигнат? — снишавам глас, като поглеждам косо към крал Етристо, който е потънал в разговор със сина си.

Сьорен кимва, макар че между веждите му се появява бръчка.

Обръщам се към крал Етристо, привличайки вниманието му към себе си.

— След представянията бих искала да посетя бежанския лагер.

Крал Етристо ме поглежда така, сякаш съм предложила да скочим в лава.

— Защо, по дяволите, ще искате да го направите?

С усилие сдържам усмивката си.

— Вие сте били така добър да приемате мои сънародници през годините, както и хора от други завладени страни. Ще се радвам да се срещна с хора от Астрея, а така и те ще могат да ме видят, да разберат, че правя опити да върна всички ни у дома.

Крал Етристо отново потупва ръката ми и ми се усмихва, сякаш съм някое очарователно, непослушно кутре.

— Вие сте олицетворение на добротата, скъпа моя, но лагерът не е място за момиче като вас.

Понечвам да оспоря, но бързо се отказвам. След снощи трябва да съм по-внимателна, макар че едва удържам на изкушението да плесна ръката му, за да я махна от моята.

Какво означава това — момиче като мен? И наистина ли ме смята за момиче, докато в същото време планира женитбата ми с мъже, които — ако се вярва на разузнаването на Сьорен, в повечето случаи са много, много по-възрастни от мен? Каловаксийците обаче вярваха, че децата стават възрастни на петнайсет и в това поне бяха последователни. В Ста Криверо аз едновременно съм третирана като дете и като сексуален обект. Не съм сигурна как да се справя с това.

Върволицата от карети се вие като змия отпред и първата спира пред двореца. Изправям се в стола, след като се улавям, че съм се отпуснала в него съвсем не по кралски. Най-сетне, изглежда, ще започнем.

Двама мъже се втурват от мястото си до крал Етристо да посрещнат пристигналите. Единият от тях търкулва тънък червен килим, който води право от стъпалата на нашия подиум до степенките, подаващи се от каретата. Другият отваря вратата на каретата с широк поклон, придружен от още претенциозни жестове, които изглеждат излишни.

Минават няколко напрегнати секунди, преди от вратата на каретата да се подаде мъж, който се отказва от степенките и направо скача върху килима. Висок е, по-висок дори от Сьорен, широкоплещест, с червеникаво-кафява кожа и късо подстригана коса, която вече е оредяла отпред, макар едва ли да е на повече от двадесет и пет години. Лицето му е сурово, с остри, изсечени скули, а устата му сякаш е постоянно извита надолу. Очите му са тъмнокафяви и гледат напрегнато изпод гъстите му вежди.

Тръгва по червения килим и после нагоре по стъпалата на подиума, едната му ръка безцелно докосва хълбока му, където, предполагам, обикновено виси меча му в ножница. Трябва да са го накарали да го остави днес — в Ста Криверо е забранено със закон да се доближава краля с оръжие. До мен Сьорен ми дава знак, че е разпознал мъжа, който приближава.

— Етмонд, ерцхерцог на Хаптания — прошепва ми той с глас, в който се долавя страхопочитание. — Брат на хаптанския крал, но всички знаят, че кралят е стерилен. Етмонд е следващият, който ще наследи трона. Един от най-добрите военни умове, които някога съм срещал, той е обръщал изхода на битки, дори когато противникът го е превъзхождал по численост десетократно. — Сьорен вече звучи наполовина влюбен в Етмонд, но има нещо в този мъж, което не мога съвсем да определя. Той, изглежда, се притеснява да гледа хората в очите, дори когато се обръща към мен със скован поклон.

— Ерцхерцог Етмонд, позволете да ви представя известната красавица на Астрея, кралица Теодосия — казва крал Етристо. Очите на ерцхерцога се стрелват към Сьорен и се присвиват, преди да се върнат обратно към мен.

— Кралице Теодосия — казва той, пресягайки се за ръката ми, която му подавам. Той отново ми се покланя и целува кокалчетата на пръстите ми. Гъстият му мустак одрасква кожата ми. — Вашата красота е наистина легендарна. Чест е за мен да се запозная с вас. — Говори така, сякаш е наизустил онова, което иска да каже, изговаряйки го с равен тон, без да вдигне очи към моите.

— И за мен е чест да се запозная с вас, ерцхерцог Етмонд — отвръщам аз. — Толкова ми е приятно, че сте изминали целия този път. — Гъстите му вежди се сключват.

— Хаптания е само на един ден път, Ваше величество. Изобщо не съм пътувал толкова дълго. — Изглежда, се сеща за подтекста на думите си, докато ги произнася, защото се изправя и изкашля. — Имах предвид, че всяко пътуване, което дава възможност да ви срещна, би било кратко, и с радост бих пропътувал и по-дълги разстояния, ако се налага.

Ерцхерцогът е съпроводен до двореца, а антуражът му от хаптански придворни го следва като патенца майка си.

— Не мисля, че много го е грижа за мен — прошепвам на Сьорен, а той се разсмива.

— Не го приемай лично. Неговият мозък не разсъждава по същия начин като твоя или моя. Той разбира от таблици, числа и диаграми — в шаха е ненадминат, но с хора му е трудно да общува.

— Май ти трябва да се ожениш за него — усмихвам се самодоволно аз. — Изглеждаш доста влюбен вече.

Сьорен свива рамене.

— Той е гениален, но от лична гледна точка, не мисля, че от него ще излезе добър съпруг за когото и да било, включително теб и мен.

Въздъхвам.

— Е, ние не гледаме на цялата тази работа от лична гледна точка, нали?

— Само почакай — казва Сьорен, кимвайки ми към следващата карета, която спира. — Лошото тепърва предстои.

Трудно е очите ми да запазят живеца си, тъй като запознанствата с кандидатите се точат бавно. А и много от тях ми изглеждат толкова еднакви, че не мога да си представя да се съглася да се омъжа, за когото и да е от тях.

Крал Уендъл от Граня например е на петдесет, вече има три съпруги и според Сьорен е с най-големия харем в света. Нисък е на ръст, с оредяваща коса, която вече е посивяла, а кожата му е като на прокиснало мляко. Когато се покланя и целува ръката ми с мокри устни, развратният му поглед ме кара да поискам веднага да се изкъпя, но се задоволявам само дискретно да избърша ръката си в роклята. Граня има голяма войска, казва ми Сьорен с известно съжаление. Толкова много крале! От следващата карета се изсипват още десетима, които се карат помежду си и спират за малко, колкото да ми се представят. Имената им обаче са неясни като в мъгла и не помня нито едно. Всички са със загрубели лица и се нуждаят от бръснене. Когато изчезват в двореца, стакриверийските придворни им дават огромно спално помещение.

— Естина е нация от кланове — обяснява ми Сьорен, щом те си тръгват. — Всеки от тези мъже е крал, който се опитва да завземе управлението на цялата страна. Всички те воюват от векове. Без съмнение, смятат, че който от тях се ожени за теб, ще получи възможността да се нарече висш крал.

— Трудно ми е да си представя, че ще са загрижени как да си възвърна Астрея при такива междуособици — промърморвам. Още една загубена кауза. Ерцхерцогът започва да изглежда много по-привлекателен.

Следващият е принц Талин от Етралия, придружаван от баща си — цар Реймър, или известен още като Реймър Красивия, както твърди Сьорен. Някога може и да е бил, но дори сега, на четирийсет, той е доста елегантен. Синът му е значително по-малко. Според Сьорен за него се носят слухове, че е незаконен син. Разбирам защо, като ги гледам един до друг: докато царят е тъмнокос и широкоплещест, със силна, квадратна челюст и високи скули, принц Талин е мършав и дребен, със сламеноруса коса и обло, безформено лице. Той остава назад, забил поглед в земята, а баща му се заема с представянето и ми целува ръка.

— Та той с дете — казвам на Сьорен, когато се отдалечават. — Колко е голям — на десет?

— Мисля, че е на единайсет — отвръща Сьорен, като едва сдържа смеха си. — Не се притеснявай, съмнявам се, че ще настоява да консумира брака още няколко години.

Боря се с импулсивното си желание да се пошегувам.

— Не се притеснявам — отвръщам твърдо.

Следващият е принц от Брака. Принц Тираниус изглежда твърде стар, за да е още принц — на около петдесет, със загоряло, обрулено лице и посивяла коса. Според Сьорен точно в това е проблемът.

— Баща му няма да отстъпи трона. Той е прехвърлил деветдесетте и вече рядко напуска леглото си, но здраво се е вкопчил в короната. Носят се слухове, че Тираниус планира преврат. Предполагам, че ти си част от този план.

Изпухтявам драматично и гледам как Тираниус и крал Етристо си разменят любезности.

— Ужасно грубо е всеки да се опитва да ме използва за свои цели, когато и аз самата се мъча да направя точно същото с тях.

Когато спира поредната карета и се отваря вратата й, ми се налага да преглътна възклицанието си от силната изненада. След върволицата от мъже жената, която излиза от каретата, е приятна изненада за мен, преди да си спомня, че тя също се състезава за ръката ми. Никога не са ме привличали жени по този начин, но си давам сметка колко е красива — силна, със златиста кожа и дълга, кестенява коса, навита на сложно сплетени плитки. Дори Сьорен изглежда омагьосан от нея.

— Императрица Джозита от Дораз — прошепва ми той, докато тя се приближава. Звучи толкова изненадан, колкото и аз. — Не мислех, че ще дойде.

Имам толкова много въпроси, но преди да ги задам, тя се приближава и целува ръката ми, поднасяйки обичайните ласкателства при запознанство — дали пък крал Етристо не е изпратил с поканите и репликите, които да се рецитират? — преди да поздрави нашия домакин.

— Императрицата като кралица ли е? — прошепвам въпроса си към Сьорен.

— Дораз не е матриархат, както не е и патриархат. Родителите на Джозита не са били управници. Последният император я избрал, когато е била малко момиченце, и я осиновил. Отгледал я и я възпитал като бъдеща императрица. Така и тя ще избере и възпита своя наследник.

Стискам устни.

— Всъщност това е доста разумно, нали? — казвам аз. — Да се избере владетел, вместо да се разчита на родствени връзки. Какво ще иска тя от мен?

Сьорен свива рамене.

— Браковете в Дораз не се ограничават само между мъже и жени…

— И в Астрея беше така.

— Точно в този случай не съм сигурен какво предвижда протоколът. Най-вероятно ще бъде отворено за обсъждане; може би ще успееш да я убедиш да се съгласи двете да станете партньори и да управлявате заедно.

— Това определено е за предпочитане — отвръщам.

Той вдига рамене.

— Сигурен съм, че тя все пак ще поиска част от Астрея. Въпреки славата, която се носи за твоята красота — всички го казват, те не биха изминали целия този път само за да я видят.

Следващият кандидат е от Биндор, един от висшестоящите свещенослужещи, за които ми беше споменал Сьорен. По-млад е, отколкото очаквах, с крайници, твърде големи за ръста му, и с обръсната, бронзова глава, която блести на следобедното слънце. Поглежда ме с ясно изписано безпокойство на лицето.

— Негово светейшество, Първосвещеник Батистиус е бил отгледан в манастир — прошепва ми Сьорен. — А в столицата на Биндор жените са строго забранени. Много е възможно да не е виждал жена преди.

Налага ми се да задуша кикота си, докато той се приближава несигурно. За разлика от другите, той не ми целува ръка, само се покланя.

— Нека Бог се усмихва над вас, кралице Теодосия — казва той с треперещ глас.

— И над вас — отвръщам, което, изглежда, е правилният отговор. Той ми кимва бързо, преди да се обърне към крал Етристо.

— Отново не — прошепвам на Сьорен. — И да се опитаме да го върнем у дома колкото се може по-скоро — нещо ми подсказва, че Ста Криверо ще му дойде в повече.

Направо ми олеква, когато разбирам, че е дошъл ред на последната карета.

От нея слиза мъж в специално ушит костюм от сако и панталон, чийто цвят идеално съответства на виолетовия цвят на каретата. Трябва да е на около трийсет, с млечнобяла кожа и тъмна коса, за чиято прическа е използван толкова много брилянтин, че изглежда невъзможно да бъде докосната. Държи се с известна заучена маниерност, която е някак странна и ми отнема малко време да установя защо — той се държи като човек, на когото му се е наложило да се научи да изглежда силен, а не като някой, на когото силата му е дадена по рождение. По време на уроците ни на кораба Сьорен и Артемизия бяха споменали, че има страни, чиито лидери са избирани от самите граждани и бих се обзаложила, че този е един от тях.

— Канцлерът на Ориана, Марзен — прошепва ми Сьорен, потвърждавайки моето предположение. Канцлерите се избират да управляват чрез гласуване и затова могат да се издигнат, независимо от потеклото си. — А това ще е сестра му, сала Колтания.

Колтания върви плътно до брат си, облечена в подхождаща на костюма му виолетова рокля, която обвива фигурата й. По-млада е от него, но по-голяма от мен — може би на двайсет. Погледът й е проницателен и сериозен, пълните й, изрисувани устни — в неизменна права черта.

Понечвам да попитам Сьорен какво означава сала, но не успявам, защото канцлерът отправя поглед към мен. Има заразителна усмивка, която предизвиква ответна усмивка. Още преди да си отвори устата, в него има нещо дълбоко завладяващо. Предполагам, че тази черта е много полезна, ако възнамеряваш да убедиш хората да гласуват за теб.

— Съседите ни от запад, скъпа моя — обяснява крал Етристо. — Всъщност преди няколко века бяха наше владение, преди да поискат сами да управляват страната си. — Обръща се към канцлера. — От известно време чувам, Марзен, че след напрежението от изборите на мнозина от сънародниците ви им липсва нашето обединено кралство.

Въпреки че тонът му е доста добродушен, нищо не може да скрие жилото в думите на крал Етристо. Усмивката на канцлера замръзва, но не изчезва.

— Предполагам, че ситуацията едва ли е такава, освен ако не увелича четирикратно данъците им и не поставя такса върху вноса и износа на стоки, както стори вашият дядо — заявява Марзен.

И двамата мъже млъкват и почти очаквам крал Етристо да скочи от стола си с немощните си кости и цялата си хилавост и да нападне канцлера, но вместо това след малко той се разсмива — висок, пълен с хрипове звук. Канцлерът се присъединява и аз също се насилвам да се засмея, макар да не съм сигурна какво толкова е смешно.

— Този има такова чувство за хумор — обръща се към мен крал Етристо — и чар, че почти половината хора в страната му гласуваха, за да го изберат.

Ударът е очевиден, но канцлерът продължава да се усмихва, сякаш всички в страната са вперили поглед в него.

— Моят дом е ваш дом, Марзен, можете да сте сигурен в това — казва крал Етристо, като се пресяга да се здрависа с канцлера. — Ще изпратя някого да ви обясни как се пуска ваната. Знам, че това е непознато явление в Ориана.

— Аз пък се вълнувам от перспективата да опитам стакриверийското вино, за което съм слушал толкова много — отвръща Марзен, следвайки тона на краля. — Вярно ли е, че може да се използва и за почистване на килими? Направо е великолепно да имаш един продукт с толкова много приложения!

Двамата мъже отново се разсмиват, стискат си ръцете, въпреки че кокалчетата на пръстите им побеляват от силата на ръкостискането. Щом Марзен изчезва в двореца, се облягам на Сьорен.

— Да не би да съм заспала в някакъв момент и да съм изпуснала частта, в която си мерят…

— Виждате ли, скъпа моя — прекъсва ме кралят, като ме придърпва обратно към себе си, — намерил съм ви добри потенциални кандидати. Какво мислите засега?

Обмислям внимателно думите си, преди да отговоря.

— Всички са чудесни — казвам с усмивка. — Поласкана съм, че са напуснали домовете си, за да дойдат и да се срещнат с мен.

— Ще опознаеш някои от тях по-добре на пиршеството тази вечер.

Без да изчака моя отговор, той помахва с ръка и група прислужници се втурват да го вдигнат от стола му и да го преместят в транспортно средство, подобно на онова, което използва при първата ни среща в пустинята. Вкарват го вътре и насъбралите се стакриверийци го последват.

— Е? — пита Сьорен, докато ставаме и ние. Мисля, че изражението ми успява да каже всичко много по-добре от каквито и да е думи, защото Сьорен едва сподавя смеха си. Гледа ме продължително.

— Колкото и много да ми се иска да се прибера в стаята си и да се опитам да приспя това адско главоболие, виждам, че ти имаш други планове.

— Надявах се да посетя бежанския лагер — признавам аз. — Но крал Етристо ми отказа. Заяви, че не било място за момиче като мен.

— Нещо ми подсказва, че това не е било достатъчно да те разубеди — казва Сьорен. Усмихвам му се.

— Кажи на другите. Тръгваме след час.