Повелителката на дима

Убийство

Не й беше лесно на Мариал да прикрие следите, оставени от тренировката с Артемизия, но те едва личат, покрити с толкова много слоеве кремове и пудра, от които кожата ми изглежда неестествено, все едно приличам на нарисувана кукла. А и ужасно ме сърби.

— Престани да се почесваш — сопва ми се Драгонсбейн, докато вървим през залата към трапезарията. — И, за бога, опитай се да се контролираш, когато си около императора.

Бузите ми пламват.

— Ерик е приятел.

— Ненужен приятел — противопоставя ми се тя. — По-добре насочи вниманието и времето си да създадеш нови приятели.

Насилвам се да преглътна остроумния си, дързък отговор.

— Какво знаеш за Капил, вожда на Вектурия? — питам я, за да сменя темата на разговор.

— Изкуфял стар глупак — присмехулно отвръща тя. — Няма да поискаш да се омъжиш за него.

— За никого не искам да се омъжвам — напомням й аз. — Но в името на Астрея ще направя каквото е нужно.

Драгонсбейн ме поглежда косо, а устните й се разтягат в усмивка, показваща изненада.

— Добро момиче — казва тя, преди да отвори вратата към павилиона.

Не вижда какво предизвикват у мен тези две думи. Няма как да знае, че императорът имаше навика да използва точно същите, когато направех нещо, което той одобряваше. Не е същото, зная, но усещането е подобно.

Загърбвам това чувство и я следвам към осветения от свещи павилион, който изглежда почти като предишната нощ, с умело подредени дивани и столове, безброй малки възглавнички и хартиени фенери, висящи от платнения таван. Кандидатите също са на обичайните си места, но този път са повече. И императрица Джиосета тази вечер е тук, седнала в ъгъла с едно младо момиче със сплетена коса. Има и няколко червенокоси естенийски крале, които се карат за това кой да изпие последното вино от бутилката, водят спора с такава свирепост, че се опасявам да не завърши с юмруци. Ерик и Хоа седят заедно в другия край на залата, и двамата са облечени в традиционните горакийски роби. Близо до тях се е настанил един странен старец с бакърен цвят на кожата, плешива глава и ястребов нос, сам е, в свободно падащ, кафяв хитон, който наподобява модата в Астрея, но е много по-опростен, без украси или цвят. Предполагам, че е Капил, вождът на Вектурия. Той е толкова стар, колкото ме увери Артемизия, но годините му не личат така, както при крал Етристо. Въпреки че е поне с едно десетилетие по-възрастен, в движенията му се долавя живост, която липсва на краля.

Всички кандидати се изправят, щом ме виждат, дори и вождът Капил, макар да му се налага да се облегне тежко на бастуна си, за да го направи. Единственият, който не става, е крал Етристо, задрямал на стола си. Моля се на боговете да не се събуди до края на вечерта. Ако пак го чуя да ми вика скъпа моя, може да не се сдържа и да му се сопна.

— Моля, седнете — усмихвам се на всички. — Онези от вас, които бяха тук снощи, знаят, че вечерта не е официална, просто възможност да се опознаем малко по-добре, за да осигурим взаимните си интереси. — Посочвам към Драгонсбейн. — Заедно с леля ми ще прекараме време с всеки от вас, но тъй като сте твърде много, а аз съм сама, това може да се проточи. За щастие, крал Етристо е така любезен да предложи изобилие от вкусна храна и вино.

Крал Етристо се размърдва за секунда, чувайки името си, преди отново да заспи, при което отнякъде се разнася смях, а Ерик вдига чашата си с вино.

— Чуй, чуй — обръща се той към мен.

— Дали първо да не поздравим вожда Капил? — питам Драгонсбейн. — Той е единственият, с когото не съм се запознала още.

— Не, не — отвръща тя и маха пренебрежително с ръка. — Ще започнем с по-важните. Ела да поздравим императрицата.

Следвам я, без да се оплаквам. По-скоро бих се срещнала с вожда, за да разбера защо е пропътувал целия този път, но съм любопитна да поговоря и с императрица Джиосета.

Щом се отправяме към нея, императрицата се усмихва и става на крака, а младото момиче се изправя секунда по-късно. Роклите им се съчетават взаимно, от коприна са в морско синьо-зелено, които са надиплени елегантно на едното рамо, докато другото е оставено голо в стил, подобен на роклите в Астрея. Но докато астрейските рокли са свободни и леки, тези са по прибрани и тесни и са с такива тежки орнаменти, че напомнят по-скоро доспехи, отколкото рокли. Косата на императрицата се спуска на кафяви вълни, в които са вплетени скъпоценности.

— Кралице Теодосия — обръща се тя към мен с реверанс, който момичето се опитва да имитира. — Може ли да ви представя моята дъщеря и наследница — Фабиен.

Усмихвам се на момичето, което засиява срещу мен.

— Прекрасно е да се запозная с вас — казвам й аз, преди да представя леля си.

— Очаквах с нетърпение да разговарям с друга жена управник — обръщам се към императрицата, след като всички сядаме.

— Да — засмива се тя — прекалено е мъжка средата тук, нали? Мисля, че точно това би ни направило подходяща двойка. Осмелявам се да кажа, че ви уважавам много повече от всеки друг тук.

— Не се съмнявам в това — отвръщам аз. — Но имам някои въпроси.

Императрицата се усмихва.

— Бихте искали да знаете дали нашето партньорство ще има романтичен характер? — досеща се тя. Кимвам, поглеждайки несигурно към Фабиен, която не изглежда обезпокоена. — Ами, мен лично еднакво ме привличат и мъжете, и жените.

— О! Мен пък… не.

— Жалко — казва тя. — Но аз никога не съм имала проблем да открия любов другаде и ще съм повече от щастлива да приема едно платоническо партньорство, ако това ви устройва.

Усмихвам се и кимвам, но истината е, че дори тя да се примири да не ме вкара в постелята си, съмнявам се да прояви разбиране, ако помоля да царувам еднолично над Астрея.

Драгонсбейн става, като заявява, че се налага да посетим и другите. Съгласявам се и се сбогувам любезно с Джиосета и Фабиен.

Драгонсбейн ме изненадва. Вместо да ме поведе към ерцхерцог Етмонд или към кралете на Естения, или дори цар Реймър, както очаквам, тя прави промяна в курса и се отправяме към вожда Капил. Той е също толкова изненадан, колкото и аз, когато ни вижда да се приближаваме към него. Прави усилие да се пресегне за бастуна си и да стане, но аз го спирам.

— Наистина няма нужда, вожд Капил — казвам аз, докато сядам срещу него. — Не харесвам много реверансите и спокойно мога да мина без още един.

Облекчението е видно в очите му, когато хваща ръката ми, за да целуне опакото на дланта ми.

— Удоволствие е да се запозная с вас, кралице Теодосия. Чувал съм доста за вас, поради което имам чувството, че вече се познаваме.

Отново се появява онова неловко чувство. Той е чувал толкова много за мен, а аз не зная нищо за него, освен името му. За разлика от другите, той не ме гледа със съжаление.

— Вие сте смела млада жена — изненадва ме той. — И разбирам, че ви дължа благодарност.

Отнема ми малко време да схвана защо ми благодари — намесата ми, когато каловаксийците тръгнаха да завладяват Вектурия.

— Единствено съжалявам, че не можах да направя повече — отвръщам аз. — Чух за изгарянето на хранителните ви запаси. Как преживяват хората ви?

Лицето му помръква, но той поклаща глава.

— Вектурия се е изправяла и пред по-лошо от глада, ще оцелее.

Вектурия ще оцелее, може би, но не и всички хора там. А онази заповед издаде Сьорен. Мога да простя много от греховете му, но някои грехове не са по силите ми да простя.

— Иска ми се да мога да помогна с нещо — казвам аз.

— Пфу! — обляга се той на канапето. — Повече съм обезпокоен за това какво аз мога да направя за вас.

Преглъщам, предчувствайки накъде води това. Той е достатъчно стар да ми бъде дядо, а съюзът с Вектурия няма да е достатъчен да си върна Астрея.

— Не мога да се омъжа за нас — казвам му колкото се може по-нежно аз.

Той тихо се засмива и потупва ръката ми със своята загрубяла, покрита със старчески петна длан.

— Зная, Ваше величество — казва той — не всички старци като мен търсят деца за невести, за да си върнат загубената младост. Имах хубава младост, но тя отдавна си е отишла. Нямам желание да ограбвам вашата.

— Тогава защо сте тук? — прекъсва го Драгонсбейн.

Той не я поглежда, цялото му внимание е съсредоточено върху мен.

— Имах нужда да ви срещна — отговаря той. — Да ви погледна в очите и да ви кажа колко съжалявам, че Вектурия не помогна на Астрея, когато каловаксийците я нападнаха. Ще прекарам остатъка от живота си, изкупвайки тази грешка. Благодарен съм, че вие бяхте по-смела и по-добра от мен.

— Стратегически това беше правилното действие — отвръщам, чувствайки се неудобно от начина, по който той ме гледа, сякаш съм някакъв спасител. Аз не съм.

— Тогава беше смело, добро, а също така и мъдро — казва той с усмивка. — Нямам желание да се женя за вас, кралице Теодосия, но въпреки това вие имате съюзник в лицето на Вектурия, ако го желаете. Имате нашите армии, колкото и малобройни да са те.

Не ми е необходимо да се консултирам със Сьорен, за да знам, че мощта им е наистина оскъдна. Достатъчно са силни да се бият с част от каловаксийските воини, докато имат преимуществото на вектурийска земя, но не и достатъчно силни да предприемат нападение. Все пак жестът означава за мен много повече, отколкото мога да опиша.

Вождът Капил си тръгва скоро след това — неговата страна не може да си позволи да похарчи средства за повече от една нощ в Ста Криверо. Съжалявам, че трябваше да похарчи каквато и да е сума за толкова кратък разговор, но той не иска и да чуе. Ще държим връзка, обещава той, вдигайки ръката ми към устните си за кратка целувка.

Откривам, че ми е тъжно да видя как си отива. После се отправям към ерцхерцог Етмонд, а Драгонсбейн не прави и опит да ме отклони в друга посока. Сигурна съм, че би одобрила тази връзка. Етралия е богата страна със силно военно присъствие. Това, че неговата компания не ме задушава, е бонус.

— Надявах се да имам възможност тази вечер да поговоря с вас, Ваше величество — казва ерцхерцог Етмонд с нисък глас. — Страхувам се, че цялото това изпитание е… Ами, то е мъчително за мен, а съм сигурен, че за вас е двойно повече.

Усмихвам се леко.

— Натоварващо е — признавам си аз.

Усмивката му става малко по-спокойна.

— Моят брат ме изпрати тук — признава той. — Мисля, че го направи повече на шега. Не съм… Никога не съм бил много добър в разговорите с хора. А жените… — гласът му секва, а той поклаща глава. — Сигурен съм, че очаква да се върна засрамен и отхвърлен.

Не го казва така, сякаш очаква съжаление. Просто излага фактите. Преди да съм казала каквото и да било, за да го успокоя, той продължава.

— Но… прав ли съм, ако изкажа предположението, че вие не търсите романтичен партньор?

До мен Драгонсбейн замръзва на място, но аз я пренебрегвам. Вместо това се приближавам до ерцхерцога.

— Да — отвръщам. — Абсолютно прав сте. Женитбата, изглежда, е единственият начин да си върна Астрея и аз ще направя каквото е необходимо.

За първи път, откакто се запознах с него, ерцхерцогът издържа на погледа ми и кимва веднъж, преди да отмести очи.

— Мисля, че можем да си помогнем взаимно — казва той, понижавайки глас. — Вие имате нужда от армия да разгромите каловаксийците. Аз имам армия.

— Вашият брат има армия — подхвърля Драгонсбейн.

Ерцхерцогът поклаща глава.

— Брат ми носи короната, но неговата армия слуша мен. Той знае това, както и всички останали, и е съгласен с тази уговорка. В края на краищата рядко имаме нужда от нашата армия. От години не сме водили войни. Мога да предоставя войска, която да се бие за вас.

— Колко голяма? — питам го аз.

— Достатъчно — отвръща той.

Мъча се да озаптя очакванията си, но една глупава надежда все пак се промъква в гърдите ми.

— И какво ще поискате в замяна. Върховна власт над Астрея?

— Не, не — клати глава той. — Нищо такова. Представата, че може да наследя Етралия, ако брат ми не успее да осигури наследник, е достатъчно ужасяваща за мен. Не. Преди няколко години тейнът дойде на посещение в Етралия и брат ми му подари любимия ми комплект за шах. Направен е преди векове от оникс и кост.

Спомням си шаха. Често го виждах, когато ходех при Кресцентия. Пазеха го върху един рафт като украшение и всъщност никога не го използваха.

— Брат ми го даде, за да ми направи напук — продължава ерцхерцогът. — Винаги съм скърбял за тази загуба. Разбрах, че тейнът вече е мъртъв.

— Искате си шаха обратно — бавно казва Драгонсбейн, във всяка нейна дума прозира отказа й да повярва на ушите си.

— Семейна реликва — казва той. — За мен е по-ценна от всичко друго. — Той се изправя, а крайчетата на устата му се разтягат в срамежлива усмивка. — А освен това Етралия от години не е водела война. Това ще бъде интересно предизвикателство.

Разменяме си с Драгонсбейн скептични погледи, преди да кимна в съгласие.

— Мисля, че можем да се договорим за това партньорство — казвам аз.

Той се усмихва широко и прави знак на едно сервиращо момиче да донесе бутилка вино. Това е същата плашлива девойка, което по-рано донесе съобщението от краля. Тук е още по-притеснена, ръцете й треперят, докато налива две чаши от виното с наситен червен цвят. Драгонсбейн я отпраща, преди да е наляла трета чаша, тъй като нейната е още наполовина пълна. Когато ерцхерцогът ми подава чашата, се насилвам да се усмихна. Истината е, че не мога да погълна нищо повече. Не бях яла цяла вечер, защото роклята ми е твърде ограничаваща, и вече чувствам как малкото вино, което изпих, замъглява съзнанието ми.

— За новите приятели — вдига чашата си към мен ерцхерцог Етмонд.

Вдигам и аз чаша, за да я чукна с неговата, но докато той отпива, аз само се преструвам, че го правя. Едва се сдържам да не скоча и да изкрещя от радост. Иска ми се да плисна виното си в лицето на крал Етристо и да му кажа точно какво мисля за него. Да танцувам, докато краката ми прокървят. За пръв път от много дълго време надеждата в мен не е нещо крехко. Тя нараства все по-непоколебимо и дръзко.

Отварям уста да благодаря на ерцхерцога, но преди да съм произнесла и дума, върху лицето му се появява озадачено изражение. Ръцете му се пресягат към гърлото, а очите му се разширяват в паника. Изправя се бързо, блъсва се в масата, от което чашите ни се килват и падат на пода, след тях и той се строполява до тях.

Всички скачат на крака, но съзнанието ми все още е объркано и неясно. Драгонсбейн сграбчва китката ми, пръстите й болезнено се впиват в кожата ми, докато ме издърпва настрани.

— Отдръпнете се! — чува се глас сред паническия шепот. Колтания се втурва към него, движейки се изненадващо бързо в тежката си рокля. Тя се свлича грациозно до него, обръща го по гръб и преслушва гърдите му. — Не диша. Трябва да направя това за него.

Тя се надвесва над ерцхерцога, допира устните си до неговите, което първоначално прилича на целувка, но не е. Бузите й се издуват, после неговите, преди тя да се отдръпне и да го направи отново.

Измъквам ръката си от хватката на Драгонсбейн и се отправям към него. Ужас ме обгръща, като виждам как кожата на ерцхерцога придобива лилав оттенък. Имам чувството, че се движа насън, мозъкът ми е неспособен да разбере какво се случва пред очите ми.

— Тео — чувам глас през мъглата. Ерик застава пред мен, закривайки от погледа ми ерцхерцога. Хваща ме за рамото и ме раздрусва леко, но аз не усещам почти нищо. — Тео, трябва да си тръгнеш. Това е отрова и може да има още. Виното — ти пи ли от него?

Насилвам се да проговоря.

— Не — отвръщам, а гласът сякаш не е моят. — Изобщо не пих от него.

Ерик кимва облекчено.

— Трябва да те изведем от тук.

Най-сетне отмествам очи и го поглеждам, разбирам какво ми казва и какво не ми казва. Отрова, която може би изобщо не е била предназначена за ерцхерцога. Не за неговата глава е обявена награда от милиони златни монети. Не него императорът иска жив или мъртъв. Ерик преглъща, а очите му са широко отворени. И двамата знаем, че рано или късно, императорът винаги получава онова, което иска, и никакъв декрет от крал Етристо не може да го спре.

Без да дочака отговор, Ерик ме повежда извън залата, надолу по коридора, оставяйки паническата врява зад нас.