Повелителката на дима

Охо

Заплахата ми, че ще повърна, явно подейства — конят, воден от Артемизия, направо се плъзга по равната шир на пустинята. Тя предвожда бандата през целия път дотам, но установявам, че нямам против скоростта толкова много, колкото си мислех.

Когато пристигаме, Херон, Блейз и Ерик разтоварват пакетите с храна, прикрепени към всеки от конете, докато Хоа, Артемизия и аз се насочваме към входа. Все поглеждам през рамо към Блейз, докато вървим, търся да видя дали има признаци от кризата му преди няколко часа, но той изглежда както винаги, а в това има едновременно нещо успокоително и обезпокоително.

Стражите пред портата са същите като предишния път, с непроницаеми лица и извити остриета в ножниците на хълбоците им. Когато приближаваме, почти не ни поглеждат.

— Тук сме, за да… — Започвам, но бързо се спирам. Какво им бяхме казали последния път? — Търсим работници. И сме донесли възнаграждението за предишните — добавям, като посочвам към момчетата зад нас, които носят храната.

Стражите си разменят скептични погледи, но очевидно не са загрижени достатъчно, за да ме обвинят открито в лъжа. Единият от тях отваря вратата с раздразнение и въздишка, прекарвайки ни през нея.

Отново сякаш ме удря стена от горещ и застоял въздух, който мирише на болест и гнилоч. Този път съм подготвена и не реагирам, но Хоа не го очаква. Кашля и се дави, запушва си носа и устата с ръка, за да спре вонята. Тъмните й очи шарят из разнебитения лагер — малките къщички, които се разпадат, мръсните улици, хората в техните парцаливи дрехи. Някои от тях са толкова кльощави, че кокалите им стърчат под кожата, сякаш не са съвсем от този свят. В изражението й се четат ужас и отвращение, и тъга, но не след дълго тя го прикрива зад маската си на ведър стоицизъм. Изведнъж разбирам: някога в другия си живот, преди да я познавам, тя е била императорска дъщеря, възпитана да посреща всяка ситуация със спокойствие и дипломатичност. Никога емоционална, никога уязвима. Не мога да повярвам, че някога съм я виждала различна.

— Има бежанци от всички страни, завладени от каловаксийците — обяснявам аз. — Някои семейства са тук от няколко поколения. Говорят някакъв език, който е смесица от езици, думи и фрази, взети от една или друга страна. Имат Съвет на старейшините, където са представени различните общности. Именно с тях ще се срещнем.

Група деца, същите от предишното ни посещение, тичат към нас с вдигнати ръце и широки усмивки над кривите им зъбки. Не мога да не им се усмихна, макар че гледката от техните изпъкнали ребра и мръсни личица сломява сърцето ми. Бъркам в джобовете си и изваждам шепа скъпоценности, които откъснах от роклите, оставени в гардероба. Една по една ги подавам на децата, които прегръщат полата ми и ме дърпат за ръцете.

— Охо — едно от тях извиква и другите бързо се присъединяват, скандирайки думичката, докато гласовете им се слеят в един.

Хоа застива до мен. Аз не знам какво означава думата, но тя знае. Изкашля се, преди да ми обясни.

— Принцеса. Охо беше нашата дума за принцеса в Гораки, така наричахме дъщерята на императора. С тази дума наричаха и мен тогава, макар ти да си нещо повече от принцеса. Те още не го знаят, но ще им покажеш.

Тя звучи така уверена в мен, по-сигурна, отколкото аз някога съм била. Години наред ние страдахме една до друга. Тя беше чужденка, скрита зад мълчанието и резервираността си, с които предпазваше и двете ни. Но аз не й бях чужда. Бях момичето, което тя къпеше и обличаше и слагаше в леглото всяка вечер. Тя се грижеше за мен повече, отколкото за собствения си син. Пресягам се и хващам ръката й, стискам я лекичко в моята. Очите й се напълват със сълзи, но тя премигва, за да ги отпъди, преди да са се търкулнали надолу.

— Охо Хоа — казва тя толкова тихичко, че едва я чувам. Но тя и бездруго не говори на мен, думите са предназначени само за нейните уши. Име, което й е било отнето по същия начин, както и моето.

— Търсим старейшините — казвам на децата на астрейски. Те премигват объркано и се споглеждат едно друго. Сигурно разбират една, две думички.

— Можеш ли да ги попиташ на горакски къде са старейшините? — обръщам се към Хоа на каловаксийски. Тя кимва и превежда. По лицата на децата се вижда, че са разбрали, след като са свързали някои астрейски и горакски думи.

Едно от по-големите момичета, може би деветгодишно, ме хваща за ръка и ме повежда през уличките. Момченце на около четири годинки взима другата ми ръка, когато поглеждам към Хоа и Артемизия, виждам как децата се боричкат, за да хванат техните ръце. Дори Артемизия се размеква, когато едно момченце сграбчва ръката й, а после й се усмихва лъчезарно, разкривайки липсващо предно зъбче.

Децата ни превеждат през мръсните улици, спирам се само за малко, колкото да се уверя, че Блейз, Херон и Ерик са влезли без проблем. Те са минали портата и разтоварват пакетите с храна, а група възрастни бежанци ги наблюдават с гладни очи. Не съм сигурна как ще разпределим справедливо храната, която сме донесли — дори да можехме да го направим, пак нямаше да стигне. Като бинт върху отворена рана, нищо повече.

Поглеждам надолу към двете деца, които стискат ръцете ми така, сякаш са ужасени, че може да им се изплъзна. Трябва да има нещо друго, което да направя за тях, но не мога да го измисля. Струва ми се, че никога не съм се чувствала така безпомощна през живота си, дори когато тейнът стоеше над мен с камшик в ръка.

Децата ни отвеждат в същата съборетина като преди. Тъкмо пристъпяме към входната врата и тя се отваря. Пред нас стои Тала с ръка на хълбока си и с неразгадаемо изражение на лицето.

— Пак ли ти — казва ми тя на астрейски със силен акцент. Очите й се стрелкат към Артемизия, а после към Хоа. — С нов приятел този път. Това да не ви е парк да идвате и да си играете тук.

Усещам как бузите ми пламват.

— Донесохме храна колкото успяхме да вземем. Пак няма да е достатъчна, но… само това успяхме да донесем.

Ноздрите й така се разширяват, докато се вторачва в мен, че имам чувството, че скоро ще се вкаменя на място. Тала мълчи.

— Това е Хоа — посочвам към мястото, където е застанала от дясната ми страна. Разбирайки, че съм я представила, Хоа се поизправя и леко повдига брадичката си.

— Охо Хоа — казва тя. — Та Гораки.

Нещо проблясва в очите на Тала.

— Имаше време, когато не си представях, че някога ще срещна принцеса. Сега сякаш се умножавате.

— Аз всъщност съм кралица — отвръщам, макар да чувам гласа на Драгонсбейн да ехти в главата ми. Кралица на какво точно? Не обръщам внимание на този глас, но неговият призрак ме дебне.

Тала се разсмива и бутва вратата да я отвори по-широко.

— Много добре, кралице. Влизайте и трите — казва тя, а после поглежда към децата, говори им нещо, което не разбирам, и размахва ръце. Те се кискат и побягват, а ние пристъпваме вътре. Всички старейшини са тук. Сигурно си делят къщата, колкото и да е малка. Сандрин седи на износен дюшек, в ръцете си държи книга, която изглежда сякаш е загубила повече от половината си страници. Когато ни чува да влизаме, поглежда нагоре и челото между веждите му се сбръчква.

— Ваше величество — казва той и става на крака — мислех, че повече няма да ви видим.

В мен се надига чувство за вина, макар че нямам представа дали бих могла да се върна по-рано. Може би не трябваше да си тръгвам от тук. Колкото и да е прекрасен стакриверийският дворец, мисля, че тук се чувствам по-комфортно, да помагам на хората означава да раздавам храна и скъпоценности, да поправям някой покрив, вместо да продавам себе си на непознат владетел от чужда страна. Но тайното пренасяне на храна и поправката на покриви са временни решения. Единственият начин, по който наистина мога да помогна на тези хора, е да им дам страна, която да нарекат свой дом.

— Съжалявам — отговарям му, — но е трудно да се измъкваме от двореца. Донесохме храна. Блейз и Херон я разопаковат заедно с… още един приятел. Ерик.

Той изглежда объркан.

— Няма ли принц този път? Да не би да сме го изплашили? — Изобщо не звучи разочарован. Всъщност виждам, че в ъгълчетата на устата му се появява усмивка.

— Днес е зает — отвръщам. — Но това е Охо Хоа от Гораки. Нейният син, императорът, помага да се разтовари храната близо до портата.

Вниманието на Сандрин се насочва към Хоа, но тъкмо да каже нещо, и се чува глас.

— Охо — произнася един мъж развълнувано. Той е гораки, с черна коса, която е толкова къса, че на отделни места изглежда плешив. Лицето му е мършаво, а очите му — тъмнокафяви. — Охо Хоа.

Хоа се взира в него, объркана, а той пада в краката й. Едва когато си вдига глава, за да изрече отново името й, виждам, че плаче. Известно време Хоа не знае какво да направи, но след като оглежда стаята, тя се свлича на земята до него, слага ръка на бузата му и му заговаря нежно на горакски. Думите се нижат една след друга като капки вода в поток. Той кима ревностно с глава, без да откъсва очи от нейните. След малко Хоа се вдига, подава ръка на мъжа и му помага да застане до нея. Очите й са станали стоманенотвърди.

— Това не е достатъчно — казва тя на каловаксийски. Не разбирам какво има предвид, докато тя самата не опитва отново. — Не е достатъчно само да носим храна тук. Трябва да им донесем надежда.

Хоа настоява да разгледа лагера изцяло. Няма какво друго да сторя, освен да я следвам. Не зная как го прави, как може да вижда толкова много грозота и болка, без да се отдръпне. И как може да настоява да види още. Аз не искам повече да гледам, искам да се обърна и си тръгна и да донеса още храна след няколко дни, ако мога. Но не желая да разбирам това място така, както тя го прави. Трудно ми е да понеса повече.

Въпреки това я следвам от къща на къща, преминавам с нея през всяка една улица и се опитвам да подражавам на нейното състрадание и изящество. Как успява да се държи, когато се сблъсква с толкова много мизерия и мъка.

Ние трябва да им донесем надежда, каза тя, сякаш надеждата е нещо материално, което да доставим в кошница с панделка отгоре. Сякаш е лесно да я споделиш с другите, когато е толкова трудно да опазиш собствената си надежда да не умре.

Когато го казвам на Артемизия, тя поклаща глава.

— Надеждата е заразна — казва тя. — Когато имаш достатъчно от нея, тя естествено се разпръсква.