Повелителката на дима

Урок

Не се връщам веднага при Сьорен. Знам, че още е гладен и че има нужда от компанията на някого, който не иска да го бие, но мисълта да остана отново насаме с него ме сковава. Не защото си нямам доверие, когато съм край него. А защото от начина, по който ме гледа, изпъква цялата ми уязвимост и ми напомня за онова, което бях в двореца. Присъствието ми край него ме кара да забравя, че съм кралица и че има десетки хиляди хора, които зависят от мен. Имам нужда от цялата сила, която притежавам, за да не заповядам на пазачите да ми дадат ключовете и да го изведа навън, независимо от последиците.

Променям посоката и тръгвам към кърмата на кораба, като крепя таблата в ръцете си и търся сблъсъка със синята коса.

Лесно е да се открие Артемизия с ярката й коса сред този хаос от най-различни нюанси на кестенявите и черни коси, характерни за повечето астрейци. Тя стои по средата на отвореното пространство на кърмата, с меч във всяка ръка. Те са по-малки от мечовете, които каловаксийците предпочитат, но не са чак толкова малки, че да се нарекат ками. Дължината им е колкото разстоянието от лакътя до края на изпънатия й среден пръст, а дръжките им с филигранна позлата блестят на слънцето.

Не разпознавам противника й, но изглежда около две години по-голям от нея и доста по-висок, с широки рамене и ъгловато лице, остро като начупено стъкло. Тъмните му очи са съсредоточени върху Артемизия, докато се въртят в кръг, а устните му са събрани в твърда, непоколебима черта. От своя страна, Артемизия по-скоро танцува, отколкото пристъпя, всяко нейно движение е грациозно като на котка. Дори се усмихва на момчето, ако наистина може да се нарече усмивка.

Изведнъж те се хвърлят един към друг, звънти метал в метал, когато мечовете им се срещнат.

Веднага става ясно, че са неравностойни противници, макар и не от пръв поглед. Въпреки че момчето е два пъти по-голямо на ръст и по-силно, движенията му са бавни и непохватни, докато Артемизия е толкова бърза, че той прави повече пропуски от необходимото, пропилявайки енергията, нужна му да бъде на същото ниво като нея.

Артемизия определено парадира с уменията си, като ту се мята в пирует, ту се олюлява и прави излишна, но впечатляваща дъга. За нея това е повече представление, отколкото битка, докато престане да е зрелище. Тя долавя момента, когато дишането му става твърде учестено, стъпките му — провлачени и тогава тя удвоява усилията си. Ударите й започват да се сипят един след друг, макар той да парира всичките. Тя сякаш иска той да ги пресреща и използва разсеяността му да го изтласква все по нагоре и нагоре, докато накрая той се препъва в една неравна дъска и пада назад. Преди той да осъзнае случилото се, Артемизия вече е отгоре му, мечовете й са кръстосани над гърлото му, а широката й усмивка е триумфираща.

Не съм единствената, която наблюдава. Десетки други са спрели работа, за да зяпат спектакъла, и сега я аплодират.

— Смея да кажа, че ми липсваше спаринг-партньор като теб — заявява момчето, което повече се забавлява, отколкото да се ядосва на загубата си. — Но половината от това ще е лъжа. Утре ще се чувствам наранен, знаеш го, нали?!

Артемизия цъква с език.

— Ти си позволи да ми се изплъзнеш, докато ме нямаше — връща му топката тя и слага мечовете в ножниците на хълбоците си и протяга ръка, за да му помогне да се изправи.

Заради гордостта си той пренебрегва жеста и с пъшкане се надига. Взема обратно мечовете си и ги прибира в ножниците.

— Не очаквах, че ще си станала толкова добра. Кога намери време в мините?

Тя свива рамене, ала през лицето й минава тъмен облак.

— Не съм тренирала, но успях да скътам много гняв и той компенсира поръждясалите мускули, поне донякъде.

Момчето понечва да каже нещо, но очите му ме съзират и се разширяват от изненада.

— В-в-ваше величество — заеква той, докато превива тяло в бърз поклон, преди да успея да му кажа да не го прави.

Артемизия се извърта, за да се обърне към мен, бузите й са зачервени от физическото усилие.

— Беше впечатляващо — казвам й аз.

— Щеше да е по-забавно с опонент, който е вдигал меч през последната година — отвръща тя вяло и поглежда гневно към партньора си, а той с досада върти очи.

— Ще се упражнявам повече — казва той. — А на теб ще ти се иска да не съм, когато те победя.

— Сякаш някога ще стане — изсумтява тя. — Тео, това е Спирос.

— Приятно ми е — обръщам се към него аз. — Повярвай, ти се справи далеч по-добре, отколкото аз бих.

— Нали ти предложих да оправим това — напомня ми Артемизия, преди да забележи таблата. — Ще си носиш закуската в стаята?

— Не съвсем. Имаш ли няколко свободни минути?

Тя ми кимва и после се обръща към Спирос:

— Ще се видим на вечеря.

— Ако все още съм в състояние да ходя — отвръща той.

Артемизия и аз не проговаряме, докато сме сигурни, че никой няма да ни чуе. Когато й споделям за посещението си при Сьорен, тя не губи и миг, за да ми припомни колко съм глупава.

— Веднага щом им свърши смяната, пазачите ще издрънкат всичко за посещението ти, а тя ще намери начин да го използва срещу теб.

— Знам — отговарям. — Но имам идея.

Артемизия извива учудено вежди и свива устни, изчаквайки да продължа.

— Твоята дарба може да промени външността ти. Може ли да промени моята?

Тя изглежда изненадана за части от секундата, преди на устните й да разцъфти усмивка.

— Може. Но в замяна смятам да сложа меч в ръката ти и да те науча как да го използваш. Става ли?

— Става — отвръщам.

Артемизия кимва рязко.

— Ами добре тогава, какво лице искаш да пробваш?

Много е странно да притежавам лицето на майка ми. Лицето на Драгонсбейн, напомням си, нищо, че не го усещам по този начин. Опитвам се да имитирам стойката й и тръгвам към пазачите. Арт успява да промени външността на дрехите ми, но не можа да направи нищо за ботушите. Надявам се източената нагоре стойка ще помогне да скрия факта, че съм с около пет сантиметра по-ниска от Драгонсбейн.

Когато пазачите ме виждат да приближавам, те застават мирно.

— Капитане — казват в синхрон те.

— Тук съм да видя затворника — отговарям, изговаряйки отсечено думите по начина, по който го прави Драгонсбейн.

— Разбира се — казва един от пазачите и непохватно отваря вратата колкото може по-бързо.

— Има ли нещо, което трябва да докладвате? — питам, знаейки, че има.

Пазачите не ме разочароват. Надпреварват се един друг да ми разкажат за моето посещение, колко дълго съм стояла, какво са дочули зад вратата. Отбелязвам си, че трябва да говоря по-тихо, макар този път те да не са чули нищо особено изобличаващо. Единствено загрижеността ми към него и това, че съм го убеждавала да яде.

— Няма да говорите за това с никого, разбрано? — изричам, погледът ми се мести между единия и другия и се надявам да е със същата сила като на Драгонсбейн.

И двамата неистово кимат и отстъпват встрани, позволявайки на Артемизия и мен да минем.

Трябваше да донеса хартия и перо. Не очаквах много от Сьорен — само имената на шепа други страни, подобни на Астрея, които са съгласни да се присъединят към нас срещу императора, но той изброява повече от десетина, а Артемизия добавя още доста. Оказва се, че израстването й на кораб, заобиколена от хора от цял свят, е дало на Артемизия уникалната възможност да вникне в елементите на техните култури, нещо, което Сьорен не е усвоил по време на визитите си в дворовете на тези страни.

Всяка страна изглежда, че има различна структура. Никоя от тях не е матриархат като Астрея, затова пък голяма част следват същата патриархална структура като Каловаксия, дори когато имената на владетелите се сменят. Има крале, императори и владетели и въпреки това, доколкото разбирам, те означават, малко или много, едно и също нещо.

— Никога не съм разбирала идеята за кръвната линия, следваща потомците по мъжка линия — признавам, след като Сьорен ми разказва за принц Талин от Етралия, чиято легитимност като наследник в най-добрия случай е поставена под въпрос.

— Така е устроена голяма част от света — отбелязва Сьорен.

Макар Артемизия да не притежава лечебната сила на Херон, тя успява да използва водния си дар да го измие и почисти раните му и да ги предпази от инфектиране. Отново ще бъде само временно. След като си тръгнем, ще е въпрос на няколко часа да бъде пребит отново. Тази мисъл ми тежи на съвестта, но знам, че Арт е права: нищо не мога да направя за това. Поне не сега.

— Патриархатът е дълбоко погрешен — казвам аз. — Лесно може да се оспори произходът на един наследник по бащина линия, докато е почти невъзможно, ако се следва майчината линия. Никой не може да каже със сигурност кой е неговият баща, но идентичността на майката никога не се поставя под въпрос. Никой не би се усъмнил в моята легитимност като наследник на трона.

Артемизия се покашля.

— Освен ако има близнаци, разбира се — казва тя. Когато и двамата със Сьорен я поглеждаме, тя въздъхва и се изправя от мястото на стената, където се е отпуснала, диагонално срещу Сьорен. — Има една история за раждането на нашите майки — обръща се тя към мен. — Казват, че са вързали панделка около глезена на първото родено дете. Колкото и несигурна да била тази система, не е имало подобен прецедент, така че направили, каквото могли. Разбира се, бебетата са малки, гърчещи се същества и панделката паднала след по-малко от час. Така че кралицата, нашата баба, избрала едно от тях. Изборът бил на случаен принцип, основан на интуицията й, това заявила. Така е била определена съдбата на нашата страна.

Тя разказва историята простичко, чувала я е толкова много пъти, че се е превърнала в своеобразен мит, но ме бодва като ухапване от комар. Сьорен улавя погледа ми и също сглобява връзващите се парчета. За Драгонсбейн си е направо облекчение, че има някаква допълнителна цел извън създаването на хаос и контролирането на запасите, но ако тя иска короната ми, ще й се наложи да я вземе само през трупа ми.

— Разкажи ми отново за биндорийците — обръщам се към Сьорен, за да сменя темата, но това, което узнах, вече е съхранено дълбоко в съзнанието ми. — Ти каза, че били… религиозни?

— Имат олигархия — уточнява той, — управлявана от петима върховни свещеници, които от своя страна, се избират от упълномощени малки делегации, съставени от обикновени свещенослужещи, по един от всяка област. Ала преобладаващото убеждение е, че всеки върховен свещеник е избран от самия бог.

— Бог? — възкликва Артемизия.

— Да, те са монотеистични — отвръща Сьорен.

— Защо просто не кажеш, че има само един бог — завърта очи с досада. — Не си в съда и надутите ти думи не правят впечатление на никого.

Бузите на Сьорен порозовяват.

— Има само един бог — поправя се той. — Има няколко страни, които са моно…, които вярват само в един бог. В някои религии той е доброжелателен и милосърден, закрилящ хората. В други той е отмъстителен, готов да ги застигне и накаже за всякакъв вид неблагоразумие.

— И как ще изглежда? — пита Артемизия. — Ако религиозният олигарх… какъвто и да е той, се появи, за да се кандидатира за ръката на Тео. Има ли вероятност някой от тях да се ожени за нея?

Предимството на тези указания е, че се оказват незаменим урок как да запазя изражението на лицето си непроницаемо, докато наоколо се подхвърлят думи като женитба, съпруг и сватба. Всичко е хипотетично, напомням си аз. Не съм дала съгласието си за нищо и няма да го направя, но ще е глупаво да вляза в двора на Ста Криверо неподготвена.

— Не мисля, че ще стане — казва той. — Те всички са целибати и са се обрекли на безбрачие. Биха проявили интерес единствено към Астрея и управлението там.

— Частично управление. Хипотетично — поправям го аз, макар че дори и така звучи ужасяващо. Нещо ми подсказва, че те няма да са особено склонни да зачетат нашите вярвания.

Сьорен се колебае, преди да поклати глава в несъгласие.

— Веднъж посетих Биндор, беше преди няколко години. Във всеки мой разговор, с когото и да било от тях, не пропускаха да ме подтикнат да променя вярата си.

— Чудесно — откликвам, като си отдъхвам. — Следователно, отпадат.

Същото нещо заявих и за повечето наследници, споменати от Сьорен, дори и онези, които не отхвърлих директно, не ми звучаха като осъществими варианти. Вече виждах как у Сьорен и Арт нараства разочарование от мен, затова им казах, че поне ще обмисля. Проблемът не е в това кой ще е евентуалният избраник. Наясно съм с това, те — също. Проблемът е, че не мога да понеса мисълта да се обвържа с когото и да било, още повече за някакъв непознат с неясни мотиви. Само да имаше някакъв друг вариант, какъвто и да е друг, дори нямаше да се занимавам с тази идея. Ала колкото и ужасни да изглеждат всички тези перспективи, не мога да отрека, че имаме нужда от повече войски и че няма как да стане, ако не се плати висока цена.

— Нека да се върнем отново на крал Етристо — казвам, но Артемизия и Сьорен си разменят уморени погледи. Дори за тях крал Етристо от Ста Криверо е някаква загадъчна личност. Сьорен всъщност го е срещал преди, но не може да каже много. Нещата, които зная за него, могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка, три, ако трябва да съм точна.

Първо, той е на около шейсет или седемдесет — Сьорен и Артемизия са на различни мнения по този въпрос.

Второ, той има няколко дъщери, но само един законен син, който, от своя страна, също има наследник. Кралското потекло на Ста Криверо е подсигурено поне за още две поколения.

И трето, когато каловаксийците са започнали да завладяват преди почти един век, в Ста Криверо са приемали бежанци от опустошените страни. Те са една от малкото страни, които са твърде силни, за да бъдат нападнати от каловаксийците.

— Няма ли нещо друго? — настоявам, но Сьорен и Артемизия поклащат глави. — Ами самият той? Какъв е той — мил или жесток, мъдър или изкуфял?

Сьорен вдига рамене, а Артемизия свива устни.

— Не зная нищо повече за краля, но зная, че Ста Криверо е богата страна. Не са воювали от векове. Не им е необходимо да ценят полезните неща, затова ценят красивите.

Подтекстът е ясен.

— Аз не съм нещо.

— Аз знам това, ти също го знаеш — отвръща Артемизия, завъртайки очи от досада. — Но те не го знаят. И изобщо няма да си направят труда да видят разликата.