Повелителката на дима

Пикник

Думата пикник, означава нещо различно в Ста Криверо, не като в Астрея, където пикник означаваше одеяло навън, под сянката на някое дърво, кошница с храна, която се похапва с пръсти, и гарафа с плодов сок. Означаваше също спокоен ден, в който си лежиш безгрижно на слънце.

В Ста Криверо обаче пикникът е претенциозен като всичко останало. Това, че е навън, е единствената разлика между него и обикновен пир. На върха на пясъчна дюна, точно извън стените на столицата се поставя тежка, позлатена маса и луксозни столове. Опъва се широка тента, за да предпазва хранещите се от безмилостното слънце, а двама прислужници стоят наблизо, развяващи огромни ветрила от плат, за да поддържат някаква поносима температура на въздуха. Чиниите и приборите са златни и отрупани със скъпоценни камъни. Гощавката се състои от пет ястия, включително и цяла пуйка, което изглежда прекалено, като се има предвид, че сме само четирима, от които три жени в рокли ала Ста Криверо, с корсети, така пристегнати в кръста, че едва дишаме, какво остава да ядем.

Канцлерът Марзен беше уредил това частно излизане с мен, чудя се обаче колко ли е платил на крал Етристо за компанията ми. Ако не присъстваха Драгонсбейн и Сала Колтания като придружителки, щях да се чувствам като куртизанка, чиято компания се купува на час.

— В този цвят изглеждате много елегантно, кралице Теодосия — казва канцлерът, докато ми долива чашата с вода и лимон, макар да съм отпила само няколко малки глътки.

Хвърлям поглед към роклята, която Мариал ми беше избрала за днес — бледосин шифон. Бледосиньото никога не е бил моят цвят. Крес казваше, че съм направена от огън, а тя — от лед, заради начина, по който се обличахме: аз — в топли цветове, тя — в студени.

— Благодаря — е всичко, което ми идва наум да кажа.

Драгонсбейн ме смушква с лакът, по-силно, отколкото наистина е необходимо, и кимва многозначително към канцлера, който стои в очакване.

— О — възкликвам, осъзнавайки ситуацията, — вие също изглеждате много елегантно, канцлер Марзен.

Но, разбира се, прекалено е късно, а ентусиазмът ми е твърде половинчат, за да звучи искрено. Не мисля, че има значение обаче, канцлерът е очарован от самия себе си. Едва ли изобщо се нуждае от мен тук. Той се изкашля, поглежда към леля ми и сестра си, преди да насочи вниманието си отново към мен, като снишава гласа си.

— Очаквам с нетърпение да ви опозная по-добре — изрича думите по такъв начин, сякаш се стичат по кожата ми като мазнина.

— И аз Вас — отвръщам като ехо с равен глас. — Не е ли това целта на тези излизания, канцлере? Да се опознаем по-добре?

— Разбира се — намесва се Колтания с ослепителна усмивка, бели зъби и червени устни. Безцелно прокарва пръстите си с добре поддържан маникюр по ръба на златната чиния пред себе си. — Навярно знаете, че аз и Марзен нямахме такива неща, докато растяхме.

— Колтания — гласът на канцлера звучи тежко заради предупреждението. Тя само се засмива, като сръгва брат си, за да го подразни.

— О, стига вече, именно фактът, че толкова много хора могат да се идентифицират с теб, ги накара да те изберат — отвръща му тя, преди да се обърне към мен. — Израснахме в една ферма, ако може наистина да бъде наречена така, сред животни, макар повечето да бяха твърде стари или болни, за да има полза от тях.

— Съжалявам — казвам, защото това, изглежда, е единственото нещо, което може да се каже.

Тя само вдига острите си рамене.

— Това беше животът, който познавахме тогава. За нас беше нормално. Майка ни умря, докато раждаше трето копеле, което се оказа най-доброто нещо, което можеше да ни се случи.

— Колтания — отново казва канцлерът с по-остър глас, но тя се прави, че не го е чула.

— В прочувствените си речи не го разказва по този начин, но независимо от това е вярно — продължава тя. — След като тя умря, аз и Марзен, по това време трябва да сме били съответно на девет и десет години, напуснахме нашата колиба и се отправихме към града, за да си опитаме късмета там. Марзен винаги е имал много повече чар, отколкото идея как да го използва. Успя да придума майсторите да го вземат за чирак и се справи по-добре от далеч по-опитни момчета. Първо стана ковач, нали? — попита го тя. — Идваше си вкъщи целият в пот и въглищен прах.

Канцлерът кимва, макар погледът му да става все по-далечен.

— После майстор на сребърни изделия — добавя той.

— И в двете не беше много добър — казва тя през смях. — Но намери приятели. Винаги е бил много добър в намирането на приятели — обръща се тя към Драгонсбейн и мен. — Не и аз. Хората обикновено не ме харесват.

— Ти ги отблъскваш — казва Марзен без капка злоба. — Ти казваш директно какво мислиш и караш хората да се чувстват неудобно.

Колтания мисли известно време над думите му, след това свива рамене.

— Ами, аз не харесвам повечето хора, защото не казват какво точно мислят. Но не в това е проблемът.

— А в какво е проблемът? — пита Драгонсбейн отегчена.

Колтания отново се усмихва, но този път има нещо твърдо и неопитомено в усмивката й. Поглежда само бегло към Драгонсбейн — цялото й внимание е насочено към мен.

— Останалите владетели са получили всичко наготово — казва тя. — Короните им са дадени по рождено право, не са ги спечелили. Никой от тях не е страдал като нас и затова никой не може да те разбере като нас.

Не отмествам очи от настойчивия й поглед, макар много да ми се иска. В очите й има глад, сякаш би ме погълнала цяла, ако с това ще утоли завинаги глада си. Би трябвало да ме плаши, но не е така. Разпознавам този поглед — сигурна съм, че и аз съм гледала по този начин прекалено много пъти, за да знам точния им брой.

— Ние сме като сестри, не мислиш ли? — пита ме тя.

Като се има предвид, че не сме говорили повече от пет минути, думата сестри ми идва малко в повече, но уважавам тактиката й. Не би могла да знае, че тази дума дразни кожата ми, че ми напомня за друго момиче, което ме нарече своя сестра.

Мъча се да не мисля за Крес, не му е нито времето, нито мястото. Няма как да ми липсва, няма как да се чувствам виновна. Където и да е тя, със сигурност не й липсвам.

— Какво означава титлата ви сала? — питам я аз, за да сменя темата. — Чух и други да я използват, но се боя, че не зная нищо за произхода й.

Колтания се усмихва.

— Просто е обръщение като лейди или госпожица — обяснява ми тя.

— Нещо повече е — засмива се Драгонсбейн. — Това е орианско почетно звание. Означава, че тя е експерт в нейната област.

— Така ли? — изненадвам се аз. — Нямах представа, сала Колтания.

Тя поклаща утвърдително глава, а бузите й поруменяват.

— Глупава формалност.

— В каква област сте експерт? — интересувам се аз.

— Науката — казва канцлер Марзен. — Тя е учила с най-добрите умове в света, за да разбере всичко за биологията, химията и други неща, които не мога да произнеса. — Пренебрежителната самоирония в усмивката му е също толкова очарователна и заучена, като всичко останало при него.

— Признавам, не знам много за науките — навеждам се напред.

— Доста е скучно — смее се канцлерът Марзен. — Пропъдила е всичките си ухажори с разговори за химични съединения. Това си е талант наистина.

— И го използвам съвсем съзнателно — отвръща тя, но този път усмивката й е по-топла. — Като жени ние също трябва да разполагаме със свои оръжия в този свят, без значение дали ще са умовете, или юмруците ни, хитрините или сълзите ни.

Усещам собствената си усмивка по-истинска, докато вдигам чашата си с вино.

— Напълно съм съгласна — казвам аз.

— Не го харесвам — споделям със Сьорен същия следобед, докато се разхождаме заедно в градините на покрива на двореца, за които Сьорен твърди, че са прочути в целия свят. И разбирам защо — тук има повече цветя, отколкото мога да назова, такава палитра от цветове, за които нямам представа, че съществуват в природата. Павирани със злато пътеки се вият през същински лабиринт от зеленина, а през клоните на дърветата отгоре се процеждат лъчи слънчева светлина. Сложна паяжина от тръби се простира над градината като балдахин, който изпуска постоянна струя от лека влажна мъгла, за да компенсира сухия въздух на Ста Криверо. Наоколо не се вижда никой.

— Канцлерът? — пита Сьорен, а челото му се сбръчква. — Не изглежда чак толкова ужасно. Със сигурност е амбициозен, но това не е отрицателна черта.

— Сама по себе си не е — признавам, докато спирам да разгледам внимателно група бели цветчета с формата на звезди. Макар и много красиви, те не миришат. Изправям се и хващам отново ръката на Сьорен. — Нещо около него и сестра му ме притеснява. Те са отбор — той е уравновесен и говори изискано, а тя е нападащото куче, когато чарът му се оказва недостатъчен. Не мисля, че единият знае как да функционира без другия.

— Смяташ ли, че между тях се случва нещо неподобаващо?

Отнема ми малко време да разбера за какво намеква. Смръщвам нос.

— Богове, не, нямах предвид това. Просто, че са като две половини на една и съща личност, пречистени половини.

Сьорен се умълчава за малко.

— Носеха се слухове около изборите, които той спечели, макар да съм сигурен, че са били изопачени и заплетени, докато стигнат до мен — казва той внимателно.

— Какви слухове?

Сьорен вдига рамене.

— Подкупи. Заплахи. Наемни убийци — в някои от по-невероятните истории. Говорят, че тя е прокарала пътя му към канцлерството и този път е застлан с кръв и алчност. Съмнявам се в истинността на повечето твърдения, те имат много врагове в Ориана. Много заможни, стари фамилии все още настръхват при мисълта как един млад новак е взел полагаемото им се най-високо място. Слуховете обикновено съдържат някакво зрънце истина, ако изобщо имат.

— Мисля, че ние знаем това по-добре от повечето хора, предвид какво се говори за нас — отбелязвам аз със смях.

За миг Сьорен изглежда така, сякаш иска да каже нещо, но само разтърсва глава, като че ли да отпъди мисълта. Вместо това ме пита:

— Имаш ли си вече някакви фаворити? — Изпъшквам с досада и той бързо перифразира въпроса си. — Има ли изобщо такива, които да не са толкова ужасни, колкото очакваше?

Обмислям въпроса му.

— Познавам Ерик, вярвам му повече, отколкото на другите, а и той би приел съюз без женитба, но пък този съюз няма да ни донесе нищо. Гораки е твърде слаба след каловаксийското нашествие. Не могат да се защитят, какво остава да обявят война на друга страна.

Макар да знам, че това е самата истина, изпитвам горчивина, когато Сьорен не ми противоречи.

— От кандидатите с достатъчно мощ, за да ми помогне да си върна Астрея, предпочитам ерцхерцога — докато произнасям думите на глас, ми идва да повърна. — Хаптания има достатъчно голяма армия, която ще бъде от помощ, а и той се отнася към мен с повече уважение от другите. Мисля, че бихме могли да станем приятели в необозримо бъдеще.

Не мога да се заставя да си помисля дори какво означава да свържа двете страни, да дам на него и страната му дял от управлението над моята страна.

Сьорен обмисля варианта за малко, на челото му се появява дълбока бръчка. Ето така сигурно изглежда той на бойното поле, мисля си аз, докато проучва терена и взема решение за стратегиите. Когато обръща глава, за да ме погледне със същата онази настойчивост, в стомаха ми нещо трепва. За миг имам усещането, че отново сме в Астрея, преди да се предадем взаимно и да изгорим мостовете помежду си.

Ето така е изглеждал във Вектурия, преди да даде заповед да използват моите хора като оръжия. Извръщам поглед.

— Има ли вариант, който да не включва женитба? — питам го, макар да зная, че ако имаше, той щеше вече да ми го е казал. Но въпреки това се надявам.

Той обмисля въпроса ми, пресягайки се да докосне по-ниските листа на едно дърво, докато минаваме под сянката му.

— Хипотетично, ако вземеш няколкото воини, които Ерик може да предложи, плюс може би шейсет процента от екипажа на Драгонсбейн, които могат да бъдат убедени, предполагам, да те последват — и това е в най-оптимистичния вариант… Не, няма да е достатъчно. Дори наполовина. Дори и на четвърт.

Разтривам слепоочията си и затварям плътно очи, сякаш да отпъдя реалността от тази ситуация.

— Тогава, вероятно, ще е ерцхерцогът, освен ако не се появи друга възможност.

Сьорен се колебае.

— Ами, ако… ако се появя аз?

— Сьорен — засмивам се аз — бъди сериозен.

Той рязко спира, протяга ръка към мен, мазолестите му пръсти хващат рамото ми така, че нямам друг избор, освен да го погледна.

— Аз съм сериозен. Това беше първоначалният ти план, когато бяхме в Астрея, нали? Да разделим каловаксийците, така че някои да последват мен, а други — баща ми?

— По-сложно е. В плана влизаше и да те убия, за да предизвикам гражданска война, в случай че си забравил.

— Да, тази част не предизвиква особено приятни асоциации — потреперва той.

— Половината от каловаксийците те мислят за предател — поклащам глава. — Другата половина смятат, че си твърде слаб, след като си позволил на едно момиче да те залови. Помниш ли какво каза Матин на кораба? Смяташе, че съм те омагьосала. Сигурна съм, че не е единственият, който вярва в това.

Той се замисля. Същата тиха напрегнатост се изписва на лицето му.

— Има мъже, с които съм воювал години наред, те може все още да са по-лоялни към мен, отколкото към баща ми. Няма да навреди да им пиша.

— Може да навреди, ако разкрие на враговете ни къде се намираме и какво правим тук — отбелязвам аз. — Определена е цена за главата ми, Сьорен, и ако императорът разбере, че съм тук, дори Етристо няма да е в състояние да ме защити, особено ако научи, че планираме да го лишим от неговия дял от моята зестра.

— Можем да действаме чрез други канали — казва Сьорен. — Да изпратим писмата по няколко куриери, така че да не могат да ги проследят.

— И какъв ще е резултатът от всички тези усилия? Няколко десетки воини? Пак няма да е достатъчно.

Той мълчи за малко, но напрегнатостта в погледа му не намалява.

— Просто не искам да го правиш — казва той накрая. — Не искам да се омъжваш за никого от тях.

— А аз си мислех, че харесваш ерцхерцога — заявявам с развеселен и подигравателен глас — че дори го идеализираш.

— Той е блестящ воин — съгласява се Сьорен и снишава гласа си — но това не означава, че те заслужава.

Думите му ме оставят без дъх, едновременно ме развълнуват и ядосват. Гневът ми надделява, защото е толкова по-просто.

— Аз да не съм награда, че да бъда заслужена — отвръщам остро. — Крал Етристо може да се отнася към мен по този начин, но от теб очаквам нещо повече.

— Нямах това предвид — въздъхва той — но ми е… трудно да ги гледам как се карат за теб, макар да знам, че всъщност се борят за една далечна страна, за скъпоценности, за пари. Държах си езика зад зъбите, Тео, и няма да кажа и дума повече, обещавам, но трябва да знаеш, че това ме подлудява.

Дълго не съм в състояние да измисля какво да отговоря. Бях останала с впечатлението, че сме единодушни по въпроса и каквото е имало между нас, е дълбоко погребано и сега можем просто да го пренебрегнем и да продължим. Не ми харесва да ми напомнят как до неотдавна си въобразявах, че се влюбвам в него, как дори и сега той е в състояние да накара сърцето ми да бие по-бързо и да обръща с главата надолу мислите ми.

Не му отговарям веднага, затова Сьорен пристъпва по-близо до мен, а пръстите му върху ръката ми се сключват по-силно. Кожата му още носи уханието на плавей и въпреки всички причини, че не бива да го правя, аз се облягам на него. Устата му е толкова близо, че усещам кафето в дъха му, толкова близо, че само да наклоня глава и устните му ще намерят моите. Желанието да го направя е непреодолимо, но вместо това вдигам свободната си ръка към рамото му и го избутвам назад.

— Това беше игра, Сьорен — казвам тихо, въпреки че нямам сили да срещна погледа му. — Всичко това. Видях те, знаех какво искаш и станах това, което искаше. Но не бях аз. Онова момиче беше само дим и отражение.

Сьорен потреперва, преди да върне маската на лицето си. Той отстъпва от мен с още една крачка, а пръстите му пускат ръката ми. Внезапно усещам мястото, където докосваха кожата ми, студено, дори в жегата на Ста Криверо.

— Както казах и преди — думите му са като остриета — ще продължа да си държа езика зад зъбите.

Той си тръгва и ме оставя сама в градината. Гневът, който изпитвах към него, мигом изчезва, но не съм сигурна как да опиша чувството, заело мястото му. Сякаш вървя надолу по стълба, мислейки, че има още едно стъпало, а няма. Целият ми свят изведнъж се разклаща. Нищо от казаното от мен не беше лъжа, навярно беше най-честното нещо, което някога съм казвала на Сьорен, но въпреки това думите оставиха лош вкус.