Повелителката на дима

Любов

Веднага щом се прибирам в стаята си, ме посреща канонада от панически викове.

— Мислехме, че си мъртва — казва Херон, а очите му, които обикновено са спокойни, сега горят като нажежени въглени. — Какво си намислила? Да тръгнеш посред нощ?

— И си взела камата си? — добавя Артемизия. — Да не би да се опитваше да спестиш труда на наемния убиец, изпратен от императора?

— Можеха да те убият — казва Блейз. Гневът му е толкова силен, че направо го виждам да трепти във въздуха. Ръцете му треперят, но той не ги забелязва.

Аз забелязвам обаче, както и Херон и Артемизия. В този миг техният гняв и страх изчезват, удавени от тези на Блейз. Подът под мен трепери толкова слабо, че бих могла да го отдам на бръмченето на движещата се платформа надолу по коридора. Но това не е същият вид трептене. Има бучене, сякаш камъните си говорят и някой им отговаря.

— Блейз — гледам да говоря нежно. Но дори когато очите му се приковават в моите, те са странни и далечни, сякаш изобщо не ме вижда.

Треперенето се усилва и чашите, оставени на масата, започват да звънтят. Знам, че трябва да направя нещо, да кажа нещо, но съм замръзнала на място, неспособна да направя каквото и да било, освен да се взирам в него. От тавана се посипва прах и пада върху нас като пепелта от короната, която императорът ме караше да нося.

Първо Артемизия реагира. Прекосява стаята с няколко големи крачки и удря плесници по лицето на Блейз, звукът от които проехтява над грохота, но те нямат никакъв ефект върху него.

И друг път съм виждала Блейз да губи контрол над своите сили, но той винаги се борил да си го възвърне. Никога не е било като сега. Не знам дали изобщо е в своето тяло.

Вазата върху тоалетната ми масичка се прекатурва от ръба й, разбивайки се на парчета върху пода, навсякъде наоколо се разплисква вода и клюмнали рози. Трябва да се подпра на стената, за да запазя равновесие. Тръгвам към Блейз, а сърцето ми бие така силно, че ще изскочи от ребрения си кафез. Изведнъж осъзнавам колко опасно е всичко това не само за Блейз, а и за всички ни. Стакриверийските кули и бездруго са опасно високи. Едно силно земетресение може да събори тази кула, а останалите ще паднат като домино, смазвайки града отдолу. Ако не се доберем до Блейз, той може да разруши града и да убие хиляди хора.

— Блейз — извиквам му отново, като се пресягам да достигна рамото му. Кожата му е нагорещена и се усеща дори през ризата му, сякаш огън опарва ръката ми, но не я махам. Опитвам се да го разтърся, но той е непоклатим. — Моля те, Блейз. Аз съм добре.

Той потръпва и трусовете леко отслабват, но още се усещат. И все още са опасни.

Без много да му мисля, обвивам ръце около врата му колкото се може по-силно, макар жегата от неговото тяло да обхваща и моето. Заравям пръсти в косата му и преди да се усетя, му запявам астрейска приспивна песен, която той ми пееше, когато имах нужда.

Постепенно светът около нас се успокоява, но не и Блейз. Той продължава да се тресе дори когато обвива ръце около мен и заравя лицето си в извивката на шията ми. Едва когато усещам горещи сълзи по кожата си, разбирам, че той плаче. Никой от нас не говори, сякаш минава цяла вечност, но аз познавам техните мисли, както познавам своите.

Блейз не контролира своята дарба и става все по-зле. Още няколко минути и можеше да убие всички ни, както и хиляди други. Не разполагаме с начин да го спрем. Бавно Блейз се откъсва от моята прегръдка и вдига глава.

— Трябва да си тръгна — казва той с глас, не по-висок от шепот. — Не мога да остана тук. Не мога… — Гласът му секва, преди да е довършил изречението.

Част от мен знае, че е прав. Тук той представлява опасност — за себе си и за всички наоколо. Но не мога да понеса мисълта да го отпратя.

— Не — мъча се да накарам гласа ми да не трепери. — Това… Ти не го направи нарочно.

Артемизия ме пронизва с невярващ поглед.

— Няма значение дали е искал, или не — казва тя. — Той почти… — Гласът й заглъхва. — Нямах представа колко е зле.

— Никой от нас нямаше — казва Херон. — Но знаехме, че накрая ще се стигне дотук. Няма лек срещу минната лудост.

Същото нещо ми каза и Сьорен. Тогава отказах да повярвам, не напълно. И все още не искам да го повярвам, дори и с доказателството пред мен.

— Не може да е минна лудост — опитвам се да звуча убедително, дори когато не съм сигурна в нищо. — Щеше вече да е мъртъв, ако беше лудостта. — Затварям очи, търсейки някакво обяснение. — Неговата дарба е силна и поради това е нестабилна. Ти просто трябва да се упражняваш да я контролираш — казвам на Блейз, но не успявам да убедя никого, най-малко себе си. Блейз преглъща.

— Тео, и аз не искам да си тръгна, но…

— Тогава недей — прекъсвам го аз. — Остани и се бори. Остани с мен — нямах намерение да казвам последното, но думите изскочиха, преди да мога да ги спра.

Настъпва тишина и Блейз не отмества поглед от моя. Виждам битката между чувствата му, изписани на лицето му.

— Никога преди не съм го усещал така силно. Не усещах тялото си като свое, просто наблюдавах безпомощно — преглъща и поклаща глава. Минава цяла вечност, преди да се обърне към Артемизия със спокоен и решителен поглед. — Следващия път, когато стане толкова зле, Арт, ти ще забиеш камата в сърцето ми.

Очите на Артемизия се разширяват и за миг очаквам тя да откаже.

— Ако реша, че ще нараниш хора, ще го направя — казва тя предпазливо. Блейз кимва в съгласие, макар че още изглежда несигурен.

— Не зная какво се случва с мен — казва той.

— Може би се е случвало и преди — разсъждава Херон. — Може да е имало Пазители, чиито сили са били нестабилни.

— Никога не съм чувала подобни истории — казвам аз.

— И не би могла — отвръща Херон. — Кой разказва такива неща на деца?

Истина е, че всички Пазители, които познавах като дете, контролираха дарбите си, но така и трябваше, нали, щом са толкова близо до кралицата? Мисълта, че съществуват други Пазители — Пазители като Блейз, никога не беше ми хрумвала. Но Херон е прав. Откъде бих могла да науча за тях?

Изведнъж се сещам за нещо, което свързвам с нашия разговор — у мен се заражда една глупава, отчаяна идея.

— Ние с Ерик имаме план да се върнем в бежанския лагер, за да отнесем още храна — съобщавам аз. — Отидохме заедно с Ерик да посетим Сьорен. Ако са останали някакви астрейци, които да знаят нещо за минната лудост, трябва да са там.

— Може би — неуверено се включва Артемизия.

— Колко храна си събрал, Херон? — трудно ми е да говоря нормално сред отломките около нас, причинени от пристъпа на Блейз, но правя усилия. Ако постоянно мисля за случилото се и какво означава, самата аз ще полудея. Има проблем, който трябва да реша, това е. И мога да го направя, докато помагам в същото време на бежанците. Концентрирам се по-скоро върху решението, отколкото върху проблема — и това е единственото нещо, което ме крепи да не се разпадна.

— Не е много — отвръща Херон, — но не смятам, че е възможно тайно да пренесем достатъчно храна, за да нахраним всички, без това да се забележи. Ако направя още две ходения до кухнята обаче, ще имаме толкова, колкото можем да носим.

— Направи го тогава — кимвам му аз. — Ерик и Хоа ще дойдат също, ще се срещнем с тях след един час. Арт, би ли разбрала какво говорят хората за земетресението? Не си представям, че може някой да си помисли нещо друго, освен че трусовете са били естествени, но искам да съм сигурна.

И двамата кимват в съгласие и бързо излизат, оставяйки ни сами с Блейз.

Започвам да чупя безпомощно ръце. Двамата с Блейз толкова старателно сме избягвали да говорим за влошаващата се нестабилност у него, че не съм сигурна как да подхвана подобен разговор сега.

— Не мога да остана в двореца, Тео — казва той, след като мълчим известно време. — Ще си опъна палатка извън стените на столицата, достатъчно далеч, за да не нараня никого. Но ще съм достатъчно близо, за да помагам, ако имаш нужда от мен.

— И ще ме оставиш тук сама?

Той трепва.

— Не го прави. Ти няма да си сама. С теб ще са Херон и Арт.

— Не е същото. Те не гледат на мен както ти. Не са ме познавали преди всичко това. Имам нужда от теб, Блейз — гласът ми секва и аз поклащам глава. — Първо ще отидем до лагера. Ще съберем информация. Ако след това все още искаш да си тръгнеш, няма да те спра.

— Не можем просто да разпитваме непознати за това. Ако някой разбере…

— Херон и Артемизия знаят и не са направили нищо — отбелязвам аз. — Не се отнасят с теб по-различно.

— Защото са ми приятели. Но дори Арт ще го направи, ако се случи отново. Непознати? Те ще се опитат да ме убият на място.

— Ами, няма да им казваме, че се отнася за теб. Ще задаваме само хипотетични въпроси, ще кажем, че се интересуваме по принцип.

— Няма начин това да не прозвучи съмнително.

— Тогава ще прикрием едното проучване с друго — сещам се за една идея. — Ще видим дали някой знае нещо за Крес, какво е станало с нея, защо тя има дарбата на Хаза, след като е изпила отровата Енкатрио. И оттам можем да продължим.

Блейз въздиша тежко, но не казва, че не е съгласен, това също е нещо.

— Шансовете са нулеви, едва ли ще стигнем до нещо — казва той след малко, докато си играе с гривната. — Скъпоценен камък на земята, която му дадох преди много години. Обикновено я държи скътана в джоба му, но сега я върти разсеяно между пръстите си.

— Няма лек за минната лудост.

Това не е минна лудост, иска ми се да кажа, но вече не съм толкова сигурна. Какво друго е минната лудост, ако не дарба, дадена на някого, който не може да се справи с нея. Може би не е много по-различно от благословията. Може би са двете страни на една и съща монета. Внезапно, като шок, осъзнавам колко малко знам за собствената си страна. Макар вече да съм по-скоро възрастен човек, отколкото дете, едва ли знам повече за боговете и мините, отколкото когато бях на шест години.

Блейз стиска гривната със скъпоценния камък на земята толкова силно, че кокалчетата на пръстите му са побелели.

— Може би не бива да я носиш — кимам към гривната. — Може тя да влошава състоянието ти.

Той стисва гривната още по-силно.

— Не, помага ми. Тя доста често го превръща в нещо, с което мога да се справя.

Прехапвам устни и поглеждам към него.

— Не мога да те загубя, Блейз — казвам му тихо. — Дори да съществува и най-малката възможност да ти помогнем, трябва да я използваме.

Известно време Блейз не казва нищо, челюстите му са стиснати. Накрая кимва в съгласие.

— Добре, Тео. Ще опитаме. Но ако няма резултат, ще си тръгна.

Стомахът ми болезнено се свива при тази мисъл, но кимвам с глава. Внимателно пристъпвам към него и отново го обгръщам с ръце. Отначало тялото му е сковано и неподатливо, но после съпротивата му намалява и той ме прегръща така, сякаш съм нещо крехко като вазата, която разби на парчета.

— Обичам те — гласът ми е глух, потънал в рамото му. Навярно това е още една манипулация, използване на думи като оръжие, единственото, което имам на разположение, но това не ги прави неистински. Хубаво ми е, когато ги произнасям на глас. Дишането на Блейз се учести и отчасти се чувствам виновна. Макар думите ми да са искрени, аз знам, че причината да ги кажа тук и сега е сложна и объркана. Говоря му онова, което той има нужда да чуе, да ми даде това, което аз искам. Изтиквам настрани чувството си за вина и се съсредоточавам върху Блейз, който стои пред мен. Блейз, който трябва да продължи да се бори, независимо какво се случва. Блейз, без когото не знам как ще оцелея. Не искам да се уча как да оцелявам. Просто го искам до себе си, здрав и щастлив, готов да си върне нашия дом, да спаси нашия народ и да отмъсти за нашите родители.

— И аз те обичам, Тео — гласът му малко по-висок от шепот. Въпреки че вече знаех това, думите му събуждат трепет в гърдите ми. Отдръпвам се леко, за да го погледна.

— Тогава не смей да ме оставяш. Не ме интересува дали самата Глейди не се опитва да те отведе в Отвъдното. Ти казваш: „Не днес!“. Чуваш ли?

Блейз преглъща, а адамовата му ябълка отскача.

— Чувам те — казва той. Думите не значат много. И двамата знаем, че хората нямат избор кога смъртта ще дойде за тях — изгубили сме твърде много хора без време. Но е хубаво, поне за малко, да се престорим, че имаме някакъв контрол над нея.