Повелителката на дима

Отплаване

Две хиляди души се съгласяват да воюват.

Петнайсетте кораба, които екипажът на Драгонсбейн отвлича от пристанището, едва побират хората, но успяваме да качим всички. Въпреки че са наблъскани в корабите, все пак си мисля, че имат повече пространство, отколкото в лагера. Флотата на Драгонсбейн също прие много от бежанците, които не могат или не искат да се бият, макар че не съм сигурна какво възнамерява тя да прави с тях.

Може и да не вярвам много на Драгонсбейн, невинаги се доверявам на нейната лоялност или преценка, или мнение за другите, но ми се налага да приема, че ще се отнесе добре към тези хора, след като разочарова мнозина от тях първия път. Ние и двете искаме най-доброто за Астрея, независимо че често имаме разногласия.

Когато тръгваме по различни пътища, трудно е да не изпитваш угризение или тъга. Тя разочарова и мен по не толкова важни причини. Простими, ако тя някога ми даде възможност да й простя. Това обаче няма да е Драгонсбейн. Тя не иска прошка от никого. Не е поискала от майка ми, няма да поиска и от мен. Няма да помоли за прошка дори дъщеря си, но Арт си го знае добре и не очаква друго.

Стоим на кърмата на кораба и наблюдаваме как малката й флота изчезва в далечината. Тая някаква надежда, че ще завият и ще се присъединят към нас, но Артемизия изглежда примирена.

— Това го умее най-добре — казва тя след малко. — Затова е оцеляла толкова дълго, знае кога да избяга.

В тона на гласа й долавям нещо, което не бях забелязала допреди няколко седмици, когато не я познавах така добре като сега. Никога не е очаквала, че майка й ще остане, но през цялото време се с надявала.

— Съжалявам — казвам й.

Тя свива рамене, рязко и грубо, без обичайното й перчене. Толкова силно е стиснала челюсти, чак се изненадвам, че оттам могат да излязат думи.

— Само глупаците хабят време в желания и извинения — казва тя, но в думите й липсва обичайната жлъч.

Ние и двете сме глупачки тогава, мисля си аз, макар да не го изричам на глас. Това не е нещо, за което Арт иска да говори, а и не е необходимо. Така че не я притискам да споделя чувствата си, дори не се опитвам да я докосна, както навярно аз бих искала някой да направи, ако бях на нейно място. Тя не е нещото, от което има нужда. Има нужда някой да стои до нея и да се преструва, че не забелязва, когато сълзите й започват да капят. Затова правя точно това.

Тази нощ каютата ми е твърде тиха. Заех капитанската част от водещия кораб. Каютата е доста голяма, доколкото могат да бъдат каютите, има място за бюро, маса за хранене и легло, но след великолепната ми стая в Ста Криверо тя изглежда тясна и неудобна. Обзаведена е просто и минималистично, без стакриверийската претенциозност и украси, но точно това не ми липсва. Напротив, намирам успокоение в протритото дърво и износеното одеяло, в грубо издяланото бюро и твърдия стол с неравни крака. Чувствам помещението като уютен дом и откривам, че копнея не за лукс, а точно за това.

Тишината обаче освобождава място за твърде много мисли, за твърде много кошмари, разиграващи се под клепачите ми, преди да потъна в сън. Ами ако съм повела тези хора към сигурна смърт. Хиляди хора накрая може да умрат и ще е заради избора, който съм направила. Със същия успех бих могла да забия кама между ребрата им.

Някога си мислех, че ръцете на Сьорен са толкова изцапани с кръв, че никога няма да се изчистят, но сега и моите не са много по-чисти. Аз убих Ампелио и Колтания, а колко други са загубили живота си заради мен? Елпис, Хоа, ерцхерцогът, стражите в астрейския затвор, прислужницата, която Колтания беше наела и чието име дори не зная. Всички онези мъртви пазачи извън бежанския лагер.

Зная, че смъртта на всички тези хора беше неизбежна, но въпреки това чувството за вина ме изяжда отвътре. И ето ме, повела още хора, хиляди хора, в битка, която не зная дали можем да спечелим.

Глупаво е и е безотговорно, но е единственият път напред. Единственият път към дома.

На вратата ми се почуква, леко, сякаш питащо.

Благодарна съм за прекъсването, измъквам се от тясното си легло и навличам халата върху нощницата и завързвам колана около кръста си. Когато отварям, се изненадвам, че на вратата стои Сьорен. Не зная кого очаквах да бъде. Блейз? Той дели каюта с Артемизия, която обеща да го убие, ако той започне да губи контрол. Той няма да рискува да се отдалечи от нея дори за малко.

Замислям се за чувствата си. Дали изпитвам облекчение, че е Сьорен? А може част от мен да се е надявала да е Блейз? Не знам. Това, в което съм сигурна, е, че присъствието на Сьорен е като светкавица, която ме е улучила и ме изпълва с опасна топлина. Отварям по-широко вратата и му правя знак да влезе. Вратата се затваря след него с отчетливо щракване.

— Добре ли си? — пита ме той с нисък глас. — След Хоа и Колтания и всичко останало?

Прехапвам устни и се обръщам към него. В мислите ми витаят образите на безжизненото тяло на Хоа и очите на Колтания, впити в моите, докато поемаше последния си дъх. По-лесно е да мисля за Колтания, така че заравям Хоа в ума си и се концентрирам върху Колтания.

— Помниш ли какво ми каза, след като убих Ампелио? — питам го и присядам на ръба на леглото. Сьорен остава прав пред мен и се смръщва. Каквото и да е очаквал от мен да кажа, очевидно, не е това.

— Сигурно съм се опитвал да те успокоя и съм изглеждал пълен глупак — бавно казва той. Усмихвам се напрегнато.

— Да — съгласявам се. — Но по-късно, когато отново заговори за това, ти беше прав. Никога не е лесно да убиеш, дори когато не ти е за пръв път. Дори когато нямаш друг избор, дори когато е при самозащита. То оставя отпечатък върху теб.

— Ти направи каквото беше необходимо — Сьорен не сваля поглед от моя.

— Знам — отвръщам, гледайки надолу към ръцете си. Обмислям следващите си думи — разумно ли е да ги изкажа гласно, или да ги оставя заключени в мен. Не намирам отговор, но все пак накрая се насилвам да ги изрека.

— В онзи момент, когато забих камата в корема й, не мислех, че се защитавам. Мислех си какво ще стане с мен, ако се проваля. Мислех си за Хоа, за това, което й стори Колтания, как ми отне още един човек. Когато я убивах, не ме тласкаше само чувството за самозащита. Бях изпълнена с гняв. Бях изпълнена с мъст.

Грозно признание, направено тук, в тихата каюта, насред океана, но Сьорен не се отдръпва. Не отмества поглед от моя, спокоен и уверен, сякаш може да види през мен, да стигне до най-дълбоките ми помисли, онези, от които се срамувам. Онези, които се опитвам да скрия от всички, дори от Блейз. Сьорен вижда най-грозното в мен, малодушието, интригантството и манипулирането. Вижда всичко това и го разбира. Гледа на мен като на любимата си книга, всяка страница от която е препрочитал твърде много пъти. Онази, чиито тайни вече е разкрил, но не спира да се връща към нея за още.

Не съм сигурна дали в неговите очи съм Тора или Тео, или някакъв кървяща акварелна рисунка на двете ни заедно, но в този миг ние сме единствените хора на земята и не сме Тора и принца. Ние сме Тео и Сьорен и имам чувството, че той ме познава така добре, както аз познавам себе си.

Ставам и скъсявам разстоянието от няколко стъпки между нас. Той не отстъпва назад, но и не се приближава повече, макар дъхът му да спира. Не се опитва да ме докосне, ръцете му висят надолу. Няма да го направи, осъзнавам, защото му казах да запази чувствата си за себе си.

Така е по-лесно, по-разумно е да оставим нещата каквито са. Той е мой приятел и съветник и това е всичко, което може да бъде. Но застанала толкова близо до него, ми е трудно да си спомня защо е така. Трудно ми е да си спомня как Блейз, който е само няколко каюти по-нататък, ми казва, че ме обича. Трудно ми е да си спомня как императорът седи върху трона на майка ми, а до него е някогашната ми най-близка приятелка. Трудно ми е да си спомня за хилядите хора, съгласили се да ме последват в битка, хора, които виждат в Сьорен свой враг.

— Сьорен — едва промълвявам името му.

Очите му намират моите — те са в същия нюанс на синьото като очите на императора, но дори това напомняне сега е смътно, призрак, скрит далеч в съзнанието ми.

Предпазливо посягам да докосна бузата му. Трябва да се избръсне, наболата му брада драска дланта ми.

Сьорен изглежда така, сякаш иска нещо да ми каже, но каквото и да е, то пропада, когато се вдигам на пръсти и леко допирам устни към неговите. Това докосване премахва всички задръжки на Сьорен и след миг той ме целува. Едната му ръка е обгърнала лицето ми, докато другата обхваща кръста ми и ме придърпва към него. Целувката му е нежна, като онези, които си разменяхме в Астрея, докато се промъквахме през тунелите на двореца и се отправяхме на среднощни плавания, когато все още бяхме непознати един за друг, но вече не сме такива. Аз го познавам и той ме познава и най-тъмните кътчета на душите ни са съизмерими.

Целувката става по-дълбока. Сьорен има вкус на прясно изпечения хляб и вино с подправки, които имахме за вечеря. Целувката става гладна, поглъщаща, ненаситна, докато вече не съм сигурна кой дъх е неговият и кой — моят. Границите на телата ни се размиват и смесват, ръце, кожа, устни и зъби. Когато устата му оставя моята, искам да го дръпна обратно, но твърде бързо, вместо устните ми, той вече целува брадичката ми, бузата, раковината на ухото ми, а през тялото ми преминава огнена тръпка.

— Теодосия — шепне в ухото ми моето име като славословие. Вече не звучи така дълго, приляга ми идеално, както ръката му върху извивката на кръста ми, идеално, както устата му, сливаща се с моята, когато отново ме целува.

Не е нужно да моля Сьорен да остане с мен през нощта. Поканата виси във въздуха без думи и той я приема, събува ботушите си и пропълзява в леглото ми. Сгушваме се заедно под износеното одеяло, главата ми — върху гърдите му, ръцете му — около мен.

— Ако ме открият тук сутринта, ще има да приказват — казва той през прозявка.

— Знам — слушам биенето на сърцето му, спокойно и сигурно, в ритъм с моето.

Пръстите му чертаят шарки по гърба ми през тънкия плат на нощницата.

— В градината ми каза да не говоря за чувствата си, защото си уверена, че не са истински — казва бавно той.

— Сьорен… — но той ме прекъсва.

— Нека ти кажа само това, моля те — замълчава. — В Астрея ти беше Тора… Исках да те предпазя от баща ми… така и не успях да защитя майка ми. Исках да избягам с нея и да спася и двама ни. Ти беше права за това. Но онова, което чувствах тогава, е само сянка на чувствата, които изпитвам към теб, Тео.

Отварям уста, за да му кажа да замълчи, но думите умират в гърлото ми. Колкото и да са опасни, аз толкова много искам да ги чуя, че това почти ме пречупва.

— Не искам да те закрилям. Няма нужда да те закрилям. Има други за това, а и ти самата неведнъж си го правила вече. Не искам да бягам с теб. Искам да остана до теб и да се боря заедно с теб. Да се бия за нещо, което никога не съм си помислял, че ще поискам, но сега го искам. Аз съм по-силен с теб и по-смел и не искам никога да се връщам към онзи предишен живот. Обичам те и това няма нищо общо за кого си се представяла. Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам му нежно.

Когато дишането му отново е бавно и равномерно, не мога да не си помисля как Блейз ми каза същите тези две думи само преди няколко дни. Когато Блейз ги изрече, те бяха като балсам за рана, която още не беше причинил. Сьорен ги казва, сякаш разчупва оковите, които ни свързват, и се надява, че въпреки това ще остана с него.