Повелителката на дима

Преговори

Сьорен ще дойде с мен на срещата ми с императора, макар никой от нас да не го обсъжда гласно. Просто се подразбира. Сьорен казва, че срещата ще се състои на закрито — най-вероятно в казарменото отделение на коменданта на мината, като от всяка страна ще има по един човек за охрана, който ще остане отвън. По време на срещата няма да има кръвопролитие и от двете преговарящи страни.

Зная какво да очаквам, но не мога да се отърся от страха, просмукал се чак в костите ми, да бъда отново в една и съща стая с императора — да понеса неговото присъствие, да чувам гласа му, да усещам погледа му.

Не зная дали мога да го направя.

Трябва да го направя.

Артемизия ще бъде нашата охрана. Възможно е каловаксийската охрана да я подцени… Надявам се, че да стане така.

— Имаш ли кама? — пита ме Сьорен с нисък глас. Вървим заедно през потъналото в кръв бойно поле, заобиколени от група охранители, в случай че каловаксийците ни атакуват по пътя. Войниците са се разделили от двете ни страни. Те не се бият повече заради преустановяването на бойните действия, но далеч не са омиротворени. Обтегнати като тетиви, те ни следят с погледи, докато преминаваме, очите им са пълни с омраза, или с надежда, или са празни.

Кимвам, опипвайки мястото, където е затъкнат ножа в ножницата на хълбока ми, под роклята.

— Те няма да ми позволят да я внеса — осъзнавам, а мисълта, че ще бъда беззащитна в присъствието на императора, затруднява дишането ми.

— Практически, не — казва Сьорен, — но няма да очакват ти да си въоръжена… Ще проверят само мен. Задръж я, но не я използвай, ако не е необходимо. Ако го нападнеш, без да си провокирана, ще отнемат живота ти.

Кимвам и преглъщам страха си.

Артемизия се обръща към мен със спокоен поглед.

— Време е — казва тя. — Готова ли си?

— Не — признавам си — но да вървим.

Щом влизаме в казарменото помещение на коменданта, започвам да се задушавам от присъствието на императора там. Студените му сини очи се впиват в мен, карайки кожата ми да се свива под взора му. Толкова е смущаващо, че ми отнема малко време да разбера, че той не е сам. До него, с ръка, погълната от неговата, седи Кресцентия, такава, каквато я видях последния път — с пепелна кожа и чуплива бяла коса. Огърлица с Огнен скъпоценен камък обгръща овъглената й шия, но не скрива обезобразяването й, а само го подчертава. Корона от черно злато с рубинени пламъци почива на главата й.

Короната на майка ми, осъзнавам внезапно. Тази гледка е достатъчна да накара върховете на пръстите ми да започнат да горят и аз ги стискам в юмруци от двете ми страни, за да потуша огъня в тях.

Спирам за малко, когато очите на Кресцентия намират моите, но ръката на Сьорен върху гърба ми нежно ме побутва да продължа, да не им позволявам да видят, че се колебая.

Сядам предпазливо върху стола срещу тях, а Сьорен заема мястото до мен.

Между всички нас настава дълга тишина. Онзи, който проговори пръв, изглежда, пръв ще загуби нещо. Накрая Сьорен се прокашля и се обръща към императора.

— Чувам, че приемате поздравления, татко, по повод вашата сватба — казва той с мрачна усмивка, преди да удостои с вниманието си Кресцентия. — А вие, лейди Кресцентия, приемете моите най-дълбоки съболезнования.

Лицето на императора почервенява, но не той, а Крес отговаря първа, загрубелият й глас разцепва въздуха като назъбен нож.

— Императрица Кресцентия — казва тя хладно. — Да предполагам ли, че подобни поздравления са на ред и за вас двамата?

Сьорен може да е бил първият, който заговори, но Кресцентия първа ще загуби, защото в този момент проличава нейната слабост. Дори и насред битка с хиляди жертви, тя си е онова изоставено момиче, ядосано, че е загубило момчето, за което е искало да се омъжи.

Мога да използвам това.

— Все още не — отвръщам й със захаросана усмивка. — Когато се оженим, това ще бъде в астрейския дворец, след като си го върнем.

Крес стиска челюсти, но аз отвръщам поглед от нея и го насочвам към императора, потъпквайки страха и гаденето, които предизвиква у мен присъствието му.

— Вярвам, че сме тук да обсъдим условията на вашето отстъпление — внимавам да държа гласа си спокоен и силен. Няма да позволя да ме уплаши.

Той се изсмива.

— Моето отстъпление — повтаря като ехо той, клатейки глава.

— Вие направихте предложение за преговори. Предположих, че трябва да обсъдим условията. В крайна сметка, ви превъзхождаме по численост.

— Битките не се печелят единствено с численост, ти със сигурност го знаеш, Сьорен — обръща се той само към сина си, независимо от факта, че аз съм тази, която говори.

— Изненадан съм, че ти го знаеш — отвръща невъзмутимо Сьорен. — От десетилетия не си влизал в битка, татко. Доста неща са се променили за това време.

Императорът се усмихва напрегнато.

— Готов съм да оставя армиите ви да напуснат мирно Астрея — казва той и се обляга на стола си, като ни оглежда изпитателно. — Всичко, което искам в замяна, сте вие двамата. Изглежда повече от честна сделка — два живота срещу хиляди повече, които ще погинат, ако откажете.

Той се опитва да засегне честта ни, умен ход, който предвиждах, защото го познавам достатъчно добре.

— Не — отвръщам решително. — Ние ще позволим на вас и вашите армии да се оттеглят мирно, ако заедно с целия си народ напуснете Астрея сега.

Това е толкова блъф, колкото и неговото предложение — императорът никога не би оставил войските ми живи, дори и наистина да се предам, а аз няма да приема капитулация, която не включва смъртта на императора. И двамата знаем това, но въпреки това се преструваме.

Императорът се засмива.

— Тогава сме в безизходица — казва той и поглежда към Кресцентия. — Виждаш ли, скъпа? Казах ти, че срещата с тях няма да доведе до нищо.

Крес е помолила за тази среща?

Поглеждам към Сьорен, но и той изглежда също толкова смаян. Какво би постигнала Крес от срещата с нас? Възможно е да е от чисто любопитство, но познавайки добре Крес, не мога да си представя, че това е причината. Нейният баща не я е възпитал като човек, позволяващ да бъде воден от такова незначително нещо като любопитството. Не, тук има някакъв друг замисъл, но имам чувството, че гледам през замъглен прозорец и ми е невъзможно да видя друго, освен неясни форми.

Гръбнакът ми се сковава, когато Крес се изправя на крака.

— Предполагам, че съм искала да ги видя за последен път — казва Крес със скръбна въздишка и пристъпя към нас.

Сьорен също се напряга до мен, сякаш очаква нападение. Тя вижда това и се усмихва като котка, която обикаля мишка.

— Страхуваш ли се от мен, принц Сьорен? — Тя накланя замислено глава на една страна. — Сега съм едно ужасно създание, благодарение на нея — тя кимва към мен. — Аз й предложих приятелство, а в замяна тя ме отрови. Разказа ли ти за това? — пита го тя.

— Ти ми предложи нашийник — отвръщам й аз, борейки се да запазя гласа си спокоен. — Не съм била твоя приятелка, Крес. Бях твой домашен любимец.

Тя върти очи от досада.

— Колко мелодраматично — укорително възкликва тя, обикаляйки стаята с провлачени стъпки, прокарвайки пръсти по бюрото, по което оставя пътека от прогорено дърво, там, където го е докоснала. Чувствам как пулсът ми се ускорява и ми е трудно да потисна порива си да избягам от стаята. Когато вижда моята реакция, тя се усмихва, доволна от себе си.

Точно по този начин ми се усмихваше преди в претъпкана зала, сякаш си споделяхме тайна, известна само на двете ни. Споменът е като ритник в корема ми, но аз го отхвърлям и се фокусирам върху настоящето.

— Навярно трябва да ти благодаря — казва тихо тя. — Наистина е нещо, нали? — тя изучава пръстите си замислено. — Бих могла да ви изгоря и двамата само е едно докосване, знаеш това. Докато дойде вашата крехка охрана, от вас няма да е останало нищо, освен пепел — тя се разсмива, очите й искрят от злонамерена радост. — Съвсем подходящ край за теб, Принцесо на пепелта, не мислиш ли?

Докосвам камата, скрита под полата ми, макар да знам, че няма да ми помогне много, ако се стигне дотам. Докато я извадя, вече ще е късно. Собствените ми пръсти все още ме сърбят и се питам какво ще стане, ако не успея да сдържа яростта си, ако й позволя да се разгори в тялото ми, докато не остане нищо от мен, освен пламък и дим, и пепел. Това ще разгневи боговете, напомням си аз. Ще стовари гнева им върху Астрея — Ще означава никога отново да не видя майка си.

Но когато гледам как Крес хладнокръвно контролира огъня с върховете на пръстите си, знам, че тя не би се поколебала да го използва срещу мен. Знам, че ако тя се опита, бих направила всичко необходимо, за да я спра. Знам, че в крайна сметка и това няма да е достатъчно, защото тя познава силата си, разбира как да я контролира. Прекалено се страхувах от моята, за да направя същото.

Императорът се усмихва лъчезарно на Крес, сякаш е най-красивото нещо, което някога е виждал и иска да притежава. Крес отвръща на усмивката му, но в тази усмивка има нещо противно, нещо тъмно и лепкаво. Тя крачи из стаята и застава зад него, поставяйки ръце на раменете му.

— Ужасно си тиха сега, нали? — пита ме тя. — Нямаш ли остроумни отговори на това? Защото ти знаеш, че мога да го направя, нали?

Връщам гласа си и издържам на погледа й, въпреки че не искам нищо друго, освен да се отдръпна от нея.

— Да, би могла. Но аз те познавам, Крес — казвам аз, надявайки се, въпреки че нямам надежда това да е истина — ти не си убиец.

Тя присвива очи и цялата потръпва. Без да откъсва поглед от моя, тя движи ръцете си по раменете на императора, докато накрая ги обвива около врата му, елегантните й, бели като кост пръсти се затварят плътно около червендалестото му гърло. Леко накланя главата му назад, принуждавайки го да я погледне, преди да притисне устните си към неговите в целувка, която едва ли може да се определи точно с тази дума.

Императорът осъзнава какво става миг по-късно — преди да започне да се бори, нейното докосване е вече огън, изгарящ устата и гърлото му, преди да може дори да изкрещи. Миризмата на изгоряла плът изпълва стаята, достатъчно остра, за да ме замае. С ужас наблюдавам как тялото му се превръща в пепел в нейната прегръдка, изражението му замръзна в мълчалива агония.

В гърлото ми умира писък. Не мога да отместя поглед от него, докато животът напуска очите му. Години чаках този миг. Мечтаех си да видя как императорът умира пред очите ми. Никога не съм си представяла, че ще се случи така. Никога не съм мислила, че когато това се случи, ще се страхувам повече от всякога.

Миризмата на изгоряла плът става по-силна, от което ми се повдига и цялата жлъч се сбира в гърлото ми. Сьорен покрива носа си с ръкава на ризата си, лицето му е толкова бледо, колкото и нейния цвят, но Крес не изглежда притеснена. Нито от миризмата, нито от това, което току-що извърши. Едва ли е първият живот, който отнема, смътно се досещам, и се удивлявам колко чудовищна е станала, откакто я видях последния път.

— Така — обръща се тя към мен, щом отпуска ръце от трупа на императора — сега защо да не преразгледаме онези условия.

Тя отива зад бюрото на коменданта, тършува из чекмеджетата, докато не намира половин бутилка вино. Поставя я на бюрото, пресяга се към джобовете на роклята си и изважда от единия малък бокал, покрит с Огнени камъни, а от другия — флакон с опалесцентна течност.

Стомахът ми се свива при вида й. Енкатрио, същата отрова, която използвах за нея и за баща й.

— Откъде я намери? — питам с глас, който едва ли е по-висок от шепот.

Тя свива рамене.

— След онова, което ми стори, не беше трудно да се досетя, че сигурно е дошла от Огнената мина. Оттам нататък оставаше само да задам правилните въпроси и да направя хората по-склонни да говорят.

— Ти си ги измъчвала — гласът ми се пречупва. Наистина е чудовищно, но аз я тласнах по този път, нали? Аз я превърнах в това чудовище.

Крес завърта очи.

— Нямаше да го направя, ако те просто ми бяха казали онова, което исках да зная.

Отпушвайки отровата, тя налива няколко капки в чашата.

— Това трябва да е достатъчно — казва тя, макар да ми се струва, че говори по-скоро на себе си. След това налива виното, пълни бокала наполовина и разклаща напитката. Вдига бокала нагоре и тръгва към мен, а аз се мъча да си наложа да не се поддам на заплахата й.

Сьорен застава пред мен.

— Какво си мислиш, че правиш? — пита той, уплашен.

Крес само му се усмихва.

— Обещавам, че няма да го излея в гърлото й. Само й го предлагам — тя сама ще го изпие, до последната капка.

— И защо да го правя? — питам с разтреперен глас.

— Защото ако го направиш, аз ще заповядам на моите армии да се оттеглят. Можеш да задържиш мината, можеш да задържиш робите, които освободи — всъщност няма да можеш, защото ще си мъртва, но твоят народ ще живее.

— Ние сме още живи — казва Сьорен. — Битката не е приключила.

— Още не — отвръща Крес, а очите й за кратко се стрелват към него — но скоро ще е. Няма значение, че имате повече мъже. Те не са обучени и са слаби. Те не притежават скъпоценните камъни на Духа. Дори да успеете някак да спечелите тази битка, вашата армия ще бъде покосена и ще ви останат само толкова хора, колкото да задържите мината, докато докарам още войски. Ще се върнем след седмица и ще размажем каквото е останало от армията ви като хлебарки под обувките ни — тя спира и ми се усмихва. Зъбите й, за разлика от онези в кошмарите ми, не са вампирски, но изражението й е точно толкова диво. — Обикновена замяна, Тора. Или твоята смърт, или смъртта на хората ти.

Вторачила съм се в нея, съвсем парализирана. Сякаш е някаква перверзна шега, но няма нищо смешно в нея. Тя е напълно сериозна. Тя ми предлага смърт и нарича това милосърдие, и всъщност не е далеч от истината. Ако императорът не се беше появил с подкрепление, ние щяхме да запазим достатъчно хора от армията ни и да тръгнем към друга мина, за да поведем още една битка там. Но Крес е права — дори да спечелим тази схватка, броят на убитите ще бъде твърде голям. Това би била първият ни и последен отпор.

Но ако изпия отровата, няма да остане надежда. Не съм толкова глупава да повярвам, че Крес ще допусне армията ми да запази Огнената мина много дълго, но ще е достатъчно да се изработи нов план, да се намери друг начин за борба. Вярвам, че дори да ме няма, Артемизия, Херон, Ерик и Блейз ще продължат битката. Те не се нуждаят от мен — самата Артемизия беше казала това някога в астрейския дворец. Дори да падна, бунтът ще продължи.

Налага ми се да повярвам в това.

Не отмествам поглед от очите на Крес и заобикалям Сьорен и поемам бокала от нея. За миг пръстите ни се докосват. Очаквам нейните да са горещи, но те са като моите.

— Тео, не — умолява ме Сьорен — има и други начини.

— Не — отвръщам аз, без да отмествам очи от Крес. — Няма.

Може да не ме убие, помислям си, трескаво отчаяна мисъл. В крайна сметка, отровата не уби Крес. Кръвта на Хаза гори във вените ми, вече съм видяла доказателство за това. Но изглежда още по-вероятно, че какъвто и огън вече да имам, той ще стане още по-мощен заради Енкатриото, и както каза Мина, моето гърне ще се препълни.

Трябва да имам доверие в моите богове, трябва да повярвам, че те няма да позволят това да се случи, че ще ме защитят. Но те не предпазиха Блейз. Не запазиха моята майка или Ампелио, или Елпис, и Астрея не съхраниха. Как да се накарам да повярвам, че ще ме защитят сега.

Вдигам бокала към устните си, но се спирам, преди да отпия.

— Крес — казвам й. Само една дума. Само нейното име.

Нещо трепва в изражението й и за кратък, мимолетен миг мисля, че докосвам някаква част от нея, която смятах за загубена. Тя ми се усмихва по същия начин, както преди, когато бяхме две глупави момичета, които си разменяха клюки. Но тази усмивка става хищна.

— Пий — казва тя.

Хващам ръката на Сьорен, защото не искам да умра сама, после надигам бокала и пия.

Първата глътка е гореща, но поносима. Следващите изгарят. Пия толкова бързо, че капки от виното се стичат от ъгълчетата на устата ми и опърлят кожата ми там, но не спирам. Пия, докато бокалът пресъхва.

Горенето започва в гърлото ми, болката е толкова остра, че ме събаря на колене и пропъжда всички други мисли от главата ми. Не ме интересува къде съм вече или чия ръка държа, или каквото и да е друго, освен моето собствено тяло.

Болката се разпространява, носи се неистово в мен, докато започвам да се треса, а земята под мен е като лед. Обгръщат ме ръце, държат ме здраво, но твърде бързо ръцете изчезват и единствената утеха, която ми е останала, е изтръгната.

Писък пронизва въздуха, но не е моят. Не може да е моят, защото не мога дори да си отворя устата.

Отваря се врата, някакви фигури нахълтват вътре, твърде размазани са, за да ги разпозная.

Още викове. Паника. Моята утеха е прогонена, ритаща и крещяща през цялото време. Дори и след като не мога да го видя, все още го чувам. Вика името ми. Теодосия.

Синя коса. Прикляква до мен, докосването й е студено. Две ръце като вода върху кожата ми, но толкова много боли, повече, отколкото и от самия огън. Ако отровата ме е превърнала в огън, това докосване ме разтваря не в друго, а в пара.

Всичко потъва в мрак.