Повелителката на дима

Последствието

Събуждам се в палатка, ярката слънчева светлина се процежда през шевовете, свързващи покрива. Кожата ми се чувства така, сякаш е протрита, всеки нерв е в огън, но болката вече не ме събаря. Мога да мисля въпреки нея. Спомням си, че изпих отровата, а Крес викаше охраната си. Спомням си, че пазачът извлече Сьорен, а Артемизия дойде, за да ми помогне, вместо да спаси него.

Обръщането ми върху изтъркания матрак ожулва кожата ми и аз пъшкам, затваряйки плътно очи.

— Тео? — чувам уплашено гласче.

Помъчвам се да отворя отново очи и откривам, че Артемизия седи на земята до леглото ми и ме наблюдава със сериозни, разтревожени очи. Съдейки по тъмните кръгове под тях, мисля, че не е спала от дълго време. Опитвам се да седна, но това отприщя нова вълна от болки в тялото ми и аз отново лягам, като вдигам ръце да покрия лицето си.

Под пръстите кожата ми е гладка, но хлъзгава от пот. Не като кожата на Крес — обгорена и суха. Проверявам косата си, очаквайки да открия опърлени краища, но тя е същата, каквато винаги е била, с изключение на един кичур. Когато го вдигам пред очите си, виждам, че е чисто бял. Потръпвам.

Но съм жива, осъзнавам. Тази мисъл едновременно ме зашеметява и повдига духа ми. Жива съм, въпреки че не би трябвало. Жива съм, но не съм същата. Отварата може да не ме белязала така, както е направила с Крес, но ме е променила. Докато преди топлината се събираше по върховете на пръстите ми и се разпространяваше бавно, сега я усещам навсякъде — постоянна мъждукаща топлина, която тече във вените ми. Но вече не ме плаши. След като изпих Енкатрио, не мога да си представя, че нещо отново наистина ще ме изплаши.

— От колко време спя? — питам я, но гласът ми е дрезгав, а гърлото ме присвива при всяка дума.

— Два дена — отвръща Артемизия. — Каловаксийците се оттеглиха. Императрицата им ни връчи парче хартия, на което пише, че сега ние притежаваме мината, но не мисля, че това има някаква тежест.

— Няма — съгласявам се с нея, но съм изненадана, че все пак Крес е спазила обещанието си. Сигурно си мисли, че съм мъртва. — А Сьорен?

Чувам я как преглъща.

— Отведоха го, щом си тръгнаха, казаха, че бил каловаксийски предател и им принадлежал. Ерик се опита да ги спре… Също и Херон, и Блейз… но Сьорен се съгласи да тръгне с тях, за да не пострадат и други. Вие и двамата сте благородни идиоти — казва тя, но безпогрешно разпознавам обичта в гласа й.

— А Блейз? Той отиде да се бие. Той… — Гласът ми секва, невъзможно ми е да довърша въпроса.

— Жив е — казва Артемизия. — Навърташе се наоколо, но после реши, че няма да искаш да го видиш.

Не съм сигурна дали греши. Спорът ни още ехти в ума ми, виждам го как тръгва, независимо от това колко го умолявах да остане. Но аз съм жива и тези два факта са сякаш чудо, така че как бих могла да съм сърдита?

— Ти ме спаси — казвам й, спомняйки си как тя използва Водната си дарба върху мен. Иначе отровата щеше да ме убие или да ме обезобрази като Крес, или нещо друго.

— Ти спаси всички ни — отвръща тя и свива рамене. — Това беше най-малкото, което да сторя. Как се чувстваш?

Тя задава въпроса така, сякаш не иска да узнае отговора. Защото не пита за болката ми — нея ясно разпознава в потръпванията ми, чува я в стоновете ми. Пита ме за нещо по-дълбоко.

— Почти същата — отвръщам, не съм сигурна как да обясня, че се чувствам различно.

Артемизия докосва бузата ми.

— Кожата ти все още е гореща. Първоначално си помислихме, че имаш треска, но Херон не можа да те излекува. Той каза, че е нещо друго.

Преглъщам и се взирам по-усилно в дланта си. Видях какви способности има Крес. Ако ще се изправям срещу нея, не мога да си позволя повече да се страхувам. Извиквам огъня, представям си го как пламва, но усещам, че нещо не е наред. Усещам огъня в себе си, но той е заровен някъде дълбоко. Налага се да го изровя, да се боря за него, но най-накрая, след известни усилия, в ръката ми се появява малко пламъче.

Артемизия дори не отскача, само се взира в огъня с някакъв вид смътно любопитство.

— Различно е отпреди — казва тя. — Ти можеш да го контролираш.

— Да — съгласявам се и се смръщвам. — Но не е както си го представях. По-слаб е.

— Е, няма да ти се налага да го криеш повече. Кралица, която е пожертвала живота си за своя народ и да се въздигне още по-силна, като… — Тя млъква, неспособна да измисли правилния термин.

— Като Фирен — веднага се сещам за думата. Тя изглежда объркана и й обяснявам. — Птица от горакската митология. Хоа ми каза за нея. Тя непрекъснато се превръща от пепел в дим и от дим в пламък, и отново в пепел.

Мисълта за Хоа отново ми причинява силна мъка.

— Как е Ерик?

Преди Артемизия да успее да ми отговори, палатката се разтваря и вътре се вмъква Драгонсбейн. Когато ме вижда, всъщност ми се усмихва, но в усмивката й отново има нещо диво и неопитомено, нещо, което не помня в усмивката на майка ми. Прилича на усмивката на Арт.

— Вече си будна — казва тя с отсечено кимване. — Как си?

Вместо отговор, запалвам отново ръката си. Когато виждам как очите й се разширяват от страх и благоговение, се чувствам по-щастлива, отколкото е редно.

— Знам, че ти не вярваш в боговете, лельо. Но, изглежда, те все пак вярват в нас.

Дълго време тя не казва нищо.

— Боли ли? — най-накрая ме пита тя.

Свивам дланта си и огънят изчезва.

— Всичко ме боли — отвръщам й. — Дължа ти благодарности. Без теб щяхме да изгубим много повече воини.

— Беше добра битка — казва тя. — Това, което направи, беше възхитително. Глупаво, но възхитително.

Кимвам в благодарност. Зная, че от Драгонсбейн това е възможно най-голямата похвала, която мога да очаквам.

Артемизия се прокашля.

— И аз се радвам, че дойде — казва тя с изненадващо смирен глас.

Остротата в изражението на Драгонсбейн леко се смекчава, но изглежда, че не може да намери подходящи думи. Стаята се изпълва с енергия, деликатна като паяжина, но когато Драгонсбейн и Артемизия срещат погледите си, между тях преминават хиляди безмълвни думи, а аз се чувствам като натрапник.

Драгонсбейн ми казва, че имам късмет, майка ми не е успяла да ме разочарова през живота си. С растяща буца в гърлото обаче осъзнавам още нещо — че никога няма да преживея момент като този, да погледна майка ми в очите и да й простя за погрешната й природа.

Ерик идва да ме посети, след като Артемизия и Драгонсбейн си тръгват. По долна фланелка и панталони, с коса, свободно падаща около раменете, той изглежда по-млад, отколкото е. Някой вече му е казал за Хоа и се надявам този човек, който и да е бил, да му го е съобщил внимателно.

— Съжалявам — казвам му, но думите, за жалост, не достигат.

Той сяда до леглото ми и взима ръката ми в своята. Дори да е изненадан колко е гореща кожата ми, не го показва. Чудя се дали мълвата вече се е разнесла.

— Императорът никога повече няма да направи онова, което й причини, на друга жена — гласът му е студен и решителен. — Никога повече няма да наранява никого. Иска ми се да беше поживяла в този нов свят без императора, макар и за ден.

— И на мен — казвам и си поемам дълбоко дъх. — Аз убих жената, която я уби. Мога да ти кажа, че я убих при самозащита и че нямах избор, а това е вярно, но също така е вярно, че я убих заради онова, което стори на Хоа, и никога няма да съжалявам за това.

Той се замисля над думите ми, преди да ми даде знак, че е разбрал.

— Някой ден ще ми го разкажеш подробно — казва той. — Напоследък се нагледах на смърт. Дори и тази няма да ми донесе радост.

Прехапвам устни.

— Мислиш ли, че Сьорен е мъртъв?

Очите на Ерик отново намират моите.

— Не — казва той след малко. — Той е предател, а каловаксийците нямат милост към предателите. Но в този случай бих предположил, че Кресцентия ще го задържи жив. Нейната позиция на императрица е нестабилна, те никога не са имали жена управник и едва ли ще са особено въодушевени от идеята. Тя ще трябва да се омъжи за него, за да запази трона.

Мисълта за това ме отвращава, но поне ще означава, че няма да го убият. Не още. Колкото и радостна да ме прави тази вест, не мога да спра да мисля, че смъртта би била милостиво решение в сравнение с ада, през който вероятно минава сега.

— Ще го върнем, преди това да се случи — заявявам на Ерик, сякаш това е нещо толкова просто.

Ерик сигурно знае, че не е, но се съгласява с мен.

— Ще го върнем — повтаря като ехо той и стиска ръката ми.

Тялото на императора е вече изгорено, но въпреки това издигаме клада за погребален огън. Стоя до него, достатъчно близо да докосна овъглената му кожа. Едва ли съм достатъчно силна, за да стоя повече от няколко минути, но се насилвам да се справя. Спомням си какво казах на Блейз преди много време, сякаш преди цял един живот.

Когато императорът умре, когато и да се случи това, искам да изгоря тялото му. Искам да допра факлата до него и да остана и да гледам, докато от него не остане нищо, освен пепел.

Вярвах, че когато императорът умре, това ще ме омиротвори, но сега, докато се взирам в мъртвото му тяло и празните му очи, покоят все още изглежда безкрайно далеч.

Моята майка беше Кралицата на мира, мисля си аз, докато мъжете, които строят кладата, я привършват и ме оставят насаме с тялото. Но аз не съм такава кралица. Отвръщам се от императора и поглеждам тълпата от бежанци и освободени астрейци, които са се насъбрали, за да видят как ще изгори. Моментът е добър за още една реч вероятно, но те не са дошли тук за речи. Блейз се приближава с факла в ръка, свел надолу очи. Не ме е погледнал, откакто се събудих, а аз още не съм сигурна дали искам да ме погледне, или не. Не поемам факлата. Вместо това се обръщам към императора и протягам ръка. Отново това отнема известно увещаване. За миг всички притихват и настъпва предусещащо мълчание, преди да се появят малки пламъчета, близващи дланта на ръката ми. Колкото и да са немощни, те са достатъчни, за да изтръгнат от тълпата ахкане и приглушен шепот. Докосвам с пламъците леглото от слама под неговото тяло и гледам как огънят го грабва. Зад мен изумлението на тълпата преминава в овации. Артемизия беше права, те вярват, че това е нова дарба, дадена ми от Хаза за моята саможертва. Може би е така, но не е достатъчно. Видях как Крес използва нейната сила. На нея не й се налагаше да я изкопава, тя винаги беше там, част от самата нея като кожата й, сухожилията и костите. Почти не чувам овациите. Не отмествам очи от трупа на императора и дори не си позволявам да мигна, докато пламъкът обхваща и близва овъгленото му вече тяло. Едва тогава забелязвам слабото проблясване на червения скъпоценен камък на гърлото му, покрит с пепел и сажди, но ясно различим. Медальонът на Ампелио с Огнения скъпоценен камък. Пресягам се през пламъците, хващам камъка и го издърпвам. Ръката на Блейз покрива рамото ми, опитвайки се да ме отдалечи от разгарящия се огън, но аз не позволявам да бъда отместена. Искам да видя всичко до края, докато императорът не изчезне и от него не остане нищо, освен пепел. Стискам медальона на Ампелио здраво в ръката си, чувствайки как силата му прелива в моята. Ще нося корона от тази пепел, мисля си аз. Накрая, когато пламъците стават толкова плътни, че не мога да го виждам повече, се обръщам и отдалечавам, без да поглеждам назад.

Откривам Мина в една от каловаксийските казарми заедно с момче и момиче, малко по-млади от мен. Леглата са изтикани по краищата на стаята, освобождавайки огромно празно пространство в средата на каменния под, където тримата стоят. От сенките при входа аз ги наблюдавам известно време, без да ме виждат.

— Покажи ми, Лайъс — казва Мина, поставяйки купа на пода между тях. Когато я намества долу, част от водата се разплисква отвън. Момчето преглъща, шавайки с ръце зад гърба си. Отначало си помислям, че сигурно е бил един от робите, които сме освободили от мината, но след това забелязвам белезите по ръцете му, местата, от които трябва да е взета кръв. Той е Пазител. Каловаксийците трябва да са го изследвали преди битката. От тази мисъл ми прилошава и един бърз поглед към момичето потвърждава, че и то има същите белези. Колко ли са? Момчето — Лайъс, вдига накрая ръце, простирайки дланите си към купата. В миг водата се устремява нагоре, понася се във въздуха на нивото на очите, образувайки идеална кристална сфера. Мина кимва, доволна.

— Можеш ли да я превърнеш в лед? — пита тя. Веждите на Лайъс образуват бръчка, докато той се концентрира върху сферата. Тя помръдва, заблестява от светлината на свещите, преди повърхността й да стане заледена и твърда, а после цялата се превръща в лед.

— Добре — казва Мина. — Освободи я.

Лайъс спуска ръцете си и сферата пада, разбивайки се върху каменния под.

— Извинете — промърморва той.

— Много добре — казва Мина. — Как се чувстваш?

Тя пристъпя към него, за да пипне челото му, и тогава ме вижда.

— Ваше величество — казва тя, накланяйки глава в моята посока. Лайъс и момичето правят несръчен поклон и реверанс, когато влизам в стаята.

— Мина — отвръщам, преди да се усмихна на другите двама — намерили сте Пазители.

— Да — свива устни тя, — имаше десет. Деветима са огнени, включително и Гризелда тук. Лайъс беше доведен от Водната мина, така че да могат да ги изучават един до друг. Лайъс, Гризелда, ще позволите ли на кралица Теодосия да ви докосне?

— Защо? — питам. Смръщвам се, но те, изглежда, разбират какво тя иска от тях, и кимват в съгласие. Мина ми прави знак да отида напред.

— Пипнете челата им — напътства ме тя. Предпазливо вдигам ръка към всеки от тях: когато докосвам кожата им, тя е гореща като на Блейз. И сега, когато съм достатъчно близо, виждам тъмните кръгове под очите им, сякаш и двамата не са спали от дълго време. Мина разбира, че съм наясно.

— Защо вие двамата не отидете да обядвате? — предлага тя на Лайъс и Гризелда. — Ще продължим уроците след това.

Децата бързо си тръгват, а аз изчаквам, докато се отдалечат достатъчно, преди да заговоря.

— Има още много… — не съм сигурна как да ги назова. Берсерки не е неточно, но думата ми звучи като смъртно наказание. Мина кимва разбиращо.

— Другите осем са Пазители в традиционния смисъл, но способностите на Лайъс и Гризелда се отличават от онези, които съм виждала досега. Като на онзи хипотетичен приятел, когото описахте. Той още ли е хипотетичен?

Колебая се.

— Блейз. Той е Пазител на земята.

— И аз така предположих. Видях какво направи на онези кораби — надхвърли онова, на което всеки друг Пазител на земята е способен.

— Това почти го уби.

— Но не го уби — казва тя. — Този път не.

Нямам отговор на това.

— Казахте, че им давате уроци. Така ли е, или всъщност ги изучавате? — питам я аз.

— По малко и от двете, предполагам — казва с тежка въздишка тя. — Историите, които съм чувала, разказват, че Пазители като тях са рядкост… Има сведения за появата на един на сто години. А сега имаме поне трима, а не сме видели и останалите мини. Кой знае колко общо има?

— Какво означава това? — питам я аз. Тя свива рамене, поглеждайки към вратата, през която момчето и момичето току-що бяха излезли.

— Ако запитате Сандрин, той ще ви каже, че това е част от плана на боговете, и навярно ще е прав. А може би висок процент хора влизат в тези пещери и съответно повече хора разполагат с достатъчно място за точното количество сила, която им се дава. Навярно боговете имат пръст и в това. — Тя отново обръща поглед към мен. — Не сте дошли при мен заради тях обаче, нали?

Колебая се, преди да потвърдя. Протягам ръка с дланта нагоре и след минута концентрация се появява малко пламъче, сгушило се в дланта ми. Мина го наблюдава замислено.

— Не е голямо — казва тя след малко. — Но е по-голямо от моето. Ако беше преди обсадата, нямаше да е достатъчно, за да те направи Пазител.

Затварям ръката си и потушавам пламъка.

— Кресцентия — императрицата, за която ви говорих, онази, която изпи Енкатрио… Тя излъчва сила, която й се отдава лесно като дишането. Тя дори не трябва да се стреми към нея, защото си е там.

— Искате да знаете дали можете да й се противопоставите, но вие вече знаете отговора — казва тя. — Вашето гърне е наполовина пълно, а нейното до самия му ръб.

Преглъщам разочарованието си. Не че е нещо, което не съм подозирала, но боли, когато го чуеш.

— Всички онези хора се отнасят към мен като Фирен, който се е въздигнал от пепелищата — казвам с треперещ глас. — Сякаш съм героят, когото са чакали. А аз не съм. Не мога да ги защитя от нея, от който и да е каловаксиец.

Мина стиска челюсти.

— Вие отстояхте позицията си срещу каловаксийците и оцеляхте — малцина могат да се похвалят със същото. Дотук вие ни защитихте. Кой казва, че ви е нужна дарба на Пазител, за да продължите да го правите?

Усмихвам се и й благодаря, но дълбоко в себе си и двете знаем, че греши. Ние оцеляхме след тази битка, благодарение на късмета си и още нещо. Следващия път може и да не успеем.