Повелителката на дима

Дворецът

Несрина ни повежда надолу по един дълъг коридор, минаваме покрай половин дузина врати, преди да спрем пред една в самия му край. Тя завърта облата дръжка от злато и кристал и отваря вратата.

— За кралицата — казва тя, навеждайки глава към мен. — Надяваме се да ви допадне.

Прекрачвам прага и стаята ме поглъща. Пространството е огромно, с високи, сводести тавани, изрисувани с облаци и херувимчета. Толкова е голяма, че само да я прекося от единия до другия край изисква известно усилие. В средата има легло — най-голямото, което някога съм виждала, шестчленно семейство биха могли съвсем удобно да спят в него. Покрито е с драперии от огненокоралов сатен и цялото е украсено с безброй възглавнички. Огромен, достоен за леглото балдахин от коприна се издига над него, полюшван от лекия бриз, който нахлува през отворените прозорци на три от стените. Следобедното слънце изпълва стаята, карайки пода, облицован с плочи от лапис лазули, да грее под краката ми.

В единия ъгъл са поставени няколко плюшени стола около украсена с мозайка маса, а върху нея е поставен сервиз от стъклена гарафа за вода и четири чаши. В другия край на стаята има изящен лакиран шкаф с инкрустации и дръжки от слонова кост. Има също писалище и стол до него, масичка с леген и кошничка с гъби и сапуни във формата на птици, които изглеждат толкова истински, че почти очаквам да излетят през прозореца. Наблизо е разположена голяма тоалетна масичка с още птици, гравирани в махагона, обграждащ огледалото.

Дори императорът би сметнал подобен прекомерен лукс за излишен. Определено се чувствам не на място, като улична котка, пусната насред бална зала. Независимо че астрейският дворец е разкошен, не можеше да се сравнява с този тук. Мъча се да не показвам притеснението си.

— Ще бъдат ли поставени легла за моите съветници — питам Несрина.

Челото й се сбръчква и тя поклаща отрицателно глава.

— Не ме разбрахте: това е вашата стая. Те ще бъдат настанени наблизо — малко по-надолу по коридора, а и дворецът на Ста Криверо със сигурност е достатъчно голям, за да ви осигури самостоятелно пространство, Ваше величество.

Думите й ми действат неприятно. В непознат дворец, в непозната страна последното нещо, което искам, е да бъда сама, в стая с такива размери — имам чувството, че мога да се изгубя в нея и никой никога няма да ме открие.

— Отвън няма охрана — казва Блейз, леко разтревожен, както се чувствам и аз. — Крал Етристо гарантира сигурността на кралицата, но без охрана…

— В Ста Криверо не се толерира никакъв вид престъпност — прекъсва го Несрина с търпелива усмивка. — От много десетилетия насам дори дребните кражби се наказват със смърт. В резултат напълно сме унищожили престъпността. Мога да ви уверя, че няма по-сигурно място от този дворец.

— Не мисля, че императорът ще го е грижа за вашите закони или за живота на убийците, които би изпратил за нея — продължава Блейз.

Усмивката на Несрина изчезва само за миг.

— Аз мога, разбира се, да обсъдя този проблем с крал Етристо — казва тя.

— Няма защо да занимавате крал Етристо с неоснователните притеснения на едно момче — обажда се Драгонсбейн, поглеждайки строго Блейз. — За да може един убиец да стигне до стаята на Тео, първо ще трябва да мине покрай стражата при портата, покрай пазачите при входа на двореца и покрай обслужващия подвижната платформа. Доколкото разбирам, същата степен на охрана е предвидена и за самия крал.

Несрина кимва в съгласие.

— Кралят би желал кралица Теодосия да има също такава охрана като него самия — казва тя. — Тя е в много добри ръце тук, при нас.

Блейз понечва да оспори, но аз поставям ръка на рамото му, за да го спра. Може само да си въобразявам, но кожата му е много по-гореща от обикновено. Разбирам, че съм направила нещо погрешно едва когато усмивката на Несрина напълно изчезва от лицето й. Очите й са приковани върху ръката ми, там, където докосвам рамото на Блейз. Почти мога да видя обрата в мислите й.

Пускам ръката си, но вредата вече е сторена. Докато бяхме на „Дим“, нямаше нищо нередно в това да докосвам Блейз или Херон, или когото и да е друг, но ние вече не сме на борда. Тук действията ми ще бъдат следени много по-стриктно и отблизо и не трябва да го забравям. Трудно е да пренебрегна усещането, че сякаш отново съм в астрейския дворец, където непрекъснато трябваше да внимавам как изглежда отстрани поведението ми.

— Тази стая е съвсем подходяща — обръщам се към Несрина. — Моля, предайте моята благодарност на крал Етристо.

Блейз едва се сдържа до мен, но не казва нищо. Несрина кимва, усмивката й се връща на мястото, но е по-скована в ъгълчетата.

— Ще ви оставим да се освежите, а аз ще покажа на останалите техните стаи.

Докато се изнизват навън, Блейз улавя погледа ми, изражението му излъчва тревога. Усмихвам му се успокояващо, но усмивката ми, изглежда, не е в състояние да повдигне настроението му.

Наблюдавам ги, докато се отправят надолу по тесния коридор към следващата стая за гости, преди да затворя вратата и да въздъхна дълбоко от облекчение. Поне няма дупки в стените, няма шпиони да ме наблюдават в собствената ми стая. Това е някакъв напредък.

Вървя из стаята и внимателно разглеждам цялата изящна украса и мебелите, прокарвам пръсти по лака на тоалетната масичка и луксозния копринен балдахин над леглото ми. Чувствам се малко като стъклено топче, търкалящо се из твърде огромното пространство, но не мога да отрека поразителната му красота.

Стакриверийците ценят хубавите неща, беше ми казала Артемизия, така че не би следвало да съм изненадана, но въпреки това съм. Каловаксийските придворни рядко оставяха повърхност, която да не е позлатена или украсена, но тази красота е различна — по-ефимерна, без някаква сила или цел, заложени в нея. Тук е красиво заради самата красота, като копринено цвете без живот и без аромат.

Преди да осъзная какво правя, както съм си с роклята и обувките, се мятам в планината от възглавници и сатен и заравям лице в тях.

След седмица в тясното легло с тънък дюшек в това легло се чувствам като в облак. Изобщо не ми се иска да ставам от него. Сигурно има начин да спася Астрея точно от това място?

Още не съм си починала, когато чувам силно почукване на вратата. Веднага се надигам и оправям роклята си, опитвайки се да изглеждам що-годе представително. Не мога да се насиля да се измъкна съвсем от леглото, но се примъквам до ръба му и кръстосвам превзето глезени, поставям ръцете си в скута, припомняйки си начина, по който седеше императрица Анке.

— Влез — извиквам и се опитвам да пренебрегна спазъма при спомена за императрицата.

Очаквам да влезе само една жена, която да ми помогне да се облека, а вместо това цяла малка армия нахълтва през отворената врата. Трябва да са повече от десет човека, но те толкова бързо пърхат наоколо, че е трудно да се определи точният им брой. Две жени отиват към гардероба, докато други три се разполагат близо до тоалетната масичка, стоварвайки най-различни бурканчета, пудри и четки от кошниците, които носят. Останалите щъкат насам-натам, две от тях ме наобикалят и прокарват пръсти през заплетената ми коса, обграждат с шивашки метър кръста, гърдите и ръцете ми, накланят лицето ми към слънчевата светлина и ме оглеждат критично, без да произнасят и дума.

— Кралице Теодосия — казва най-накрая една от тях, заставайки в дълбок реверанс пред мен. Сребристата й коса е силно опъната назад в кок, който открива бръчките по челото, около очите и устата й. Има пронизващи, тъмнокафяви очи, които ме оглеждат от върха на главата до ботушите и колкото повече се взират в мен, толкова повече ноздрите й се свиват. — Името ми е Мариал и аз ще отговарям за вашия персонал, докато сте с нас.

— Приятно ми да се запознаем, Мариал — отвръщам аз.

Прилепналата й уста и присвитите й очи не помръдват и тя не си прави труда да отвърне.

— Ще присъствате на вечеря с краля и неговото семейство довечера. Първо вана, а после ще се опитаме да направим нещо с косата ви. Да разбирам ли, че не сте донесли подходящо облекло със себе си?

Не позволявам на усмивката си да се разколебае.

— Наложи се да напусна Астрея спешно, за да избегна собствената си екзекуция — отвръщам й аз. — За съжаление, нямах време да взема нищо друго, освен роклята на гърба си. Тази.

Устните й са толкова силно стиснати, че усмивката й едва ли изобщо е усмивка.

— Да, е, предвидливо сме се подготвили за такива случаи.

Тя посочва към гардероба, където жените, които току-що взеха мерките ми, изваждат най-различни драпирани рокли и ги атакуват с игли и конци, а сръчните им пръсти се движат по-бързо, отколкото си представях, че е възможно.

— Ще имаме няколко готови възможности, докато излезете от ваната. Елате. — Тя щраква с пръсти и се появяват две жени, застават от двете ми страни, издърпват ме да стана на крака и ми помагат да съблека роклята си, докато трета жена завърта някаква топка на ваната. След малко се чува гъргорене и извитата тръба започва да бълва вода във ваната.

Трудно е да не зяпна от почуда, особено когато от водата започва да се вдига пара. Откъде идва водата? В Астрея горещата вода се носеше във ведра, едно след друго, но докато се напълнеше ваната, водата ставаше студена. Каловаксийците използваха Огнени камъни, за да поддържат водата топла, но императорът никога не ми се доверяваше дотолкова, че да ме допусне близо до тях, не че щях да ги използвам, така или иначе. Тази мисъл събужда спомена ми за следите от изгоряло върху чаршафите ми и побързвам да го отстраня. Изненадващо лесно е да се преструвам, че никога не се е случвало. През повечето време обаче споменът за случилото е загнезден там, в покрайнините на съзнанието ми като чудат сън, който само изглежда, че е станал реалност. Не е възможно наистина да се е случило. Ала аз знам какво видях и пипнах със собствените си ръце.

Иска ми се да попитам каква магия използват стакриверийците, за да извикват водата от нищото, но си спомням какво каза Андерс по-рано — онова, което им липсва като магия, те го компенсират с наука и технологии. Нещо ми подсказва, че ако задавам въпроси на Мариал, ще предизвикам още измъчени, нетърпеливи погледи, така че преглътнах любопитството си и реших по-късно да попитам някого другиго.

Жените ме събличат гола и някаква далечна част от мен ми нашепва, че би трябвало да чувствам неудобство от голотата си пред непознати, но навярно чувството ми за скромност е било пречупено много отдавна.

Когато най-сетне се потапям във ваната, горещата вода ме обгръща и ми се иска просто да потъна до дъното и да остана там завинаги, обвита в топлина. Чувството обаче не продължава дълго. Веднага щом косата ми се намокря, три жени я нападат, разресват заплетените краища и възелчета, прораснали през последната ми седмица на „Дим“. Когато свършват, чувствам скалпа си разранен, но мократа ми коса виси надолу като тежко корабно платно, най-сетне гладка и мека. Ала те не са свършили още с мен. Прехвърлят се на тялото ми, изтърквайки всеки сантиметър от кожата ми с груби, остри гъби и сапун, докато водата става кирлива и тъмна. Помагат ми да изляза от ваната и ме избърсват с хавлии, преди да втрият масла, за да успокоят кожата ми, която току-що бяха прежулили. Накрая ставам гладка и блестяща като перла и ухая на жасмин и грейпфрут.

Мариал прелита откъм шивачките, чиито творения беше инспектирала, ръцете й са кръстосани здраво пред нея, челото й е още по-набраздено. Стиска устни и ме оглежда критично. Чувството ми за скромност може да е повредено, но под нейния поглед все още изпитвам нуждата да загърна плътно хавлията около тялото ми.

— По-добре — обявява тя, — но все още има много работа. Елате.

Следвам я до гардеробната, като подтичвам, за да не изоставам от бързата й крачка.

— Кой още ще ме придружава на вечерята? — питам я аз, като се опитвам да накарам гласа си да звучи властно, въпреки че Мариал ме ужасява.

— Вече ви казах — отвръща бавно тя с въздишка на обида и изобщо не ме поглежда. Цялото й внимание е съсредоточено върху преглеждането на бодовете, които една от шивачките прави върху сапфиреносиня рокля с корсаж, обсипан със сложно вплетени мъниста. След като шивачката завързва и отрязва конеца, Мариал взима роклята и ми я донася.

— Кралят и неговото семейство.

— А моите съветници?

Тя подсмърква подигравателно, докато ми помага да облека тежката рокля, издърпвайки тънките й презрамки над раменете ми. Белезите върху горната част от гърба ми са изцяло на показ, изпълзели изпод коприната на роклята като червени и бели змии. Никой не ме зяпа открито, но все едно, усещам напрегнатите им погледи и това е дори по-лошо.

— На подобно събитие присъствието им не е наложително — казва тя рязко. — Но сега е отправена покана и към каловаксийския принц — добавя тя след малко.

Щях да се чувствам по-добре, ако Блейз, Артемизия и Херон също бяха там, но поне ще имам Сьорен.

— А леля ми? — дори когато задавам въпроса, не съм сигурна какъв отговор предпочитам.

— Тя ясно заяви, че присъствието й е желателно, където сте и вие — отвръща Мариал, макар да не прави усилие да скрие презрението си. Тя пристяга връзките на роклята на гърба ми, от което едва дишам, какво остава да водя разговор.