Повелителката на дима

Фирен

Прибирам се в стаята си и дърпам звънеца да извикам Мариал. След малко тя пристига и докато ме преоблича в нощницата ми, ме поглежда предупредително, сякаш подозира, че съм се наканила отново да наруша правилата. В отговор й се усмихвам невинно, но не мисля, че това я заблуждава. Сякаш минава цяла вечност и най-накрая тя си тръгва, като прави скован реверанс. Изчаквам да минат няколко минути, преди да изляза в коридора, където Ерик ме чака. Облегнат на стената срещу вратата ми, ръцете му са скръстени на гърдите, все още е облечен с мантията си от брокат, с която беше на вечеря, макар сега да изглежда малко намачкана. Косата му се спуска свободно по раменете.

— Доста директно, Тео — казва той със самодоволна усмивка — да помолиш ухажора си да те чака в спалнята ти.

— Отвън, не в спалнята ми — поправям го аз. — Смятах, че ще искаш да видиш Сьорен.

Наперената му усмивка изчезва от лицето му.

— Благодаря ти — казва той, но в гласа му се прокрадва нотка на страх.

— Какво има? — питам го, докато го водя надолу по коридора към стаята на Сьорен.

— Сякаш е минал цял живот, откакто го видях последния път, макар да са минали само няколко седмици. Навярно и аз съм станал съвсем различен човек — признава той.

— За мен си си все същият. Освен това и Сьорен също малко се е променил.

— Това ме притеснява още повече. Познавам Сьорен, откакто се е родил. Не ми харесва идеята да сме си непознати.

Спомням си как Блейз се появи отникъде на онова пиршество преди месеци, когато го видях за първи път след десет години. Тогава той ми се стори непознат, макар някога да бяхме много близки.

— Това, че ще сте си непознати, лесно може да се поправи — стискам му ръката аз. — Но трябва да се започне отнякъде.

Пред вратата на Сьорен има страж, който дори не се опитва да прикрие своето неодобрение към среднощното ми посещение.

— Императорът е тук, за да се види с принц Сьорен — казвам на стража със сладка усмивка. — Разбирате ли, те са били отгледани заедно.

Стражът изсумтява и ни поглежда скептично, но отстъпва встрани, за да минем. Вдигам ръка и почуквам.

— Влез — казва Сьорен приглушено зад вратата. Отварям и пристъпям вътре първа. Сьорен се е излегнал на леглото, в ръцете си държи книга, подвързана с кожа. Щом ме вижда, оставя я настрани и се изправя, намръщвайки се объркано.

— Тео? Какво правиш… — Гласът му секва, когато Ерик се появява зад мен, а объркването му преминава в озадаченост. Бързо скача на крака. — Ерик? — Гласът му е предпазлив, сякаш не е сигурен дали не си въобразява нещо.

Ерик се усмихва срамежливо и се почесва по врата.

— Здравей, Сьорен.

— Какво правиш тук? — пита Сьорен, пристъпяйки към него.

Не изчаква отговора, а вместо това прегръща Ерик толкова силно, че изглежда сякаш ще му счупи костите. След малко се отдръпва назад, като държи Ерик на една ръка разстояние. — С какво си се облякъл?

Ерик се засмива.

— Това е дълга история — казва той, но все пак му я разказва.

Понечвам да си тръгна, за да ги оставя да се наговорят, но Ерик ме догонва до вратата.

— Майка ми иска да си поговори с теб — казва той.

— Хоа е тук? — изненадвам се аз. — Защо не ми каза по-рано?

Той вдига рамене, макар да изглежда, че му е неудобно.

— Мислех, че крал Етристо може да поиска да се срещне с нея — избягалата наложница на императора. Не исках да я подложа на подобно внимание по-рано от необходимото.

Сещам се как крал Етристо и семейството му се държаха с мен през първата ми вечер тук.

— На някои хора им доставя удоволствие да пируват със страданията на другите — съгласявам се с него.

— Повечето хора. Установих, че е черта от човешкия характер — поколебава се за миг. — Отстранихме шевовете, така че тя отново може да говори. Но толкова време не е говорила, че понякога трудно я разбираш. И е все още малко… — Гласът му секва и той поклаща глава.

— За мен е трудно да опиша на когото и да било десетте години кошмар в ръцете на императора — казвам аз. — Не мога да си представя как тя е успяла да издържи двайсет.

Хоа ни очаква в стаята си. Когато отварям вратата, я виждам да седи деликатно на ръба на стол край празна камина от мозайка, която е чисто декоративна, гърбът й е изправен и скован, кръстосала е ръце превзето в скута си. Също като Ерик тя е облечена в дълга роба от брокат, но нейната е в бледопрасковен цвят, а на кръста й е завързан червен, копринен шарф. Широките ръкави поглъщат тънките й ръце и само дланите й, бледи като кости, се виждат. Черната й коса е сплетена на тънки плитки със сребърни нишки, макар че сега те са спуснати свободно по раменете й, вместо да са вързани на стегнат кок, както винаги съм я виждала. Шевовете през устата й ги няма, но дупките са останали — три отгоре и три отдолу. Съмнявам се, че някога напълно ще се затворят.

Тя със сигурност ме чува да влизам, но не поглежда нагоре, вторачила е очи в празната камина, като че ли очаква да лумне огън всеки момент.

— Хоа — внимателно произнасям името й. Макар да знам, че наистина е пред мен, тя изглежда така ефимерна и почти очаквам да изчезне, ако я изплаша.

Но не изчезва, а се обръща към мен. Въпреки че няма още четирийсет години, тя изглежда много по-стара, сякаш десетина живота са изсмукани от нея. Императрицата изглеждаше по същия начин, преди да умре. Сигурно императорът причинява това на жените, като изцежда жизнените им сили.

Но най-силно ме разтърсва усмивката на Хоа, защото никога не я бях виждала. Смятах, че не може да се усмихва, след като устата й беше зашита, но дори и да не беше, тя нямаше поводи да се усмихва. Жалко, защото усмивката й е толкова сияйна, че е достатъчна да прочисти небето от облаците по време на буря.

— Моята Фирен — промълвява тя, надигайки се от стола.

Думата е странна, а и едва я чувам. Тялото ми е замръзнало на място, дори когато тя идва до мен и поставя ръцете си върху страните ми. Целува първо едната ми буза, после и другата.

Осъзнавам, че изобщо не съм очаквала да я видя пак. В съзнанието ми тя е призрак, вече мъртва и погребана. Но не е — тя е тук, от плът и кръв, и не зная какво да й кажа.

— Мразя този език — започва тя на каловаксийски. — Има вкус на погребална пръст в устата ми, но е единственият, който знаем и двете, нали?

— Не биваше да идваш тук — отвръщам аз. — Трябваше да заминеш надалеч, някъде, където императорът няма да те намери.

Тя извива нагоре тънките си като конец вежди.

— Щом за теб е достатъчно безопасно, значи е достатъчно безопасно и за мен.

— А ако за мен не е достатъчно безопасно? — питам я аз. — Императорът е предложил съблазнителна награда да ме върне жива или мъртва. Крал Етристо ми обеща сигурност, но не съм толкова глупава да повярвам, че едно такова обещание е гаранция. Ти можеш да отидеш някъде другаде, някъде, където императорът няма да те търси.

Хоа замълчава за малко.

— Страхът дава на чудовищата сила — казва тя накрая. — Аз не се страхувам от него, върху мен той няма тази сила. Никога повече, моя Фирен.

Намръщвам се. За втори път използва тази дума, която не знам. Ерик спомена, че понякога човек трудно й разбира. Може би не чувам правилно.

— Фирен — повтарям, мъчейки се да разбера смисъла на думата.

Тя се засмива, силен гърлен звук, който ми се струва някак си по-хубав заради грубостта си.

— Винаги съм те наричала така наум — обяснява ми тя. — Забравям, че ти никога не си ме чувала. През всичките онези години съм водила толкова много разговори с теб, но ти никога не си ги чувала.

Тя ме повежда към другия край на стаята и сяда на канапето, като ме придърпва да се настаня до нея.

— В Гораки съществува легенда за птица, направена от огън. Тя никога не умира, наричат я Фирен. Цялата е от жарава, блести ярко, преди да избухне в пламъци. Птицата Фирен гори силно в продължение на много години, но никой огън не гори вечно — тя се превръща в гъст облак дим, в птица от дим, неуловима и тъмна. В това състояние остава за дълго време, понякога дори векове, но винаги идва денят, когато някое въгленче в нея се възпламенява и животът й започва наново.

— Има ли наистина такава птица? — питам аз.

Тя се засмива.

— Не мога да кажа — признава си тя. — Това е приказка, която разказваме на децата, за да им отвличаме вниманието. Търси птицата Фирен, докато възрастните си говорят за техни си неща — ако я зърнеш, ще ти се сбъдне едно желание! Или пък беше начин да се обясни защо е лошо времето, или защо се бави покълването на зърното. Казвахме, че Фирен си е сменила перата и преобразила в пушек, но скоро отново ще се превърне в пламък и късметът на Гораки ще се върне с нея. Понякога хората твърдяха, че са я виждали, но повечето вярват, че е просто мит.

Тя спира за малко и ме наблюдава замислено.

— Все пак ти ми напомняше за легендата. Заради блестящите ти очи и короната ти от пепел, както и заради майка ти — Кралицата на огъня. Всички те наричаха лейди Тора, но за мен ти беше Повелителката на дима. Зная, че беше въпрос на време въгленчето в теб да запламти отново и ти за пореден път избухнеш в пламъци, за да се спасиш от него.

Буцата в гърлото ми набъбва, очите ми смъдят от сълзи.

— Понякога чувствах, че те мразя — признах й аз. — Исках да направиш нещо, да ми помогнеш, да ме спасиш. Не разбирах, че и ти си била затворник като мен. Докато Ерик не ми разказа, не знаех, че императорът… — Гласът ми заглъхва, не мога да го изрека. Но тя разбира какво имам предвид.

— Че съм споделяла леглото му — казва тя и поклаща глава. — Не, това не е вярно. Звучи така, сякаш съм имала избор, макар ти да разбираш много по-добре от всички други какво искам да кажа.

— Мен не ме е докосвал — казвам й. — Не и така…

Тя изпуска бавна въздишка.

— Винаги ще съм благодарна за това. Страхувах се, че някой ден това ще се случи. Иска ми се да мисля, че някак щях да го предотвратя, да намеря начин да те измъкна от там, преди да се случи, но не съм сигурна, че щях да успея. За нас нямаше изход, не и докато ти самата не го намери.

Тя поставя ръката си върху моята и я стиска. Пръстите й са само кости като на императрицата, но на Хоа са топли на допир. Тя е жива и аз съм жива, понякога императрицата е права, това е достатъчно.

— Гордея се с теб, Фирен. Може би просто си смела и малко глупава — достатъчно, за да триумфираш.