Повелителката на дима

Разпит

Стражите ме въвеждат в тронната зала. Сьорен, Ерик и моите Сенки ме следват по петите. Трябва да съм се преситила от целия изобилен разкош на Ста Криверо, защото стените с фрески, мраморните подове и богато украсените полилеи почти не достигат до мен. Виждам единствено трона в средата на залата, толкова огромен и тежък, че отначало дори не забелязвам немощните очертания на крал Етристо, който почти се губи в луксозната кадифена възглавница.

Тръгвам по пътеката между редиците от столове и чувствам очите на кандидатите върху себе си. Сигурно пристигаме последни, защото всички места в залата са заети, освен няколкото стола отпред и още един при делегацията от Гораки, където сяда Ерик. Какво очакват тези хора? Скръб? Страх? Макар да чувствам и двете, по-скоро съм като вцепенена. Всички изглеждат предпазливи и подозрителни, сякаш онзи, който е отровил ерцхерцога, седи точно до тях. Ужасяваща мисъл, която се опитвам да пропъдя.

Стражата ни съпровожда до местата на предния ред и ние ги заемаме. Сьорен е от едната ми страна, Артемизия — от другата.

— Ето ви, скъпа моя — казва крал Етристо с обичайната си снизходителна усмивка. Той леко се надига в трона си. — Радвам се да Ви съобщя, че хванахме човека, отговорен за убийството на ерцхерцога.

Убийство. Значи е мъртъв. Каквато и незначителна частичка надежда да таях, тя се разпадна и умря. Не го познавах достатъчно, за да скърбя истински, не и след като толкова други хора ми бяха отнети, но все пак усещам смъртта му като остро пробождане между ребрата. Колкото и да се мразя за това, повече скърбя за загубата на обещаното от него. Скърбя колко близо бях до възможността да си върна Астрея и колко бързо ми беше отнета тя отново.

— Кой е отговорен? — питам.

Крал Етристо плясва два пъти с ръце. Друг страж влиза през вратата зад трона и води момиче в окови. Отнема ми малко време, докато разпозная в него прислужницата отпреди, онази, плашливата, която ми донесе писмото следобеда и наля виното за ерцхерцога и мен. Очите й са още по-ужасени сега, бързо обхождат залата в търсене на приятелско лице. Не намира нито едно.

Изкашлям се и поглеждам отново към крал Етристо.

— Разбира се, имам доверие на преценката Ви, Ваше височество, но каква зла умисъл може да има това момиче към ерцхерцога?

Усмивката на краля е мрачна.

— Точно затова сме тук, скъпа моя, за да разберем. — Той се обръща към местата, където седят канцлер Марзен и сестра му. — Сала Колтания, разбрах, че носите със себе си серума на истината от Орания.

Колтания става от своето място до брат си на реда зад нас. Лицето й е бледо, а изражението й — напрегнато.

— Да, Ваше височество — казва тя с треперещ глас. — Винаги го носим, когато пътуваме, в случай че ни се наложи да открием дали непознати не ни мислят злото. Разбира се, никога не сме очаквали нещо такова.

— Никой от нас не е очаквал — казва той с въздишка, преди да й направи знак да излезе напред. — Ще оставя на вас да го приложите, тъй като вие сте професионалистът.

Колтания пристъпва към прислужницата с мускал в ръка. Момичето веднага започва да се дърпа от стражата, който държи вързаните му ръце, като че ли има начин да избяга. Без да искам, се сещам за Елпис в същата ситуация. Но за разлика от това момиче, Елпис не заслужаваше онова, което съдържаше мускалът. То няма да я убие, само ще установи истината. Защо тогава се съпротивлява така силно, ако не крие нищо.

Колтания насила излива отварата в гърлото й и съпротивата напуска тялото на момичето. То се свлича в ръцете на стража, който я държи, и премигва несигурно.

— Ще отнеме минута, за да подейства — казва Колтания на крал Етристо.

Ако наистина е само минута, тя сякаш трае цяла вечност. Най-сетне Колтания проговаря отново, този път думите са насочени към момичето.

— Моля, кажи си името.

Момичето преглъща, изглежда замаяна.

— Рания — тихо отвръща то.

Колтания проверява зениците на момичето и измерва пулса на китката му, преди да кимне към крал Етристо.

— Може да продължите — казва му тя.

Крал Етристо се накланя напред, впил очи в момичето.

— Ти ли отрови храната на ерцхерцога? — пита я той.

— Не — отвръща тя, гласът й звучи сънлив и далечен, сякаш е от другата страна на стъклена стена. — Аз отрових виното.

Сред насъбралите се, дори и сред моите Сенки, се понася шепот на недоволство. Та нали и аз бях пила от виното, всички бяха пили.

— С какво? — пита отново крал Етристо.

Очите на момичето се стрелкат из залата, преди отново да се спрат на крал Етристо в опит да се фокусират.

— С отрова — казва тя, но звучи объркана. — Не зная каква точно, каквато ми дадоха.

— Кой ти я даде? — пита крал Етристо.

Тя преглъща. Серумът на истината прави краката й нестабилни и тя се накланя ту на едната страна, ту на другата, а стражът я крепи.

— Императорът — отвръща тя. — Императорът я изпрати и плати.

Отново се понася недоволен шепот, но този път аз съм вцепенена. Не съм очаквала нещо друго, но когато чух потвърждението, имах усещането, че залата е останала без въздух. Почти не чувам думите й след това.

— Той няма да спре — гласът й звучи съзаклятнически. — Той няма да спре, докато тя не умре. — Вдига окованите си ръце и ме посочва.

Подът под мен се затваря и едва не падам от стола, но ръката на Артемизия е върху рамото ми и ми дава опора.

Момичето се олюлява още по-силно на краката си и стражата се мъчи да я удържи. Главата й клюмва ту на едната страна, ту на другата.

Крал Етристо поглежда към Колтания.

— Това нормално ли е? — пита я той.

Колтания е объркана. Тя пристъпва към момичето и насила го хваща за брадичката и разтваря челюстите му. Думите, които мърмори под носа си, не са сред онези, които мога да преведа, макар да съм сигурна, че са заклинания.

— Езикът й е черен. Изплюй! — нарежда й тя рязко.

Девойката премигва объркано, преди да изпълни каквото й е казано и да се изплюе на пода. Слюнката е катраненочерна, но има и нещо друго там. Колтания прикляква, докосва изплютото и размазва част от него между пръстите си. Доближава го до очите си.

— Парченца стъкло — казва Колтания, избърсвайки плюнката в подгъва на роклята си. После поглежда към крал Етристо. — Отрова, трябва да я е държала в устата си още преди да я арестувате. Дали й са я да я погълне, ако я разпитват — обяснява тя.

Тогава защо тя я взе току-що? Защо не я погълна веднага, щом стражите я арестуваха? Преди да продължа този ред на мисли, гласът на крал Етристо пронизва въздуха с паническия си вик.

— Какво чакате? Спасете я!

Колтания поглежда момичето и поклаща тъжно глава.

— Не мога. Умряла е в мига, в който е счупила капсулата. Няма лек срещу тази смърт. Останал й е само миг и той няма да е светъл за нея. Няма какво да се направи, освен да я оставим да си отиде.

Черна пяна започва да бълва от устата на момичето и то се отпуска в ръцете на стражата. Тялото й се разтърсва от гърчове. Бих искала да я попитам защо го е направила, дали само заради парите, или е имало също и друга, зла умисъл. Иска ми се да разбера каква нова игра е подхванал императорът от трона си отвъд океана. Ала животът вече напуска очите й и аз нямам сили да гледам как още един човек умира. Отправям безмълвна молитва към боговете и ставам. Моите съветници ме последват без колебание. На излизане от залата гласът на крал Етристо ме спира.

— Един момент, скъпа моя — казва той, но сега в гласа му липсва прекомерната сладост. Напротив, в него има гняв и паника като на приклещено животно. Подсъзнателно усещам, че именно това го прави опасен, но съм принудена да се обърна назад към него.

— Да, Ваше височество?

Вместо да ми отговори, кралят се навежда към стражите си и им промърморва нещо, което не разбирам, сочейки към мен. После се изправя и напуска тронната зала, а стражите се насочват към нас. Миг след това, твърде късно, забелязвам, че изваждат оръжията си.

— Принц Сьорен, по заповед на крал Етристо сте арестуван за убийството на ерцхерцог Етмонд.

Без да се замисля за извадените им оръжия или за кандидатите, които са все още тук, заставам между приближаващите стражи и изпадналия в пълен шок Сьорен.

— Принц Сьорен не е отговорен за отравянето на ерцхерцога — заявявам аз, като произнасям отчетливо и ясно всяка една дума, за да бъда чута от цялата тронна зала. — Ако Сьорен е искал да ме убие, е имал безкрайно много възможности за това. Той не би използвал нещо толкова малодушно като отрова, а дори да е имал отрова, сигурна съм, че щеше да успее да ме убие.

Едва ли звучи като убедителна защита, дори и за мен.

— Ще отида доброволно — казва ми тихо Сьорен и поставя ръката си на рамото ми. — Нищо лошо не съм направил и съм сигурен, че крал Етристо ще го разбере.

Той пристъпва към стражите и двете му ръце са вдигнати, за да се виждат ясно. Преди да осъзная какво правя, се пресягам и грабвам ръката му, за да го накарам да се обърне към мен. Едва тогава си спомням, че не сме сами и наоколо има дузина кандидати, които ни наблюдават и ще прозрат твърде много в това простичко докосване. Отдръпвам бързо ръката си и я отпускам.

— Ще те измъкнем — казвам му тихо. — Веднъж го направих, ще го направя пак.

Сьорен ми се усмихва леко, но поне се преструва, че ми вярва, докато стражите рязко му поставят обсипани със скъпоценности белезници около китките му и го повличат навън.