Повелителката на дима

Безпомощни

Същият пазач — Тизоли, отново ни пуска в тъмницата, оставя ни до килията на Сьорен и обещава да се върне веднага, щом го повикаме. За щастие, този път Сьорен е буден, седи, облегнат на задната стена на килията, все едно ни очаква. Макар да знам, че няма да отрони и дума, за да се оплаче, личи си как му се отразява времето, прекарано в подземието. Дори на мъждивата светлина на факлите кожата му изглежда жълтеникава и мога да различа тъмните кръгове под очите му. Освен това започва да понамирисва доста лошо.

Но когато ни вижда, успява да се усмихне.

— Надявах се да дойдете.

— Разбира се, че ще дойдем — отвръщам леко пренебрежително. — Как се държат с теб? Дават ли ти достатъчно храна и вода?

Както и очаквах, Сьорен махва с ръка, за да отхвърли моите тревоги.

— Добре се държат с мен. Храна, вода, всичко.

— И този път ти наистина ядеш храната, нали? — питам го аз. — Не прилагаш оня глупав номер, нали?

Той се засмива, но не така силно и искрено, както съм свикнала да го чувам.

— Ям много, но мисля, че предпочитат да ми дават по-малко вода, честно казано.

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид? — Да не хабят храна, разбирам. Храната струва пари, за нея са необходими ресурси. Но водата не струва нищо.

— В момента са в период на суша — казва Сьорен, изненадан от въпроса ми. — Ти не знаеше ли? От години не е валял дъжд.

— Но градът е построен на извор — спомням си какво ми каза Драгонсбейн, когато пристигнахме тук. — Затова и въздухът е по-хладен тук, затова ме карат да се къпя и сутрин, и вечер.

— Изворите пресъхват — свива рамене Ерик. — Но мисля, че не искат хората да го знаят. От Ста Криверо се очаква да бъде рай.

— Ти как разбра? — питам го.

— Може да съм един от гостите на краля, но все пак съм горак — отвръща подигравателно Ерик. — Те знаят, че нямам никаква стойност за тях. Да не мислиш, че изразходват повече от необходимата вода за мен? Мерят всяка чаша вода, която пием, и си плащаме за всеки литър. А колкото до къпането — никой от моите хора не се е мил, откакто сме пристигнали, и повярвай ми, някои от нас започват да втасват.

Нещо в разкритието му не е както трябва, пропускам нещо важно.

— Но стакриверийците използват толкова много вода. Само за градината сигурно се изливат стотици литри вода всеки ден, да не говорим, че хората трябва да пият и да се къпят.

— Придворните използват много вода — казва Сьорен. — Но хората, които живеят извън двореца, са на строг режим. Дочух едни пазачи да се оплакват от него.

Ста Криверо изглежда така пищен и богат, защото това е представата, която искат да създадат, но каква е ползата от натруфените със скъпоценности рокли и разточително украсените кули, когато няма вода за пиене?

— Мразя това място — казвам след малко. — Мразя двореца и повърхностните хора, които се правят, че ни превъзхождат, докато останалите около тях ходят жадни. Мразя крал Етристо и начина, по който се обръща към мен със „скъпа моя“, сякаш съм някое невежо момиченце и не мога сама да вземам решения. Мразя и бежанския лагер и онова, което причиняват на хората там. Аз… — Гласът ми секва, преди да довърша мисълта си.

Сьорен ме наблюдава с несигурен поглед.

— Тео — тихо казва той, — ако си тръгнеш сега, това ще бъде обида за крал Етристо и за цялата страна. Те са единственият съюзник, който имаш.

— В известен смисъл това не е вярно — казва Ерик. — Тя има мен и Гораки.

— И Вектурия — добавям аз. — Вождът им ме увери, че мога да разчитам на тях, когато имам нужда от помощта им.

Сьорен поклаща глава.

— Песъчинки срещу планина.

— Знам това — отвръщам рязко. — Знам, че те не са достатъчни, че никога няма да са достатъчни. Знам, че трябва да се омъжа за някого с по-голяма армия. Просто… обичам да си представям как мога да си тръгна и да заявя на крал Етристо да се ухапе отзад.

Дълго момчетата се взират в мен с отворени усти. Най-накрая Ерик започва да се смее, а малко след това и Сьорен се присъединява.

— Да се ухапе отзад? — пита Ерик. — Това ли е най-лошата обида, за която се сещаш?

— Не се сещам да съм казвал на някого да се ухапе отзад, откакто бях шестгодишен — добавя Сьорен.

— Почти съм сигурен, че го каза на мен тогава и аз ти отвърнах, че това е детинско — казва Ерик, от което и двамата избухват в още по-силен смях. Бузите ми започват да горят.

— Това беше първото нещо, което ми хрумна. Вие какво бихте казали?

Сьорен престава да се смее и се замисля.

— Бих казал на крал Етристо да изяде чиния с оборска тор — казва той дълбокомислено. Ерик цъка с език.

— И това е аматьорско.

— Тогава ти кажи — предизвиква го Сьорен. Ерик се замисля съсредоточено и дълго, почесвайки брадичката си. Изведнъж целият се ухилва.

— Бих казал: Крал Етристо, позволете да отправя една скромна покана към вас да опитате един фин деликатес — скорпиони в сос от пикня и пълнен свински задник с бръмбарски фъшкии — за допълнителен ефект той прави дълбок поклон.

Превивам се от погнуса, но Сьорен направо реве от смях, докато лицето му почервенява. След малко и аз започвам да се смея. Иска ми се Ерик да каже това на крал Етристо, само за да изпитам удоволствието да видя лицето на краля в този момент. След като сме останали без дъх от смях и сълзите се стичат по лицата ни, аз се облягам на решетките, разделящи ме от Сьорен.

— Ти знаеш, че не бих си тръгнала, нали? Дори да нямаше никакви последици — казвам тихо аз, — не бих си тръгнала без теб. Дори крал Етристо да ми обещае милионна армия.

Сьорен се усмихва тъжно и гледа надолу към ръцете си.

— Напротив, ще го направиш — казва той.

Дори когато продължаваме с урока ни по астрейски, думите му кънтят в съзнанието ми и се питам дали не е прав. Ако се стигне дотам, ще оставя ли Сьорен да изгние тук? Дори това да означава спасението на Астрея? Не съм сигурна какъв е отговорът, не съм сигурна и какъв искам да е отговорът.

Когато след няколко часа напускаме тъмницата, Ерик е необичайно тих. Първоначално смятам, че е просто уморен и не мога да го виня за това, аз самата съм полузаспала, но когато го поглеждам косо, виждам, че е потънал в мисли, а веждите му са образували дълбока бръчка.

— За какво мислиш? — питам го аз, когато излизаме от движещата се платформа на моя етаж. Ерик ми предложи да ме изпрати до вратата, а аз не съм достатъчно горда да откажа, след като наоколо дебне наемен убиец.

Ерик изглежда така, сякаш съм го разбудила от дълбок сън.

— Нищо — отвръща той, но лъжата му е очевидна и той го разбира. Въздъхва.

— Мисля си за лагера. Не мога да спра да мисля за него.

— Знам. И аз съм така. Мразя да се чувствам безпомощна.

Ерик кимва.

— Странното обаче е, че те не се чувстват безпомощни, нали? Мнозина от възрастните извършват физическа работа за стакриверийците. Силни са. И нямаше да оцелеят, ако не бяха умни. Не мисля, че всъщност искат съжаление или дори подаяния. Те просто искат да имат възможност да се борят за по-справедлив живот и място, което да нарекат свой дом също като нас.

Искат да се борят. Тези думи отекват в съзнанието ми отново и отново и накрая спирам, задъхана.

— Ерик.

Той също спира, обръщайки се назад с тревожно изражение.

— Наред ли е всичко? Кажи ми, че няма някаква отровна стреличка или нещо друго. Мисля, че твоите Сенки наистина ще ме убият, ако нещо ти се случи по време на моята вахта…

Изшътквам и вдигам ръка. Едно парченце план се свързва с друго и после с друго, докато всичко придобива смисъл. Докато се превърне в нещо цялостно.

— Колко бежанци, смяташ, че има в лагера? — питам го аз.

Ерик вдига рамене.

— Три хиляди — предполага той.

— А като извадиш децата и старците? И останалите, които не могат или не искат да се бият? Колко от тях могат да са воини?

В ума му нещо прищраква и той се усмихва, разбирайки накъде бия.

— Хиляда, може би и отгоре — казва той. — Не са достатъчни, Тео. Дори да се включат и войските на Гораки и Вектурия.

— Да, не са достатъчни за война — съгласявам се с него. — Не са достатъчни да си върнем Астрея. Но ще стигнат ли, за да превземем една от мините?

Той се замисля, намръщен.

— Може би за известно време. Ако изненадващо атакуваме само пазачите на мината. Но дори тогава ще успеем да я удържим няколко седмици, докато вестта стигне до императора и той изпрати повече войски. Тогава каквато и победа да сме имали, ще бъде набързо пометена. Той има твърде много мъже, твърде много обучени воини. Няма да е достатъчен дори елементът на изненада от наша страна. Единствено ще спечелим време.

— Време — съгласявам се аз — и Огнената мина. Още около две хиляди и петстотин астрейци са там. А ние няма да се задържим дълго. Докато императорът изпрати още войски, ние ще сме си заминали.

— Към друга мина — допълва Ерик, — за да освободим още хора и да ги присъединим към останалите воини. Когато завземем всичките четири мини, ти вече ще си събрала истинска армия.

— Всеки ще има право на избор — казвам твърдо аз. — Ако не искат да се бият, ние пак ще им предоставим цялата защита, на която сме способни. Но не смятам, че ще бъде труден избор за тях след всичко, което са преживели. Те са гневни — нека им дадем възможност да използват този гняв срещу хората, които са им отнели всичко.

Ерик бавно поклаща глава, очите му са напрегнати.

— Но ако си тръгнеш сега, крал Етристо няма да има основание да запази Сьорен жив, освен ако не го продаде от чиста злоба на императора — отбелязва той.

Само преди минути Сьорен ми каза, че ако имам шанс да спася Астрея, трябва да го изоставя, за да го направя, но сега имам този шанс и знам, че не мога да го сторя.

— Ще мога да намеря още хора — казва Ерик след малко. — Има и други лагери — един в Тимори, друг един в Етралия. Едва ли са толкова големи колкото този, но все пак има доста хора там. Ще отида да се опитам да привлека още воини или поне да се уверя, че към тях не се отнасят толкова зле, колкото тук. Ще ми отнеме няколко дни да стигна до тях и да се върна в Астрея. Така ще имаш време да измъкнеш Сьорен от тъмницата и да изпратиш вест до вожда Капил във Вектурия да се отзове на предложението си да ти помогне. Всичко това означава, че ще трябва да играеш игричката им още малко.

— Мисля, че ще се справя с това — казвам сухо. — След императора това е лесно.

— Щеше да е лесно, ако нямаше наемен убиец, с когото да се бориш — напомня ми той, което си е разумен аргумент.

— Ще се оправя — махвам пренебрежително с ръка. — Колко скоро ще можеш да тръгнеш?

— До няколко часа — отвръща той. — Останалите гораки имат готовност да си тръгнат още откакто пристигнахме. Не им харесва Ста Криверо.

Не ги виня, след като Ерик ми разказа как се държат с тях, как ги унижават и оплюват.

— Как ще държим връзка? — питам го. — Дано нищо не се обърка, но ще е добре да имаме някакъв план за комуникация при нужда.

Лицето на Ерик се напряга от усилието да измисли нещо.

— Нека поговоря с учителя Джуру — казва той след малко. — Той е направил някакви изобретения, които пази за себе си, но едно от тях може да свърши работа.

— Какви изобретения? — питам подозрително. — Ти каза, че е алхимик, нали? Това не включва ли също и правенето на злато?

— Нещо такова — усмихва се самодоволно Ерик. — Как мислиш, че съм платил на крал Етристо за привилегията да се боря за ръката ти?

За момент не съм способна да направя каквото и да било, освен да се взирам в него.

— Учителят Джуру е създал злато? — произнасям бавно.

— Нещо такова — повтаря той. — Много прилича на злато, достатъчно, за да заблудя краля, но илюзията едва ли ще продължи дълго.

— Магия или наука?

Ерик свива рамене.

— Доколкото разбирам, а то без съмнение е недостатъчно, има по малко и от двете.