Повелителката на дима

Битка

Битката бушува часове наред, но вече няма берсерки и поне за това съм благодарна. Знам, че ще мине много време, преди отново да потъна в сън, без да виждам в кошмарите си плачещото момиче. Не само аз съм разтърсена от случилото се. Блейз не е казал и дума, макар да изглежда, че побеждаваме, въпреки всичко. Напредваме бавно, бием се за всеки сантиметър, но все пак напредваме.

До пладне достигаме помещенията на робите и няколко десетки воини се вмъкват вътре да освободят хората там. Още има каловаксийци — може би около двеста души, които се бият с всичко, което им е под ръка, но не си представям, че ще издържат дълго, особено след като робите, които искат да се бият, се включат в схватката. Колкото и да са упорити, каловаксийците знаят кога каузата е вече загубена.

— Дали да не тръгнем надолу? — питам, но Сьорен вдига ръка, а веждите му се събират в дълбока бръчка.

— Нещо не е наред — казва той, вторачен в битката, която все още вилнее, сякаш тя е загадка, която той не може да разреши. — Трябва да са се предали досега. Това е безсмислено — прави пауза, а лицето му пребледнява. — Освен ако знаят, че идва помощ.

— Това не е възможно, Сьорен. Най-близките войници са на дни път оттук. Не биха могли да пристигнат толкова бързо.

Бръчката му става още по-дълбока, докато очите му претърсват хоризонта, но всъщност Блейз посочва пръв на изток.

— Ето там — казва той с дрезгав шепот.

Проследявам с очи посоката, която той сочи, и стомахът ми се свива. Там, пълзяща като змия през планинските вериги, настъпва друга армия, облечена в каловаксийско червено.

— Не разбирам — казвам повече на себе си, отколкото на тях. Сьорен стиска челюсти.

— Крал Етристо е предупредил баща ми — казва той. — Това е единственото обяснение, за което се сещам. Той е навързал събитията, досетил се е накъде сме се отправили и е предупредил за намеренията ни. Докато ние сме се придвижвали насам, някой бърз кораб трябва да е стигнал до столицата за два пъти по-кратко време.

Стомахът ми сякаш потъва още повече от лошо предчувствие, докато се взирам в пристигащите войски. Изглеждат като безкрайна червена лента от войници, виеща се по пътя през планините.

— Колко мислиш, че са — питам Сьорен. Той ме поглежда, без да трепне.

— Твърде много.

Кимвам. Очаквах този отговор, но чувайки го, отново усещам, че ми прилошава.

— Ще трябва да отстъпим — казвам аз. — Освободихме робите, това е достатъчно. Все пак е победа. Нямаме друг избор. Ако останем, ще бъдем изклани.

Сьорен кимва в съгласие, но Блейз бързо се премества на другата страна на скалата и оглежда морето. Засенчва очите си срещу слънцето.

— Чакайте — извиква той. — От тази посока приближават кораби.

— Каловаксийски кораби? — питам с още по-голям страх, като се мъча да изглеждам спокойна. Ако ни заобикалят от всички страни, сме загубени. Не само ще сме загубили битката, ще сме загубили всичко.

— Не — отвръща Блейз след минута, която ми изглежда безкрайна. Гласът му се извисява. — Не, това са горакски флагове.

Ерик. Благодаря на всички богове и си напомням да попитам Ерик за боговете му, за да мога да благодаря и на тях.

— И… — извиква Блейз, взирайки се в друга посока. — Има още. Някои от корабите имат вектурийски флагове, Тео, а също… Мисля, че виждам и Драгонсбейн.

Коленете ми омекват и сигурно щях да се строполя на земята, ако Сьорен не ме подкрепя с ръка на рамото ми. Едва след време осъзнавам, че се смея. Обезумял, истеричен смях, но все пак смях.

— Достатъчни ли ще са? — питам Сьорен.

— Два бежански лагера ще ни дадат още четири хиляди, или приблизително толкова, плюс воините, които все още имаме, плюс робите, които току-що освободихме, плюс около двестате вектурийци, плюс екипажът на Драгонсбейн — казва той, пресмятайки числата наум. След малко кимва с глава. — Може и да стигнат.

— Все пак можем да отстъпим — казва Блейз. — После всички да се прегрупираме и да атакуваме друга мина.

— Това именно ще очаква императорът да направим — не се съгласявам с него. — Той ще очаква да побегнем от него, свикнал е хората да бягат от него. И ще се подсигури да не ни даде друга възможност да го притиснем така. Действаме сега или никога.

Блейз кимва навъсено.

— Ще съобщя на нашата армия какво се случва, ще им кажа да въоръжат освободените роби или да ги откарат на сигурно място колкото се може по-бързо.

Понечвам да му се противопоставя, но знам, че това е най-добрият избор. Аз самата не мога да отида, а ако Сьорен се появи, много е вероятно да бъде убит, преди нашите да разберат, че не е враг.

— Връщай се бързо — казвам му аз. Блейз се взира дълго и упорито в битката долу.

— Няма — отвръща ми той тихо и ясно, въпреки че не ме поглежда. Имам чувството, че думата му ехти в пространството между нас, но сигурно това е само във въображението ми. Няма. Няма. Няма. Изведнъж се сещам, че Блейз никога не ми е казвал това. Често не се е съгласявал с мен и е защитавал гледната си точка, докато успее да ме убеди, но никога не ми е отказвал така рязко.

— Блейз — пристъпям към него, — след онова, което току-що видяхме…

— След онова, което току-що видяхме, аз съм повече от всякога сигурен къде ми е мястото. — Казва го тихо, но в гласа му се таи решимост. — Ще стоя близо до Артемизия. Ако стане ясно, че губя контрол, вярвам, че тя ще направи правилния избор — дали да ме убие, или да ме остави да убия колкото се може повече от тях.

Пристъпям още по-близо до него, поставям дланите си от двете страни на лицето му и го карам да ме погледне.

— Блейз, не можеш да го направиш. Няма да го направиш. Аз ти заповядвам… Заповядвам ти да останеш тук. Аз съм твоята кралица и ти нареждам да останеш. — Изобщо не звуча като никаква кралица, осъзнавам, докато произнасям тези думи. По-скоро съм едно изплашено момиче, умоляващо момчето, когото обича, да не я оставя. Мразя това, но не мога да спра.

Блейз преглъща, очите му потъват в моите.

— Не — сякаш думата го убива, когато я произнася.

В очите ми парят сълзи и яростно мигам, за да ги прогоня. Той няма да ме види да плача за него.

— Няма никога да ти простя, ако направиш това — казвам ядосано.

Той отмества поглед от мен.

— Знам — отвръща нежно, гледайки Сьорен през рамото ми. — Знаеш какво да направиш, ако стане сигурно, че ще загубим… дори и да има и най-малкият признак за това.

— Ще я върна обратно на кораба — обещава Сьорен с напрегнат глас.

Блейз кимва, преди внимателно и нежно да се отскубне от ръцете ми. Вглежда се в мен за миг, който сякаш продължава вечно.

— Обичам те, Тео.

— Ако ме обичаше, нямаше да направиш това — отвръщам, всяка дума е като острие на кама.

Той се отдръпва, сякаш думите ми физически го нараняват, после ми обръща гръб. Докато се спуска надолу по хълма, не поглежда нито веднъж към мен, макар да съм сигурна, че ме чува как викам името му чак до самото му подножие.

Ерик и Драгонсбейн пристигат само минути преди каловаксийското подкрепление да се появи и когато войските се сблъскват, настава какофония, пръкнала се от кошмарен сън. Метал в метал дрънчи, писъци пронизват въздуха, бойни викове се смесват и сливат, докато вече не съм сигурна чии са. Всичко това се отглася от планините и екотът ме заобикаля отвсякъде. Баталната сцена се размива пред очите ми, сякаш нямат край телата и кръвта, но аз следя само една фигура.

Би трябвало да ми е трудно да открия Блейз в далечината, тъй като няма нищо, което да го отличава, както например косата на Артемизия веднага я прави разпознаваема, но за мен не е. Дори в цялата лудница го откривам лесно, с меч в ръка и дива необузданост във всяко негово движение и ужаса, който вдъхва.

Сьорен не казва нищо, а аз не мога да спра да плача. Изглежда малко изплашен от мен, внимателно стои настрани и се прави, че не забелязва. Смътно осъзнавам, че не е бил покрай плачещи жени. Когато моите хлипания накрая все пак спират, той проговаря.

— Блейз е безразсъден, но не е глупав — казва той. Думите му са оскъдни, но въпреки това, изглежда, че с тях се опитва да изрази съчувствието си. — Всичко ще е наред.

— Той не може да контролира онова, което се случва — отвръщам и избърсвам очите си. Спомням си земетресението в Ста Криверо, колко близо беше да изпусне целия си самоконтрол, преди да го издърпам назад от ръба на пропастта. Кой ще го хване сега, ако това се случи отново? Артемизия ще забие меч в гърба му, ако сметне, че е по-опасен за нашата армия, отколкото за каловаксийците. Дори ще си помисли, че е милосърдие от нейна страна.

— Той, изглежда, притежава много повече самоконтрол от всеки берсерк, който съм виждал досега — свива рамене Сьорен.

Знам, че е прав, но това не ме успокоява много. След всичко, което преживяхме, Блейз ме изостави. След всички хора, които обичах и загубих, не мога да понеса да загубя и него.

— Тео — казва Сьорен.

— Добре съм — отвръщам и отново избърсвам очите си.

— Не е това — казва той с несигурен глас. — Мисля… мисля, че баща ми е тук.

Шокът от думите му прогонва мислите ми.

— Какво? — преглъщам непролетите сълзи. — Императорът никога не участва в битки.

— Той не се бие — отвръща ми Сьорен, примижавайки с очи в далечината. — Наблюдава като нас. И струва ми се, че Кресцентия е с него.

Крес. Сърцето ми подскача и бързо отивам към страната на Сьорен и се вглеждам в същата посока като него.

— Ето там — посочва ми той. — Онази планинска верига, върху скалата — Виждаш ли?

Виждам. Трудно е да ги пропуснеш в техните богато украсени столове, за чието пренасяне трябва да е била използвана значителна част от каловаксийската армия. Над главите им дори има навес от червена коприна, за да ги предпазва от слънцето. Сякаш са дошли да наблюдават някакво празненство, а не битка. Не виждам лицата им, но това няма значение.

— Защо ще измине целия този път? — питам аз.

Сьорен се замисля.

— Защото си го поставила в неловко положение с твоето бягство — отвръща той. — Защото иска да види как ще бъдеш унищожена.

Стомахът ми се изпълва с жлъч.

— Е, това няма да се случи. Жалко, че не си по-умел стрелец с лъка, Сьорен. Можехме да приключим това тук и сега.

Сьорен поклаща глава.

— Дори да можех да отправя този изстрел, знам, че баща ми не е глупав. Сигурен съм, че се е бронирал от главата до петите. А и не бива да им показваме къде сме — отвръща той и отстъпва в сянката на планината, като дръпва и мен назад. — Веднага ще изпрати хора за нас.

Кимвам, а сърцето ми ще изскочи от гърдите.

— Сьорен, можеш ли да ми обещаеш нещо?

Той кимва смутено.

— Какво?

Преглъщам.

— Ако дойдат за нас, ако стане ясно, че ще ни хванат… Искам да ме убиеш.

Той отваря широко очи.

— Тео, не.

— Няма да съм негова затворница отново, Сьорен. Или ще го направиш, или ще се хвърля от тези скали, въпреки че сигурно ще е далеч по-болезнено, отколкото ако ти го направиш. Затова те моля.

Сьорен не откъсва очи от моите дълго преди да кимне с глава.

— Ако се стигне дотам — казва той, но не съм сигурна, че му вярвам.

Сьорен и аз се сгушваме заедно, притиснати към планината с часове, докато бойното поле не утихва.

— Свърши ли се? — питам.

Сьорен изглежда объркан.

— Не мога да си представя, че е така — отвръща той. — Почакай.

Той пропълзява по корем до ръба на скалите, взирайки се в бойното поле долу, преди да погледне към мен.

— Развяват флаг, битката е спряла — казва ми той със свъсени вежди.

— Нима отстъпват? — изненадвам се аз. Дори и в най-дръзките си мечти не съм си въобразявала толкова лесна победа.

— Флагът е жълт — поклаща глава Сьорен — което означава, че ще преговарят условията за примирие. Императорът иска да разговаря с главнокомандващия нашата армия. Той иска да разговаря с теб.