Повелителката на дима

Чар

На движещата се платформа, докато отивахме с Драгонсбейн и някои от кандидатите на вечеря, направих грешката да се прозея. Не мога да се овладея: след снощи и часовете, прекарани в работа на слънце в лагера, аз самата съм изненадана, че още стоя права. Драгонсбейн обаче няма как да знае всичко това и когато ме вижда да се прозявам, очите й се присвиват.

— Тази вечер е важна — произнася всяка дума бавно, сякаш говори на малко дете. Облечена е в друга черна рокля, този път съвсем по нея като ножница, избродирана с черни перли. Тя е в пълен контраст с моята рокля на волани от бял шифон. В Астрея бялото е цветът на траура, но Мариал ми каза съвсем безцеремонно, че в Ста Криверо бялото символизира девствеността. Което едва ли е изтънчено, но нищо у стакриверийците не изглежда изтънчено.

— Знам, че е важна, но бих искала аз да определям темпото. През следващите дни ще има много такива вечери, ако ще трябва да се запозная с всички кандидати за ръката ми.

— Първите трима са най-добрите ни възможности — казва тя.

— Какво искаш да кажеш? — намръщвам се аз. Драгонсбейн само вдига рамене.

— Всички страни по света бяха поканени да кандидатстват за ръката ти, с изключение на Елкорт, която е в твърде близки отношения с Каловаксия. Етристо събира определена сума пари от всеки кандидат, така че нямаше особена мотивация да включва в списъка някой, който разполага със силата да се противопостави на каловаксийците. Много от страните са твърде слаби, за да са в състояние да помогнат в действителност, но самото им присъствие, предполагам, те прави да изглеждаш по-желана. — Тя замълчава, давайки ми време да осмисля казаното, но, честно казано, съвсем не съм изненадана. — Хаптания, Ориана и Етралия са безспорно най-силните страни в света след Ста Криверо — продължава тя. — Всяка една от трите притежава мощта да завладее Астрея. Другите може и да имат войска, но по-скоро само ще удължат неизбежното ни поражение.

— Ако Ста Криверо е най-силната страна, защо те не ни помогнат?

Драгонсбейн ми се усмихва, сякаш съм домашен любимец, който току-що е направил забавен номер.

— Защото директната им помощ няма да им донесе нищо. Те не се нуждаят от магията на Астрея — сама виждаш как живеят, каква полза биха имали от магията? Те искат пари, при това да ги получат с възможно най-малко кръвопролитие.

Преглъщам чувството си на безсилие. Изглежда, никой не разбира, че има астрейци, които умират в мините. Всичко, от което се интересуват, са парите, скъпоценните камъни и собствената им сигурност. Ако всички оставят егоизма си настрана, каловаксийците лесно ще бъдат разгромени като мравки под тока на ботуш, с минимално усилие или риск. Но от това няма да спечелят пари и затова не ги е грижа.

Очаквах вечерята да бъде в същата трапезария като предишната нощ, но ни отвеждат в павилион на открито без маса — има само плюшени дивани и ниски масички, отрупани с хапки в златни блюда и чаши с тъмночервено вино. Ние пристигаме последни. Крал Етристо вече е заел мястото си върху стол с висока облегалка, хилавите му рамене са приведени напред в явно обичайната му поза, а един прислужник стои до него с чаша вино. Тримата кандидати са настанени на различни места в помещението и всеки разговаря със собствения си антураж. Разпознавам сестрата на канцлера Марзен — Сала Колтания, както я нарече Сьорен, и бащата на принц Талин, цар Реймър.

Когато ме забелязват, стават на крака, с изключение на крал Етристо, който остава на стола си, но аз не го приемам като знак на неуважение.

— Казах ви, че си заслужава да я изчакаме, нали? — извиква към кандидатите крал Етристо през смях, грабвайки винената чаша и отпивайки голяма глътка от нея, преди да я побутне към прислужника, без дори да го погледне.

— Надявам се, че не съм ви накарала да чакате дълго — казвам и забелязвам, че Сьорен не е в залата. Беше поискано той да присъства на всички официални събития, но разбирам защо не е поканен на това. Крал Етристо вече спомена предишната вечер за слуховете около мен и Сьорен. Последното нещо, което иска, е да се хвърли тази сянка върху вечерта, особено след като отказах прегледа за непорочност. Изведнъж бялата рокля изглежда още по-очевиден ход.

— Съвсем не, съвсем не. Помислих си, че би било по-добре за вас и всички останали да се опознаете в по-непринудена обстановка. Без претенциозна вечеря, само една приятна вечер, прекарана в разговори. Как ви се вижда това?

Вижда ми се като всичко друго, но не и лека и приятна вечер.

— Звучи чудесно, Ваше височество — казвам с мила усмивка, надявам се. — Благодаря ви.

Той накланя глава, преди да се пресегне отново към виното си.

Оглеждам павилиона, чувствайки как погледите на кандидатите и техните гости натежават върху раменете ми. Канцлерът Марзен и сестра му са седнали най-близо до мен, така че първо се приближавам към тях, а Драгонсбейн се влачи след мен като сянка.

— Здравейте, канцлере — обръщам се към него и протягам ръка. Той се изправя и се привежда да я целуне с претенциозен жест, преди да направи жест към сестра си. Тази вечер лъскавата й черна коса е сплетена и събрана на кок на върха на главата й. Устните й са боядисани в яркочервено, а очите й са подчертани с молив. Има вид на жена, която може да те захапе толкова лесно, колкото и да ти се усмихне.

— Кралице Теодосия, може ли да ви представя сестра си Колтания — казва той на астрейски, който е безупречен, но скован.

Червените й устни се извиват в някакво подобие на хладна усмивка.

— Удоволствие — казва тя. — Чувала съм толкова много за Вас — нейният астрейски не е толкова добър като на брат й, но я разбирам без проблем.

— Значи имате по-голямо преимущество от мен — казвам шеговито. — За мен също е удоволствие да се срещна с вас. Това е моята леля, принцеса Калистрейд — добавям, като правя жест към Драгонсбейн. Колкото и дребнаво да е, изпитвам известно удоволствие да видя как се сепва от официалната титла.

И двете с Драгонсбейн заемаме местата си, докато канцлерът ни налива по чаша вино.

— Как намирате Ста Криверо? — пита ме той, докато ми подава чашата.

От самата мисъл да пия отново след вчерашната нощ ми се повдига, но се насилвам да отпия малка глътка.

— Красиво е — отвръщам, без в действителност да го мисля. Едва ли има значение — повърхностен отговор на повърхностен въпрос, това е всичко, което се очаква.

— Много е ярко — казва Колтания, макар в нейната уста това да не звучи като комплимент.

Канцлер Марзен се надсмива.

— Стакриверийците не познават умереността и е… — Той се извръща и казва нещо на сестра си на език, който, предполагам, е ориански.

— Натруфено — довършва тя и лицето й се озарява в широка усмивка.

— Натруфено — отговаря канцлер Марзен през смях. — Точно това е думата.

— Извинете, че ви прекъсвам — чувам дълбок глас, докато нечия сянка надвисва над мен. Поглеждам нагоре и виждам цар Реймър с принц Талин, снижил се до него, сякаш се опитва да изчезне яко дим. — Ваше величество, дали бих могъл да привлека вниманието Ви за момент?

Хвърлям поглед към канцлера и сестра му, които кимват в съгласие, въпреки че изглеждат така, сякаш искат да възразят. — Ще говорим отново скоро, Ваше величество — казва канцлерът с усмивка, която мога да опиша само като мазна.

— С удоволствие — отвръщам, преди да хвана протегнатата ръка на цар Реймър и да му позволя да ми помогне да стана. Той ни повежда — заедно с Драгонсбейн, към другия край на залата.

Остатъкът от нощта се точи в някаква замаяност: аз съм прехвърляна между тримата кандидати и се мъча да водя приятни разговори, за да ги очаровам, което изглежда по-лесно, отколкото си мислех. Бързо става ясно, че Марзен вижда съюза между нашите две страни като неизбежен — докато разговарям с него и сестра му вечерта, те се държат така, сякаш неговото предложение е вече направено и прието, което обаче не ме притеснява. Толкова много неща в живота ми са се случвали без моето съгласие. Чувството, че някак нямам контрол дори тук и сега, ме кара да усещам как нещо дълбае сърцето и дробовете ми. Предполагам, че той смята своята арогантност за пленителна, особено когато се съчетае с мазната му усмивка и непреодолим чар, но аз се отдръпвам от него толкова много, че накрая Драгонсбейн ощипва ръката ми.

— Усмихни се — прошепва ми тя, докато се навежда към мен, уж да оправи косата ми. — Изглеждаш така, сякаш си глътнала жаба.

Колкото и отблъскващ да е Марзен, предпочитам неговата компания и тази на сестра му, отколкото на цар Реймър и принц Талин. Имам чувството, че всъщност принцът и аз бихме се разбирали доста добре без присъствието на баща му, но почти няма шанс това да се случи. На всичките ни разговори царят виси над нас като слънце — заслепяващ и объркващ и двама ни с красивите си усмивки и прекалена самоувереност. Започвам да съжалявам принц Талин — макар той сигурно да е свикнал с присъствието на баща си, то го кара да вехне като фиданка, обречена да крее в сянката на огромен дъб.

Но ако е уплашен от баща си, то от мен той е абсолютно ужасен. Докато разговаряме, очите му щъкат из залата, сякаш търсят някакво избавление, и той полага неимоверни усилия да не би случайно погледите ни да се срещнат.

Ако бяхме сами, щях да го предразположа и да му кажа, че нямам никакво желание да се омъжвам за него. Но ако крал Етристо чуе това, страхувам се, че търпението му към мен окончателно ще се изчерпи.

Струва ми се, че ерцхерцог Етмонд е най-приятен от всички, макар че тази титла до голяма степен му е дадена по подразбиране. Прекарваме повечето от времето в неудобно мълчание, за което всъщност съм благодарна — така разполагам с миг спокойствие в този толкова хаотичен ден. На няколко пъти обаче той ме изненадва като например, когато ме пита много срамежливо как съм избягала от астрейския дворец и, изглежда, че наистина се интересува от отговора.

Затова му разказвам историята и сама се изненадвам, че се е случила само преди две седмици, макар да имам чувството, че е било в някой друг живот. Пропускам подробностите около Сьорен, много добре съзнавам какво ще си помислят другите за нашите отношения, но му разказвам за всичко останало.

Очите му са удивени и широко отворени, така че се възползвам от възможността да сваля белите сатенени ръкавици, които Мариал ме накара да сложа, за да му покажа леките белези по дланите си от острите зъбери на огромните скали. Херон се опита да ги излекува, но не успя напълно. Смятах ги за грозни, но начинът, по който ерцхерцог Етмонд ги гледа, ме кара да мисля, че в тях има нещо прекрасно. Със сигурност ги предпочитам пред белезите на гърба ми, въпреки че сега, предполагам, и едните, и другите означат едно и също нещо — бях преминала през ада и бях оцеляла, за да разкажа тази история.

За съжаление, времето ми с ерцхерцога е твърде кратко. Царят и канцлерът, изглежда, осъзнават, че е лесно да се възползват от него — поне по отношение на общуването му с други хора, щом не могат на бойното поле. Всеки път, когато отида при него да разговаряме, само след няколко минути един от тях се появява и моли да говори с мен насаме. Третия път, когато това се случва, аз почти отказвам, но Драгонсбейн, която стои до мен, ми напомня ясно, че това трябва да се посрещне с одобрение.

Накарай ги да те харесат, беше ми казала тя на движещата се платформа, но няма признаци за тревога в това отношение.

Те са очаровани от мен, дори при малкото усилие от моя страна. Харесват ме, защото, когато ме погледнат, виждат магия и пари, а за тях това е достатъчно да ги омая. Единствено ерцхерцогът наистина ме вижда, макар в това да няма нищо романтично. Предполагам, така гледа войниците, които командва — с уважение.

Осъзнаването на това е като плесница — той е единственият човек, когото срещнах в Ста Криверо и който гледа на мен по този начин. Всички други се отнасят с мен като с крехка кукла, която трябва да се държи на висок рафт, да се играе с нея от време на време и да се пази на всяка цена, но не и да бъде уважавана като равна.