Повелителката на дима

Нападение

Кънтящ звук пронизва мъглата на съня, обгърнала ума ми, и ме връща обратно в света. Имам усещането, че само няколко минути са отлетели, макар светлината на ранната зора, процеждаща се през амбразурата, да подсказва, че със сигурност са минали часове. Премигвам, за да прогоня съня от очите си, изправям се и едва тогава осъзнавам, че нещо не е наред. Това не е сигналът за смяна на дежурството, нито е камбаната за хранене или пък съобщение от Драгонсбейн. Онези сигнали идват от един-единствен гонг, ударен веднъж. Сега се чуват три различни камбани, звънтящи в тандем, без изгледи да спрат. Това е тревога. Отмахвам завивката и с мъка се изправям на крака, като придърпвам пелерината върху нощницата си и нахлузвам твърде големите си ботуши. Сърцето ми се блъска в клетката от ребра, докато хиляди мисли нахлуват в главата ми, раздвижвани от непрестанното звънене на камбаните.

Хората на императора са ме открили. Ще ме завлекат обратно, окована във вериги. Край. Провалих се.

Потискам тревогата си и се отправям към вратата, решена да разбера за какво е цялата тази суматоха, но щом отварям, виждам Спирос с мечове в ножниците на хълбока му, и с вдигнат юмрук, готвещ се да почука.

— В-ваше величество — заеква той, а очите му шарят наоколо, докато сваля ръката си, оглежда всичко, освен мен.

— Какво става? — налага се да викам, за да надвикам камбаните.

— Установихме, че на няколко мили на изток има каловаксийски търговски кораб и капитанът реши да го преследваме. Всички са на палубата, тъй като се подготвяме за атака.

Тялото ми се отпуска от облекчение и се хващам за рамката на вратата, за да се задържа изправена. Ние ще ги атакуваме, не те нас.

— Капитанът нареди да си останете в каютата, докато премине опасността.

Заповедта ме обвива като прекалено стегнат корсет, макар да си давам сметка, че е за мое добро. Няма полза от мен при атака. Най-доброто, което мога да сторя за всички, е да не им преча.

— Да не са ти възложили да ми бъдеш бавачка? — питам го, вместо да споря.

— Аз съм вашият охранител, Ваше величество — намръщва се той.

— И преди съм имала охранители като теб — отвръщам и веднага съжалявам. Едва ли Спирос има вина. — Това се случва доста често, нали?

— На всеки две седмици — кимва той.

— Дали ще пострада някой? От нашите?

Той се поколебава отново.

— Обикновено си има цена — отговаря предпазливо той.

Ампелио смяташе, че цената е твърде висока, спомням си какво каза веднъж Блейз по повод Драгонсбейн и нейните методи.

Отварям по-широко вратата.

— Можеш да влезеш. Ще бъде дълга сутрин.

Спирос кимва. Тъмният облак обгръща лицето му, докато влиза в каютата ми.

— Колко дълго продължава обикновено? — питам го.

— Няколко часа. Доста умела е станала, вероятно бихме превзели кораба и с вързани очи. Приближаваме кораба им отстрани и се доближаваме колкото се може повече, преди да обърнем към тях борда с оръдието. Избягваме да обръщаме твърде бързо, защото тогава бордът става лесна мишена — обяснява ми той. — Много по-трудно е да се повреди носът на кораба.

Кимвам и го изчаквам да продължи.

— Понякога се предават, преди да сме стреляли дори. Позната им е вече репутацията на Драгонсбейн и се носи мълва, че тя е милостива към онези, които се предават, позволява им да отплават по живо, по здраво към Естина или Тимори, или някоя друга малка страна при условие никога да не се връщат в Астрея. Капитанът обаче не е показвала милост към нито един каловаксиец.

— А ако не се предадат?

Спирос вдига рамене.

— Обстрелваме ги, докато го направят или докато корабът потъне. Ако наистина се предадат, първо ги плячкосваме, а после потапяме кораба заедно с всички скъпоценни камъни на борда.

Той прави пауза, но познавам, че не е свършил, затова не го прекъсвам.

— Преди си мислех, че е обида към боговете да запратим тези скъпоценности на дъното на океана, но сега смятам, че това е най-доброто нещо, което можем да направим. Няма как да ги върнем на мястото им в мините. Така поне никой не може да злоупотреби с тях.

За секунда не казвам нищо, но мога да си държа езика зад зъбите само толкова.

— Много повече се притеснявам за робите, които потъват заедно с корабите, отказващи да се предадат.

Той не се изненадва от дръзката ми забележка. Само изглежда уморен. Няма място за нов спор.

— Цената, която плащаме, е твърде висока — позволява си да вметне, макар да изглежда сдържан, изгубен в собствените си мисли. — Понякога може да си струва, друг път — не.

Когато „Дим“ изстрелва първия си топовен снаряд, той разтърсва кораба толкова силно, че незапалената ми свещ пада от бюрото. За разлика от мен, Спирос не подскача от изненада. Изглежда така, сякаш не го е чул, въпреки че ушите ми звънтят от гърма. Обляга се на вратата, да не би да се втурна всеки момент през нея.

— От колко години си с Драгонсбейн? — питам го, седнала на ръба на леглото. Имам чувството, че трябва да крещя, за да чуя собствения си глас. Щом оръдейната стрелба започна, тя нямаше край, макар да изглеждаше, че идва само откъм нашия кораб.

Той свива рамене и се плъзва надолу по вратата, за да седне, подпрял се с ръце от двете й страни, в готовност да посрещне следващия топовен взрив.

— Още отпреди обсадата — отвръща той. — Честно казано, не си спомням живота си преди, но знам, че баща ми се присъедини към екипажа й след смъртта на майка ми. Преди това бяхме в Нафия — съобщава името на един астрейски град в подножието на Груленската планинска верига.

— Нафия е красив град — казвам аз. — Само веднъж съм ходила там с майка ми, преди обсадата, лавандуловите ниви току-що бяха цъфнали и беше толкова прекрасно.

Спирос отново свива рамене.

— Предполагам. Върнахме се там преди няколко години, някакви бежанци, които се криеха в планините бяха наели Драгонсбейн. На път за тях минахме през Нафия. Беше… — той прави пауза. — Там нямаше нищо. Селището беше изгорено и изравнено със земята. Както и лавандуловите полета. Само една безплодна земя, сякаш преди нас човешки крак не е стъпвал там. Десетки поколения — изличени.

Гърдите ме стягат.

— Съжалявам. Знам какво е да загубиш дома си.

— „Дим“ е моят дом — поклаща глава той.

Още един топовен гръм разтърсва кораба. Потръпвам и се хващам здраво, докато корабът се успокои. — Не мога да си представя какво е да пораснеш по този начин. Непрекъснато под атака.

Той ме поглежда, озадачен, и аз разбирам какво съм казала.

— Е, не точно като тази — поправям се аз. — Онези атаки са били… — прекъсвам заради поредния взрив. — По-тихи.

— Те не отвръщат на стрелбата — казва той след малко. — Само ние стреляме. Сигурно сме ги изненадали и сега са объркани и се чудят какво да правят. Ще бъдат лесна плячка.

Трудно е да си представя каловаксийците объркани. От опит знам, че те винаги са били издръжливи и непреклонни воини, винаги с две крачки пред своите врагове, но не е случайно, че Драгонсбейн успяваше да им се изплъзне толкова дълго. Въпреки всичко аз я уважавам.

— Какво ще се случи сега?

Той се замисля малко, тъмните му очи стават все по-угрижени.

— Скоро ще развеят бялото знаме, което означава, че се предават.

— Знам какво означава белият флаг — казвам аз. — Каловаксийците го използват като метафора, чувала съм, че не държат такива неща на корабите си, смъртта е за предпочитане пред отстъплението.

Той се разсмива.

— Това са силни думи, но са само думи. Каловаксийците имат инстинкт за самосъхранение като всички други. И долните си ризи ще развеят, ако се наложи.

Боговете са ми свидетел, че съм виждала каловаксийски придворни да се газят и потъпкват един друг, за да спасят репутацията или гордостта си. Мога само да си представя какво биха направили, ако животът им е застрашен. И докато си мисля за това, отново си припомням как в тунела бях опряла камата си в гърба на Сьорен. Спомням си как ми казваше да го направя.

— Предполагам, че Сьорен е в безопасност в карцера, нали? — питам Спирос.

— Той си има пазачи, които да го държат вътре — смръщва се Спирос.

— Както и аз си имам?

— Неговите далеч не са толкова дружелюбни като мен — изсумтява той.

— А като се предадат каловаксийците? Какво следва?

Спирос се обляга на вратата срещу мен и скръства ръце пред гърдите си.

— Ще спрем до тях и ще закрепим нашия кораб до техния. Не е нужно да ти казвам, че каловаксийците са коварни — ще поставят част от хората си в засада, надявайки се да ни изненадат, докато сме на кораба им. Предполагам, че го смятат за тяхна хитра тактика, но всички го правят. Ние първо изпращаме най-силните, готови да се бият, и каквато и съпротива да срещнат, те бързо я отстраняват. Обикновено това е моята задача.

— Звучи ми опасно. Особено след като на дуела Артемизия те победи така умело.

Спирос се усмихва смутено и потърква врата си.

— Дуелите се различават от битките. И Арт го знае. В битките няма грациозност, няма нужда от стил. Човек само трябва да се движи по-бързо и да удря по-силно, отколкото противника. Дуелирането е повече като танц — уважаваш партньора си, разбираш го. То е колкото игра на шах, толкова и спорт. И точно тази част съм позанемарил.

— А после? — подтиквам го аз.

Той свива рамене.

— После и останалите от екипажа се качват на кораба им. Взимаме каквото ни е нужно — пари, дрехи, ценности. Капитанът се опитва да измъкне някаква информация от тях, но дори и с опрян в гърлата им нож те се страхуват повече от императора. Рядко казват нещо полезно, а дори когато проговарят, обикновено се оказва фалшиво.

— И тя ги убива — довършвам аз. Едва ли е спортсменско, но и завладяването на беззащитни страни не може да се нарече справедливо.

— Всичко ще свърши не след много дълго — казва Спирос.

Кимвам, макар и да не го слушам. Една неочаквана идея се заражда в главата ми и бавно придобива форма. Тя ще означава да действам бързо и да тръгна срещу заповедите на Драгонсбейн, но колебанието ми трае само няколко секунди, преди да отправя към Спирос най-очарователната си усмивка.

— Мога да си представя колко ти е трудно, Спирос, да си затворен тук с мен, докато там се случват всички тези неща.

Спирос се намръщва и повдига едното си рамо.

— Нямам нищо против — отвръща той, но очите му издават лъжата.

— Поне си на много по-сигурно място — продължавам аз.

Вместо да го успокоят, думите ми го напрягат още повече.

Отблъсква се от вратата и закрачва в каютата.

— Скоро ще свърши — казва отново той.

Преструвам се, че обмислям казаното за малко.

— Дали ще се получи — произнасям бавно аз — ако последното нещо, което видят онези каловаксийци преди смъртта си, съм аз?

Спирос се смълчава за малко.

— Драгонсбейн даде изрична заповед да стоиш в каютата си.

— Разбира се — отвръщам му. — Моята леля иска да ме предпази, разбирам го. Но аз няма да съм застрашена от никаква опасност, ако вече сме се качили на борда им. Ти самият го каза.

Думите ми достигат до него и го разколебават, да не говорим за желанието му да бъде част от цялото нападение. Но не е достатъчно. Верността му към Драгонсбейн е непоколебима. Опитвам друга тактика и снишавам гласа си.

— Арт ми каза, че когато убие каловаксиец, си възвръща по малко от онова, което са й отнели. — Макар че трепва едва забележимо, знам, че съм успяла, и продължавам. — И аз искам да си взема обратно нещо от тях, Спирос. Моля те.

— Ако реша да те пусна — бавно казва той, — ти няма да направиш нещо глупаво, нали? Арт казва, че си склонна да вършиш щуротии.

Не мога да се сдържа да не се засмея, знаейки, че Артемизия би нарекла това, което се каня да направя, връх на глупостта.

— Обещавам, че няма да правя глупости — казвам аз. — Но ще имаме нужда да вземем и принц Сьорен с нас също.

Идеята го хвърля в тревога.

— Принц Сьорен е затворник, каловаксийски затворник. Защо ще го взимаме да разпитва други каловаксийци?

— Защото онези мъже уважават Сьорен толкова, колкото и ти уважаваш Драгонсбейн. А той ще бъде на наша страна — усмихвам се аз.

— Не можеш да гарантираш това — клати глава Спирос. — Той е враг. Драгонсбейн ще получи информация от каловаксийците така, както винаги е правела.

— Надеждна информация? — питам го аз и той се разколебава. — Ти сам спомена колко малко от нея се оказва истина. Това е, защото говорят с враг, а не с някого, когото смятат за съюзник. Като Сьорен. Той е слаб и невъоръжен. Лесно ще бъде за пазачите да се справят с него дори когато е без вериги.

— Аз няма да тръгна срещу заповедта на моя капитан — казва тихо Спирос, но думите му не означават „не“.

— Не. Ти следваш заповедта на твоята кралица. Сега ще доведеш Херон. Той не си пада по насилия, така че ще го намериш в каютата му. Щом го откриеш, ще се срещнем в корабния карцер.