Повелителката на дима

Етристо

Дим — акостира близо до брега на Ста Криверо, но без риск да заседне. Голяма част от екипажа ще бъде на кораба по време на нашата визита, но Драгонсбейн и аз трябва да останем в двореца като гости на крал Етристо. Не мога да отрека, че очаквам с нетърпение да спя отново на твърда земя — без яростно люшкане, без морска миризма на плесен, без притеснение, че отново ще ни застигне буря.

На моите съветници — Сьорен, Блейз, Артемизия и Херон, им е позволено да ме придружат в двореца, както също и на съветниците на Драгонсбейн. Тя обаче няма да бъде Драгонсбейн тук. Ще бъде принцеса Калистрейд, моята обична леля, която се е укривала и се е появила, щом съм избягала, и оттогава ми помага. Това е историята, която Драгонсбейн съчини за крал Етристо в кореспонденцията им, за да опази в тайна пиратската си идентичност. Ние всички трябва да помним да се обръщаме към нея само с лельо или принцесо, но никога с капитане.

Въпреки че такава беше официалната инструкция, не пропуснах факта, че тя ми предоставя голяма власт над себе си. С една дума, можех да разкрия нейната самоличност на издирван пират и завинаги да променя съдбата й.

Настанявам се в малка лодка заедно с моите съветници, хвърляйки от време на време бегъл поглед към Драгонсбейн, Андерс и Ериел в друга лодка пред нас.

— При най-малкия знак за беда незабавно ще те отведем — казва Блейз, докато Херон и Сьорен гребат към брега. Блейз предложи да гребе, но Херон и Сьорен са очевидно по-силни и Блейз неохотно се съгласи те да го направят.

— Ние сме във война — казвам му аз. — Бедите са неизбежни и аз съм готова да поема моя дял.

— Бягството е последната алтернатива — добавя Артемизия. — Ще бъде добре да действаме така, сякаш Тео е направена от стъкло, на всяка цена поддържайте тази илюзия, щом се озовем в двореца на Етристо, макар тя да не е. И колкото и да не ни се иска да го признаем, имаме нужда от Етристо. Нуждаем се от помощта му много повече, отколкото той — от нас, и повярвайте, той добре осъзнава този факт. — Тя се обръща към мен. — Ти си сладка, отстъпчива и тъпа.

— Моля? — отдръпвам се аз.

— Още една роля, която трябва да изиграеш — подхилва се тя. — Много си добра в ролите, които играеш.

Изкушавам се да погледна към Сьорен, който е прекалено зает, за да говори, но със сигурност чува всяка дума.

— Нека всички ти повярват, че си глуповата — продължава Артемизия. — Кралят, неговият двор, кандидатите за ръката ти. Ако повярват, че си идиот, ще започнат да те подценяват. Позволи им.

Преглъщам, преди да кимна. Идеята да се върна към предишния си образ и да се преструвам, че съм някоя, която не съм, ме измъчва, но знам, че тя е права.

Ста Криверо е страна от пясък. Докато приближаваме брега, оглеждам наоколо, но почти нищо не се вижда. Хълмисти дюни се издигат като вълни и се простират чак до хоризонта, без да се нарушава от дървета или някаква друга зеленина. Не изглежда като място, на което може да оцелее каквото и да било.

Когато лодката стига брега, виждам на хоризонта признаци на движение. Към нас се носи върволица от бели карети, въпреки че слънчевите лъчи размазват формите им и ги правят неясни.

Първото нещо, което забелязвам, след като Блейз ми помага да сляза от лодката и да стъпя на брега на Ста Криверо, е жегата. На лодката също беше горещо, но заобикалящата ни вода някак разхлаждаше въздуха. На брега няма никаква хладина. Слънцето е толкова ярко, че трябва да присвия и предпазя очите си, за да видя изобщо нещо.

Каретите спират на доста голямо разстояние, оформяйки полукръг. Сега, когато са по-близо, мога да видя покритите им с чергила покриви. Всяка карета е пълна с мъже и жени, облечени отгоре до долу в свободно падащи бели одежди.

— Кралят и неговият антураж — казва Сьорен, който застава от едната ми страна.

— Има ли бялото някакво културно значение? — питам, докато прокарвам опакото на дланта си по челото, за да избърша капчиците пот.

— Не — отвръща Артемизия, която се появява от другата ми страна. — Бялото отблъсква слънчевите лъчи и ги пази от жегата, докато са извън двореца. Когато са вътре, ще носят повече цветове.

Разбирам привлекателността на по-светлото облекло. Моята тъмнолилава рокля е без ръкави и е направена от ефирна коприна, но вече се потя под топлината на обедното слънце. Въпреки че Херон беше поправил разпраните й части, а Артемизия използва Водната си дарба да я почисти, тя все още ми напомня за последния път, когато я носех, там в тъмницата. Арт и Херон бяха свършили добра работа, за да я поправят — тя изглежда като в деня, когато Крес ми я даде, което е някак си нечестно, предвид колко много се бях променила оттогава.

— Те не помръдват — отбелязвам, докато наблюдавам стакриверийците, които също ме наблюдават.

— Очакват ние да отидем при тях — казва Драгонсбейн, която се приближава от нейната лодка заедно с Андерс и Ериел. Тя се чувства неудобно в своята рокля от черна коприна и с толкова висока яка по врата, че изглежда сякаш се задушава в нея.

— Етристо ни напомня да не забравяме кой командва тук.

Не звучи щастлива от това, но се е примирила. Артемизия отстъпва назад, когато майка й се приближава, оставяйки място на Драгонсбейн да промуши ръка през моята и да ме придърпа да вървя в крак с нея.

— Ще ме оставиш аз да говоря — нарежда тя, като не си прави труда да смекчи заповедта до молба. — Усмихвай се и кимай, и отговаряй кратко и очарователно. Можеш да го направиш, нали?!

Едва се въздържам да не издърпам ръката си от нейната, пределно ми е ясно, че всички ни наблюдават. Това, което тя казва, не е толкова различно от наставленията на Артемизия преди няколко минути, но усещането е коренно различно. Артемизия ми каза да се държа като глупачка, Драгонсбейн се отнася с мен така, сякаш съм глупачка.

— Разбира се, лельо — отвръщам със захаросана усмивка. В края на краищата няма причина ролята ми на глупачка да не се прехвърли и върху Драгонсбейн. Нищо чудно подценяването ми от нейна страна да се окаже полезно накрая.

Докато се приближаваме, успявам да огледам по-добре стакриверийците. Въпреки че облеклото им си прилича, хората се различават удивително едни от други. За разлика от каловаксийците, които са русоляви и бледни, или от астрейците, които са светломургави, с тъмнокафяви коси с черни оттенъци, кожата на стакриверийците има разнообразни нюанси — от почти смолисточерна до златиста като цвета на пясъка около нас. А косите им! Въпреки че шапките ги покриват почти изцяло, за да спират слънчевите лъчи, подаващите се малки кичурчета са във всички въобразими цветове. От тъмносиньо до черно, от русо до бяло, огненочервено и всякакви други нюанси между тях.

Когато ги доближаваме съвсем, осъзнавам, че в гривите и опашките на впрегнатите в каретите коне са вплетени бижута, които блещукат на слънцето. Първата ми мисъл е, че това са скъпоценни камъни на Духа да им помагат да се движат по-бързо, но не са. Нюансите са твърде много и различни, като никой от тях не е с цвета на онези издайнически бистри Въздушни скъпоценни камъни. Тези са просто за показ.

Спомням си какво каза Артемизия за стакриверийците — те нямат нужда от полезни неща, затова вместо тях ценят красивите предмети. По средата между брега и каретите Драгонсбейн спира изведнъж и аз правя същото. Останалите се строяват зад нас.

— Не бива да изглеждаме прекалено нетърпеливи, нали? — пита ме тя. — Те ще изминат останалата част от пътя.

Кимвам в съгласие, макар да не съм сигурна, че е права. В продължение на няколко неловки мига стакриверийците стоят при каретите си и ни наблюдават, сякаш сме група странни, нови зверове, докарани им за оглед. Неколцина поднасят позлатени далекогледи към очите си, за да ни огледат по-добре. Под преценяващия им поглед и жаркото слънце над нас започвам да се потя още повече в роклята си, а много ми се иска да не е така. Хич не ми се ще първото впечатление на крал Етристо от мен да е такова.

Тъкмо да отворя уста, за да предложа на Драгонсбейн да отстъпим малкото гордост, която имаме, и да извървим останалия път до тях, когато вниманието на стакриверийците е привлечено от нещо, случващо се откъм тяхната страна, извън моето полезрение.

— Най-после — промърморва Драгонсбейн под нос.

Четирима мъже, облечени в бяло, си проправят път към нас, а помежду си носят огромна кутия, обвита с плат. Движат се бързо с кутията, като я балансират помежду си върху метални пръчки и крачат с такава лекота през пясъчните дюни, че предполагам го правят редовно.

Останалата част от стакриверийците бързат по дирите им. На около три метра от нас мъжете спират в пълен синхрон и свалят товара си. Впечатляващо е как всички краища на кутията докоснаха едновременно пясъка.

Известно време нищо не се случи. Всички — и Драгонсбейн, и стакриверийците, събрали се от другата страна на кутията, гледат с очакване към нея, аз също. Най-накрая бялото покривало се разтваря по средата и се появява една потъмняла от времето ръка в бакърен цвят, която издърпва платното назад. После се подава бастун с инкрустиран лапис лазули. С болезнено сумтене излиза фигура, цялата прегърбена и облечена в бяло като всички останали. Единствената разлика е короната, която покрива плешивата, петниста глава. Короната е богато украсена със златни завъртулки и скъпоценни камъни в толкова много различни цветове, че дори не зная имената на всичките.

Мъжът изглежда непретенциозен и скромен и ако не беше короната, не мисля, че бих му обърнала внимание в тълпата. Обвит в бяло и приведен над блещукащия си бастун, той почти ми напомня за свещеник от някоя от мините преди обсадата. И Сьорен, и Артемизия сгрешиха в преценките си — той е поне на осемдесет, може би дори деветдесет, а съдейки по трудното му дишане и колко болезнена изглежда всяка крачка за него, изобщо няма да се изненадам, ако се строполи мъртъв, преди да извърви трите метра до нас. Стакриверийците, които го носеха, изглежда, си мислят същото, защото се суетят зад него, сякаш може да падне всеки момент. Сигурно са личната му охрана, освен транспорт.

С хриптене той ги отпъжда и прави последните няколко стъпки сам, докато застане точно срещу Драгонсбейн и мен. Така прегърбен, той едва стига до рамото ми, а Драгонсбейн се извисява още повече над него в нейните ботуши с токове.

— Ваше височество — казва Драгонсбейн на астрейски, покланяйки се с глава. — Удоволствие е да ви срещна лично. Изглеждате много добре.

Кралят изхриптява отново, но ми се струва, че долавям изсумтяване в отказ да повярва. Той вдига очи към Драгонсбейн само за секунда.

— Никога не съм имал честта да срещна вашата сестра, макар да ми казват, че сте били близначки — отвръща той.

Драгонсбейн се колебае за миг, но все пак достатъчно дълго, за да забележа нейното притеснение.

— Да, Ваше височество, аз съм принцеса Калистрейд. Както Драгонсбейн ви е съобщил в писмата си, наскоро реших да изляза от укритието си, за да защитя моята племенница — Теодосия Айрин Хазара, кралица на Астрея.

И посочва към мен. Пълното ми име звучи странно, произнесено от нея, сякаш покрива раменете ми с мантия, за която се съмнява, че някога ще стана достойна.

— Жалко, че той самият не успя да дойде — казва крал Етристо на Драгонсбейн. — Много бих искал да се запозная с този неуловим пират.

— Но тогава той няма да е неуловим, Ваше височество — добавя с усмивка Драгонсбейн.

Крал Етристо издава гърлен звук на раздразнение, преди да се обърне към мен. Воднистите му очи ме оглеждат от глава до пети. Насилвам се да стоя изпъната и горда.

— Кралице Теодосия — казва той след малко, с дрезгав и толкова тих глас, че почти се изгубва във въздуха. Макар жестът да му коства усилие, той прави опит да се поклони.

— Кралю Етристо — отвръщам аз с дълбок реверанс. Решавам и аз да говоря на астрейски, тъй като той явно го разбира. — Толкова съм благодарна за щедрото Ви гостоприемство и за интереса Ви към моето положение.

— Казаха ми, че сте преминали през голямо изпитание — отвръща той. Астрейският му е задоволителен, но тромав, твърде непохватен, за да мине за роден език. — Щастливи сме да ви помогнем срещу тези каловаксийски зверове, макар да виждам, че сте довели един от тях. Колко странно.

Очите му се стрелкат над рамото ви към мястото, където стои Сьорен, до Блейз и Артемизия. Крал Етристо го оглежда по същия начин, както и мен, сякаш се опитва да реши точно за какво би могъл да му послужи. На останалите ми съветници отделя само по един бърз поглед — предполагам, че за него не струват нищо без съответното родословие.

— Най-добрият съюзник е онзи, който разбира врага, не сте ли съгласен? — казвам аз, като гледам краля с онзи вид усмивка, която не съм използвала, откакто напуснах Астрея — толкова захаросана, че чак лепне. — Кой разбира императора по-добре от неговия син?

— Хм! — откликва крал Етристо с присвити устни, но очите му се спират по-дълго върху Сьорен.

— Той доказа своята вярност — Драгонсбейн се намесва и крал Етристо отмества очи към нея. — И ако някога лоялността му изневери, бързо ще се отървем от него. Така ли е, Теодосия?

Бих била глупачка да не забележа тона в гласа й, покровителствената й усмивка, начина, по който гледа крал Етристо, сякаш иска да каже: Децата са си деца, какво да правим? Иска ми се да отвърна дръзко, но се овладявам. Нека ме смята за глупаво дете — нека тя ме мисли за глупаво дете.

— Разбира се, лельо.

Крал Етристо изсумтява, преди да погледне пак към Сьорен и да заговори на каловаксийски.

— Последния път, когато ви видях, принц Сьорен, вие отговаряхте пред друг суверен. Разбира се, едва ли сте първият мъж, омаян от хубаво лице.

Притеснявам се, че Сьорен може да каже нещо, за което всички ще съжаляваме, но крал Етристо не му дава възможност да отговори и продължава на астрейски.

— А какво хубаво лице само, скъпа — казва той, повдигайки ръката ми към сухите си устни. — Срамота е такова момиче като теб да е само на този свят, но точно затова сме ние тук, нали? — поглежда той назад. Въпросът прозвучава като реторичен, но тълпата жужи в съгласие. — Другите ни почетни гости ще пристигнат утре, а вие всички ще останете с мен в двореца.

Без ни дума повече, той пуска ръката ми, обръща се и закуцуква към носачите си. Влиза във возилото и веднага щом покривалото се спуска зад него, те го понасят във въздуха, а нас ни съпровождат до една празна карета, към която са впрегнати двойка коне, чиито гриви и опашки също са украсени със скъпоценни камъни. След като се настаняваме, кочияшът дръпва поводите и с внезапно силно друсване започва пътуването ни през пясъците.