Повелителката на дима

Саможертва

Ездата назад към столицата е по-трудна, отколкото на идване. Слънцето е високо в небето и прежуря така силно, че чувствам как кожата ми изгаря дори през дрехите. Налага ни се да спрем на половината път под оскъдната сянка на група заоблени каменни блокове. Артемизия използва своята дарба да струи вода за всеки от нас, за да се напием, но дори нейните сили отслабват в сухата жега и тя се задъхва от усилието. Сяда и се обляга на един от каменните блокове.

— Трябват ми само няколко минути — казва тя, но едва успява да довърши изречението и задрямва.

Решаваме и ние да си починем на сянка и да я събудим след половин час. Думите на Мина все още ме преследват и аз се възползвам от възможността, за да последвам Блейз, когато той отива да нагледа конете, макар идеята да напусна сянката да ми е почти непоносима.

— Имаш ли нужда от някаква помощ? — питам го, докато той дава на конете от последната вода за пиене.

— Не, оправих се — казва той, без да ме поглежда. — Трябва да стоиш на сянка.

— Намерих един човек в лагера — думите ми бързат да излязат, преди да мога да ги спра. — Този човек е изучавал мините и магията в тях.

Той ме поглежда, а веждите му образуват бръчка.

— Каза ли за мен?

— Не — излъгвам. — Питах само за Кресцентия, както се бяхме уговорили.

Блейз кимва, макар очите му да гледат все още тревожно.

— И?

Разказвам му за Мина и за теориите за боговете и мините, които тя и Сандрин споделят. Разказвам му за врящата вода и какво означава тя, за това, че не е съвсем луд от мините и че ако стои спокоен и не използва силата си, може да си остане така. Казвам му, че не е първият, имало е и други, но те са се изтощили до смърт. Блейз стои тихо, докато говоря, като прокарва ръцете си по гърбовете на всеки от конете, за да разнесе излишната вода и да ги охлади.

Поставям ръка върху неговата и леко я стискам, като се усмихвам толкова широко, че ме заболява лицето.

— Единственото, което трябва да направиш, е да се въздържаш да използваш дарбата си — обяснявам му аз. — Всичко ще е наред. Ще преодолееш това.

Но, изглежда, Блейз не споделя моето облекчение. Напротив, крайчетата на устата му се извиват надолу и той избягва да ме погледне. Търся с очи гривната, която му дадох — онази, която откраднах от Крес, със стотиците мънички земни скъпоценни камъни, но не я намирам.

— Къде е гривната?

Той бръква в джоба на панталоните си и я изважда. В ярката светлина на следобедното слънце кафявите камъчета греят.

— Не бива да я носиш повече — казвам му аз. — Тя добавя още сила към твоята. Ерик ми каза, че когато са пращали берсерките в бой, са им давали по един скъпоценен камък, за „да ги докарат до ръба“. Преди не го разбирах, но сега мисля, че наистина знам за какво са го правили.

Приближавам се, за да я взема от него, но той ме спира и ръката му обвива китката ми.

— Тео — гласът му е нисък. — Имам нужда от нея.

— Не, нямаш нужда. Само ще ти навреди още повече.

Той най-накрая ме поглежда.

— Тя ще ме направи по-силен — отвръща той с глас малко по-силен от шепот. — Не разбираш ли? Онези Пазители, за които спомена — онези, които са били като мен, те са се появявали във време на беди и само те са били в състояние да помогнат. Ти самата го каза.

— И са умрели — напомням му аз.

— Те са били герои, които са служели на родината си — поправя ме той. — Това именно се очаква от всички Пазители.

Измъквам ръката си от неговата хватка.

— Ти ми обеща — чувам гласа си как става все по-висок и по-висок, но не мога да се овладея. — Ти ми обеща, че ще си добре, че ще направим каквото е необходимо, за да го поправим.

— Да поправим мен — тихо добавя той. — Това имаш предвид. Да поправиш мен.

— Да излекувам нещото, което те убива — поправям го аз. Дълго време той не казва нищо, а погледът му е забит в пясъка под краката му.

— Кой съм аз без моята дарба? — казва той накрая толкова тихо, че едва го чувам. — Защото ти говориш именно за тази дарба.

— Тази дарба — повтарям бавно, — тази дарба, която за малко да убие всички ни сутринта.

Той има благоприличието да се изчерви при тези мои думи.

— Ампелио каза, че не е познавал по-силен Пазител на земята. Той каза, че аз бих могъл да я контролирам, че мога да обърна хода на тази война. Мога да помогна на Астрея да бъде спасена.

— Но ти не можеш да контролираш тази сила — заявявам по-сурово, отколкото ми се иска. Той се сепва, сякаш съм му ударила плесница. Смекчавам тона си и опитвам отново.

— Контролът над силата ти става все по-слаб, не по-силен, а кой е останал, за да ти помогне?

Той стисва още по-здраво челюсти и се обръща към коня, като избягва погледа ми.

— Боговете си имат причини да постъпват така. Имали са причина да ми сторят това. Ти също го вярваше, преди Сьорен да те убеди, че ми има нещо.

Отстъпвам с една крачка от него.

— Тук не става дума за това и ти го знаеш. Днес ти предизвика земетресение, Блейз. Ти си опасен — за себе си, за мен, за всеки около теб. Това не е дарба.

— За теб може и да не е, Тео, но ще бъде използвана, когато се срещнем с каловаксийците на бойното поле. Тогава ще отприщя до последна капка тази сила, каквото и да е тя — дар или проклятие, и ще я използвам срещу тях, независимо от всичко.

Това официално изявление ме оставя без въздух в дробовете ми. Представям си вряща тенджера върху тях.

— Ще бъде самоубийство. Това ли искаш? Да умреш на седемнайсет, превръщайки себе си в оръжие?

Той мълчи известно време, поемайки си конвулсивно въздух.

— Искам да спася Астрея — казва той накрая. — Каквото и да се е случило с мен в онази мина, то ме е направило по-силен. По-силен от останалите Пазители. По-силен, отколкото някога щях да стана, ако не беше тя. Ако ми отнемеш това… няма да имам нищо.

Опитвам се да възпра думите, но те ми се изплъзват.

— Ти имаш мен — казвам му аз. Думите са шепот, почти изгубен в пронизващия пустинен вятър. Той поклаща глава.

— Обичам те, Тео. Казах ти го и наистина е така. Но по-скоро предпочитам да си на трона в безопасност и без мен, отколкото да бъда с теб през един дълъг живот, прекаран в бягство и треперене от страх и в криене от императора.

— Не е необходимо да бъде едното или другото — казвам му аз, като заобикалям коня, за да няма нищо помежду ни. — Искам да заема този трон заедно с теб до мен, както беше Ампелио до майка ми.

Усмивката му е горчива.

— Мисля, че не си научила нищо от онези приказки за боговете, които обичахме като деца — казва той. — Не си ли забелязала какво е общото между всички тях?

Поклащам глава.

— Чудовищата и героите, и постъпките да покажат глупавата си смелост? Щастливият край?

— Саможертвата — казва той. — Героят никога не побеждава, ако не пожертва онова, което обича. Искаш всичко, но не си готова да дадеш нищо в замяна, за да го постигнеш — нито свободата си, нито мен, нито принкити. Но мисля, че аз мога да пожертвам достатъчно и за двама ни, когато му дойде времето.

Най-накрая Блейз се обръща да ме погледне, но мислите му са така прикрити зад очите му, че имам чувството сякаш гледам непознат, а не човека, когото познавам най-добре на този свят.

— Ако не се откажеш от скъпоценните си камъни, ти си заплаха за всички ни — опитвам се да говоря с равен глас, докато се насилвам да произнеса най-тежките думи, изричани от мен — ще трябва да си тръгнеш.

Шокът и нараняването продължават само миг, преди да ги прикрие отново зад спокойното си изражение. Той кимва.

— Ще заведа Хоа обратно в столицата и след това ще си тръгна. Няма да съм много далеч — ще лагерувам на километър отвъд стената. Ако имаш нужда от мен, можеш да ми пратиш вест по Херон или Арт.

Винаги имам нужда от теб, искам да му кажа. Нямаше да избягам от императора без твоя план. Нямаше да съм никаква кралица, а просто едно изплашено момиче, треперещо пред императора. Не знам коя съм без теб.

Думите умират в гърлото ми, задушени от гордостта и гнева ми. Това е неговият избор, напомням си.

Той и бездруго не чака моя отговор, а просто се обръща и се връща при другите с празната си кофа, оставяйки ме сама под горещото слънце с разбито сърце.