Повелителката на дима

Призрак

Луната ни осигурява цялата светлина, от която се нуждаем, докато корабът ни се носи преди флотата. Те ще изчакат нашия сигнал дали е безопасно. На носа, рамо до рамо стоят Херон, Артемизия и Блейз, взиращи се в хоризонта, където патрулират три каловаксийски кораба. Сьорен и аз сме застанали по-назад, наблюдаваме и очакваме нещото, което може да бъде определено само като чудо.

Ръката на Сьорен е върху ефеса на меча му, очите му — насочени към Блейз. Не е необходимо да го питам дали наистина ще изпълни указанието на Блейз да го убие, ако загуби контрол — знам, че ще го направи без колебание, както със сигурност знам, че ще го спра, каквото и да ми струва.

Дори ако това застраши всички останали?, шепне в главата ми глас, но го пренебрегвам.

Всички на кораба, които нямат дежурство, се тълпят зад Сьорен и мен, за да наблюдават тримата отпред, и сякаш всички едновременно сме затаили дъх и чакаме момента, в който най-накрая ще издишаме. Пръв започва Херон, макар единственият знак за това да са раменете му, напрегнати заради усилието. Ефектът обаче е мигновен и се разпростира върху кораба и всички нас. Изпитах същото, както когато той използваше дарбата си върху мен, кожата ми започва да изтръпва, сякаш цялото ми тяло е заспало. Един бърз поглед назад ме уверява, че и другите го усещат — някои гледат надолу към телата си и в почуда, смутени, виждат как започват да избледняват пред очите им.

Удивлението обаче не е така силно, каквото беше, когато Херон ме направи невидима. Не е достатъчно силен да направи целия кораб невидим. Но заради дарбата му и естественото прикритие на нощта би трябвало да е невъзможно да ни видят.

Втора е Артемизия, а тя има усет за драматичност, която липсва на Херон. Тълпата зад мен ахва, когато тя вдига ръце и теченията се обръщат право напред. Нежна мъгла се носи от пръстите й, докато тя насочва нашия кораб към каловаксийските на хоризонта, при това по-бързо, отколкото съм в състояние да предположа, че е възможно. На лунната светлина всяко нейно движение е плавно, всяко помръдване на ръцете й, всяко трепване на китката е изпълнено така, сякаш тя е рожба на самия океан.

Цялото преживяване прилича малко на нейните боеве с меч.

От тълпата, насъбрана зад нея, се носи шепот на благоговение — корабът ни се носи през морето, тласкан от идеалното течение. Планът сработва — стига Артемизия да ни приближи достатъчно, преди да отслабне силата на Херон да ни държи невидими. Това е въпросът, теорията, която не можехме да изпробваме, преди да я пуснем в действие. До това се свежда всичко. Трябва да стигнем достатъчно близо, за да може Блейз да пусне в действие своята дарба.

Някаква мъничка, глупава част от мен се надява, че няма да се стигне дотам, че Херон няма да успее да задържи невидимостта на кораба и каловаксийците ще ни видят и ние ще сме принудени да водим битка, която да не е толкова магическа, само и само Блейз да не използва дарбата си. Само и само да не рискува живота си по този начин.

Молитвата ми остава нечута. Морските течения на Артемизия ни тласкат бързо към каловаксийските кораби, дарбата на Херон все още действа и настъпва моментът, в който Блейз пристъпва напред, а цялото му тяло се тресе. Той изважда от джоба си гривната с инкрустирани скъпоценни камъни и я стиска силно в юмрука си.

Едва сега осъзнавам, че зад цялата му показна самонадеяност по-рано всъщност се крие страх. Без да искам, правя стъпка към него, но Сьорен сграбчва ръката ми със свободната си длан.

— Това, което прави, е нещо смело — казва ми Сьорен, гласът му е нисък, а очите му са приковани в Блейз. — Не му го отнемай сега.

В гърлото ми засяда негодувание. Сьорен е прав. Въпреки че предпочитам да имам един страхлив, но жив Блейз вместо един смел, но мъртъв приятел, този избор не ми принадлежи. Така че правя единственото нещо, което мога: да наблюдавам.

Херон залита назад, останал без капка енергия, а Артемизия пуска ръце, за да го прихване и да го държи изправен. Магията и на двамата отслабва, но тя е ненужна вече. Каловаксийските кораби са толкова близо сега, че мога да различа очертанията на моряците, тичащи по палубите на своите кораби, да чуя паническите им викове. Твърде е късно, макар те да не го осъзнават. Но скоро ще го разберат.

Блейз се опира о перилата на кораба, тялото му е така напрегнато, сякаш ще се разкъса. Нашият кораб е толкова тих, че чувам дишането на всеки от тълпата зад мен, чувам всяка вълна, разбиваща се в корпуса, чувам всяко каловаксийско проклятие и команда, произнасяни в далечината.

Той вдига едната си ръка, насочва я към кораба в средата, точно срещу нас. Под тънкия плат на ризата му мускулите на гърба му са така изопнати, сякаш нещо се опитва да си пробие път през кожата му. Пукот разцепва въздуха като гръм, следва друг и още един, всеки по-силен от предишния. Секунди по-късно виждам как корпусът на каловаксийския кораб се пропуква, дървени дъски политат и падат във водата. Екипажът започва да крещи, докато разбитият на парчета кораб потъва, забива камбана. Сигнал за бойна тревога, осъзнавам, за да предупредят другите кораби за опасността.

Корабът отляво я чува пръв, опитват се да се притекат на помощ на потъващия, но Блейз е подготвен за това. Той вдига другата си ръка към тях. Мощта, която се процежда през него, е толкова силна, че му се налага да се облегне с цялата си тежест върху перилата на носа, за да се задържи прав. Дори през хора на разрушението го чувам как едва диша и пъшка от болка.

— Това е твърде много — казвам на Сьорен. — Няма да може повече.

Но още докато го казвам, вторият кораб се разбива като първия, разпръсквайки останки в мастиленочерното море.

Два кораба бяха потопени, без да сме дали нито една жертва — това е достатъчно. Но не и за Блейз. Знам го още преди да е насочил вниманието си към третия кораб. За разлика от по-благородните си побратими, третият кораб не прави опит да спасява другите два. Напротив, той отплава.

— Можем да ги пуснем — казвам на Сьорен, но той поклаща глава отрицателно и не сваля очи от Блейз.

— Вероятността да отидат за подкрепление и да се върнат е голяма. Не можем да си позволим подобен риск.

Блейз сигурно също го разбира. Той се извръща от разбитите кораби и насочва цялото си внимание върху бягащия.

Раменете му се разтрисат, докато си поема дълбок, треперещ дъх и вдига ръцете се отново. Надава животински рев, толкова силен, че може да разтвори небесата. Енергията, която приижда от ръцете му, не е просто лъч светлина, изстрелян от нас към тях. Това е торнадо, носещо се през въздуха без определена мишена — колкото безцелно, толкова и брутално.

Бягащият каловаксийски кораб е ударен най-лошо, от него не остава нищо друго, освен трески, и всичко става толкова бързо, че нямам време да примигна. Но и нашият кораб е засегнат. Хората зад мен пищят и изпопадат на палубата, прикриват си главите от падащите части на кораба, който започва да се троши.

— Блейз! — крещя, но викът ми се загубва в бъркотията. Парче от мачтата над главата ми се откършва и полетява към мен. Замръзвам на място, неспособна да помръдна, докато една ръка се обвива около кръста ми и ме изтръгва оттам.

— Откарай всички назад, към кърмата на кораба — казва ми Сьорен, докато изтегля меча си от ножницата.

Сграбчвам ръката му с меча.

— Не — думата се изтръгва от дълбините на тялото ми. — Той не осъзнава какво прави, ти не можеш…

— Тео, огледай се. Той ще избие всички ни — казва Сьорен, сочейки наоколо със свободната си ръка. — Той ме помоли за това и аз имам честта да го изпълня.

Преглъщам, сълзите парят в очите ми.

— Нека аз да го направя тогава — казвам с треперещ глас. — Дължа му го, Сьорен.

Очите на Сьорен проблясват към Блейз, после към мен. След секунда кимва и ми подава меча.

— Запомни — удари силно и истински, за да свърши бързо.

Кимвам. Едва когато се отвръща от мен и започва да подканва изплашените хора да отидат към кърмата на кораба, осъзнавам, че почти същото нещо ми каза, когато бях опряла камата в гърба му.

Стягам се и пристъпям към Блейз, който все още е легнал върху перилата на кораба, а тялото му се тресе, карайки мускулите му да се свиват и играят. Херон и Артемизия стоят от двете му страни, твърде изтощени от собствените си усилия, за да предприемат друго, освен да го викат по име, вперели погледи в него, но гласовете им се губят сред непреодолимия грохот на разрухата.

Мечът е по-дълъг от онези, с които съм се упражнявала с Артемизия, и върхът му се влачи до мен по палубата. Корабът се килва на една страна и аз залитам, подпирам се на меча като на бастун, за да се задържа изправена, но корабът се залюлява на другата страна. С всяка стъпка, която правя към Блейз, усещам тялото си сякаш се движи в плаващ пясък, но аз не откъсвам очи от него и продължавам да напредвам, крачка по крачка.

В далечината чувам Артемизия да крещи името ми, но тя сякаш е на хиляди мили от мен. Всичко е далеч от мен. Сякаш светът се състои само от Блейз и мен, и от меча в ръката ми.

Въздухът помежду ни пращи от светкавици. Пресягам се и докосвам рамото му, надявайки се въпреки всичко, че ще стане като последния път и моето докосване ще го освободи от магията на Глейди или каквото и да е това, което има власт над него. Но когато главата му се обръща към мен и очите му срещат моите, в тях няма нищо, останало от Блейз. Те ми напомнят повече на втренчените очи на Хоа, изцъклени и безжизнени, след като душата беше напуснала тялото й. Той ме гледа, но не ме вижда.

— Блейз — прошепвам името му.

Палубата започва да се пропуква под краката ми, парченца дърво се надигат, сякаш са обелки от плод. Сега е различно от онова, което се случи в Ста Криверо. Тогава беше останало достатъчно от него, за да го върна, но сега той е повече магия, отколкото човек, недосегаем, неспасяем. Преглъщам сълзите, заплашващи да потекат, и вдигам меча с треперещи ръце.

Сякаш стоя отново над Ампелио с върха на меча, опрян в гърба му. Убих го тогава, за да го избавя от още болки, за да спася себе си, да съхраня бунта жив. Кое е по-различното от сега?

Стискам силно очи, за да не се изплъзне някоя сълза. Знам какво трябва да направя — да прокарам острието през гърдите му, силно и истински, точно както каза Сьорен.

Поемам дълбоко дъх.

Хващам по-здраво ефеса на меча.

Втурвам се напред към него.

Мечът се извива и измъква от хватката ми, от силата му падам на земята. Трябва ми време да схвана какво става, но когато разбирам, времето сякаш тръгва по-бавно.

Артемизия с меча на Сьорен, стискайки острието, вместо ефеса. Пръстите й потъват в острия ръб, опръсквайки кованото желязо с червени ручейчета. Щурмува Блейз с гърлен вик, който едва чувам, а сърцето ми се свива на топка в гърдите ми. Вместо да го прободе, тя вдига над главата си тежкия ефес на меча и го стоварва върху главата на Блейз с последния й остатък от сила.

И двамата падат на земята и корабът застива неподвижен.

След като Блейз изпада в безсъзнание и опасността е овладяна, оценяваме щетите по кораба. За щастие, най-големите повреди са около мястото, където стоеше Блейз — горната палуба, мачтите и перилата. Има дупки под палубите, от които блика вода, но те са лесни за закърпване.

— Не може да стигнем далеч без платна — казва Артемизия, когато докладва за извършените ремонти. Аз самата не съм ги видяла. Откакто Херон и Сьорен докараха в каютата ми тялото на Блейз, все още в безсъзнание, не съм излизала навън вече три часа.

— Не е нужно да ходим далеч — напомням й, без да отмествам поглед от застиналото лице на Блейз. — Само на около миля сме от брега. Можем да акостираме там. А имаме и гребни лодки.

Артемизия кимва, погледът й се мести ту към Блейз, ту към мен отново.

— Изпратихме съобщение до останалите кораби и те ще ни срещнат там. Ще трябва да стъпим на сушата след час.

Тъй като не отговарям, тя продължава.

— Трябва да си починеш малко, Тео. Денят ще бъде дълъг — казва тя с изненадващо нежен глас. Въпреки това думите ме човъркат.

— Смяташ ли, че бих могла да заспя, докато Блейз е в такова състояние? — рязко отвръщам. — Той може никога да не се събуди, Арт, а… — гласът ми секва и си поемам дълбоко въздух, преди да направя усилие да продължа. — А ако не беше ти, нямаше да я има и тази вероятност.

Признанието излиза шепнешком, но то остава да витае тежко във въздуха между нас. Матракът поддава, когато тя сяда до мен.

— Мисля, че надценяваш много твоя прицел — казва тя.

Знам, че се опитва да облекчи момента, но аз едва схващам шегата.

— Откъде знаеше, че ако го удариш и той изпадне в безсъзнание, всичко ще спре? — питам я.

Артемизия въздъхва.

— Не знаех. Предположих, случайно, опасно предположение. Ако не беше подействало, щях да направя онова, за което ме помоли, и да го убия. Просто… Струваше си да опитам. Не исках… — гласът й прекъсва за миг. — Не исках да загубя още един човек.

— И аз — казвам аз. — Но това не ме спря да се опитам да го убия, когато се стигна до този момент.

Артемизия докосва рамото ми, което ме изненадва.

— Рискувахме живота на много хора, Тео — казва тя, гласът й е нетипично нежен. — Ти постави страната си над сърцето си и това не е нещо, от което да се срамуваш. Блейз би го разбрал.

Кимвам в съгласие, макар думите й ме бодат като треска под кожата.

Да, Блейз би го разбрал. Но той никога нямаше да направи подобен избор, ако ролите ни бяха разменени.

Блейз отваря очи след известно време и в този момент цялото напрежение, обвило сърцето ми, се развива като макара. Той премигва няколко пъти и тъмнокафявите му очи се фокусират върху мен.

— Тео — името ми излиза като молитва от неговите уста. Виждам как спомените нахлуват в него. Той сигурно си спомня всичко. Когато изгуби контрол в Ста Криверо, каза, че е виждал всичко, въпреки че се е чувствал така, сякаш е извън своето тяло.

— Наред ли е всичко? — пита най-накрая той.

— Нямаше жертви — отвръщам и раменете му се отпускат от облекчение. — Повредите по кораба бяха лесно отстранени. Всеки момент ще започнем товаренето на лодките, за да се отправим към брега.

Той кимва и прави усилие да се изправи. Изчаквам да ме попита какво се е случило, как така е още жив. Ако си спомня всичко, преди да изгуби съзнание, със сигурност ме помни с меча в ръка. Виждам този спомен, отразен в очите му, в несигурния начин, по който ме гледа. Виждам въпроса, застанал на устните му, преди да реши, че не иска да знае отговора.

Вместо това разтърсва главата си, сякаш се опитва да я проясни.

— Има ли новини от другите кораби, които очакваме? От вектурийците и гораките? — пита той и така променя темата към по-лесни, практически неща.

— Не — отвръщам, — но ще дойдат. Дори да закъснеят, имаме достатъчно воини, за да издържим, докато пристигнат.

Той замълчава за секунда, а после ме пита:

— Защо му имаш доверие? — въпросът ме сварва неподготвена, но е ясно, че си го е задавал напоследък. — Вожда Капил, разбирам. Направила си му услуга и той се отплаща. Но Ерик? Какво иска той? Ти дори не го познаваш, нали?

— Той иска същото, каквото и ние — отвръщам. — Същото нещо, което смятаме, че искат и бежанците. Да възстановим страните си. Да създадем дом и да защитим хората, които обичаме. И да отмъстим, разбира се — гърдите ми се стягат при мисълта за Хоа. Ерик още не знае. Херон предложи да му съобщим новината чрез златния къс, но аз му казах да не го прави. Някои неща трябва да се съобщят лично.

Блейз се засмива, но в смеха му няма много настроение. Той потръпва, сякаш си е ударил главата.

— Да отмъстим — повтаря като ехо думите ми, докато се обляга върху таблата на тясното си легло. — Не звучи точно като най-благородната мотивация, нали? — думите му ме пробождат.

— Благородството на мотивациите няма значение, важна е силата им, а няма по-силна мотивация от отмъщението — той ме гледа продължително.

— Това ми звучи като каловаксийски подход към нещата — казва накрая той. И ето го жилото на обвинението. Блейз беше готов да умре, беше приел Артемизия или Сьорен да го пронижат с меч и да сложат край на живота му, защото те са такива, каквито са. Но не е имало очаквания към мен да го направя. Вдигам рамене и поглеждам встрани.

— Навярно е така — отвръщам тихо. — Може би затова Ерик, Сьорен и аз се разбираме така добре. И тримата сме отгледани от императора, макар и по различни начини. Това не е възпитание, което бих пожелала на когото и да е, но не мисля, че можеш да наречеш някой от нас слаб.

Това не е извинение, но след онова, което ми каза Артемизия, не мога да се насиля да се извинявам.

— Помолих те да не поемаш този риск, Блейз — продължавам, но нямам сили да срещна погледа му. — Ти настоя. Ти, Артемизия, Херон и Сьорен. Сметна, че си заслужава и навярно още мислиш така. Но ти почти уби всички ни и аз щях да направя каквото трябваше да направя, за да се спасим.

— Имах причина да помоля Сьорен да го направи — казва той с нисък и твърд глас. — Душата му е вече черна, убивал е и преди…

— Както и аз — прекъсвам го, което го стряска.

— Не е същото. Ампелио…

— Абсолютно същото е — казвам, а гласът ми става по-силен. — Аз убих Ампелио, за да спася себе си, за да спася бунта. Същото беше заложено на карта и този път, дори още повече. Стотици хора щяха да загубят живота си, ако бях изчакала още няколко минути. Опитах се да те върна, както предния път, но ти си беше отишъл и не можех да чакам повече. Така че направих онова, което трябваше да направя, и ако продължаваш да настояваш да подлагаш себе си и другите на риск, ще го направя отново.

Известно време мълчи и гледа надолу към ръцете си.

— Страхуваш ли се от мен, Тео? — гласът му е толкова тих, че едва го чувам дори в притихналата каюта.

Понечвам да отрека, но бързо се отказвам.

— Да — отвръщам честно, — страхувам се от теб.

Изглежда наранен, но не и изненадан.

— Съжалявам. Това е последното нещо, което искам.

— Знам — нещо в мен ме кара да се пресегна и да взема ръката му, но надделява другото. Опитвам се да измисля извинение защо е така, но истината е, че не искам да го докосвам. Не искам да усещам горещата му кожа, да се взирам в очите му и да го виждам какъвто беше по-рано, нищо друго, освен едно празно лице с ужасяваща мощ. Непознат със силата да убива. Плаша се от него и не зная как да не се страхувам.

— Моля те да не влизаш в битката утре — казвам му аз.

Цялото му тяло се наежва, но не ме поглежда.

— Ти видя силата ми, Тео. Само си представи какво мога да направя на онова бойно поле. Боговете са ме сътворили като оръжие и ти трябва да ме използваш като оръжие.

Поклащам глава в несъгласие.

— Ще нараниш твърде много невинни хора по време на битката.

Когато Блейз проговаря, думите му излизат през стиснати зъби.

— Боговете няма да позволят това.

— Може и да съм вярвала в това преди днешния ден. След като си върнем Огнената мина, ще завземем и Земната мина и ще се помолим на всички богове да има някой, който да знае как да постъпим, как да ти помогнем, как да те обучим да използваш дарбата си, без да нараняваш себе си или другиго.

— Ти си моята кралица, Тео — тихо казва той. — Ти можеш да ми заповядаш да не го правя.

— Знам. Но нямам намерение да ти заповядвам. Само те моля и вярвам, че ще вземеш правилното решение.

Той се взира дълго в мен, изражението му е неразгадаемо, преди да кимне рязко. Когато го оставям сам в каютата и затварям вратата след себе си, въздъхвам дълбоко и с облекчение.