Повелителката на дима

Чест

След случилото се за останалите каловаксийци няма спасение и смъртта им е бърза и кървава и покрива с петна палубата на „Гордост“. Драгонсбейн нарежда на няколко души от екипажа да се погрижат за телата. В гласа й няма и капка колебание. По същия начин би ги помолила да почистят разлялата се бира. Мъжете и жените изпълняват нарежданията й, преди тя да освободи останалите от тълпата. Андерс се появява отдолу, очите му безпристрастно оглеждат осеяната с тела палуба. Когато вижда обаче Павлос, той замръзва на място. Пробива си път към нас през разпръскващата се тълпа и застава по-близо до Драгонсбейн, отколкото смятам, че е подходящо, със смръщени от тревога вежди. Тя сигурно също се чувства неловко от неговата близост, защото прави крачка встрани.

— Какво стана? Добре ли сте? — пита я той, а тя махва с ръка да разсее тревогата му.

— Добре съм — отвръща тя, преди очите й да се присвият към Сьорен. — Един от пленниците ме нападна, но принкити го спря — усилието, което прави, да признае собствената си слабост, едновременно с похвала към Сьорен, е очевидно.

Въпреки че Сьорен не разбира думите, изглежда се досеща за вложеното чувство. Той кимва към Драгонсбейн, но мъдро си замълчава.

— Той те е спасил — произнася бавно Андерс, а отказът му да повярва прозира във всяка дума.

Драгонсбейн настръхва от казаното. Поглежда към Сьорен — любопитството й явно надделява.

— Защо? — пита го тя на каловаксийски, ала той вдига рамене.

— Наистина вярвам в онова, което казах — аз съм на ваша страна.

Драгонсбейн се намръщва и мога да позная, че все още не му вярва.

— Можем да го използваме — казвам аз на астрейски. — Чувството му за вина е истинско и го подтиква да постъпва така. Много по-полезен ни е като съюзник, отколкото като затворник.

Ноздрите на Драгонсбейн се разширяват.

— Той е един от тях. Никога няма да ни е съюзник — отвръща тя, преди да се обърне отново към Андерс. — Трябва да говоря час по-скоро със семейството на Павлос. Измъкна ли някаква информация от пленниците долу?

В първия момент си мисля, че Андерс ще пренебрегне въпроса й и ще иска да чуе повече за опита за убийство на Драгонсбейн, но накрая той кимва.

— Всеки от тях проговаря доста лесно, но, както обикновено, е трудно да се провери достоверността на казаното с останалите затворници.

— Какво може да бъде потвърдено? — пита тя. Очите на Андерс проблясват към мен, после към Сьорен и обратно към Драгонсбейн.

— Не съм сигурен, че е разумно да обсъждаме това пред тази смесена компания, капитане — казва той предпазливо.

— Принкити иска да ни помага — казва тя на астрейски. — Може би трябва да му позволим да провери коя информация е вярна. В края на краищата той и Тео познават каловаксийците по-добре от всеки друг.

— Принкити съм аз, нали? — прошепва ми Сьорен на каловаксийски. — Никак не ми харесва този прякор.

— Мисля, че вече нямаш избор — шепна в отговор.

— Тихо — сопва ни се Драгонсбейн. — Каква информация, Андерс?

Той все още се колебае, поглеждайки несигурно към Сьорен.

— Историята, която се носи из страната, е, че принкити бил отвлечен от кралицата, след като е убила тейна и е избягала. Императорът предлага един милион златни монети за главата й и пет милиона, ако му я доведат жива.

Намекът смрази кожата ми. Кълна се, че по-скоро сама ще сложа край на живота си, отколкото да позволя на някого да ме върне жива на императора.

— И ние чухме нещо такова. Има ли някакви награди за принкити? — пита Драгонсбейн. Сьорен изпухтява сърдито.

— Десет милиона за принкити — казва Андерс. — При условие че бъде предаден здрав и читав. Дори само един от пръстите на краката му да е наранен, наградата отпада.

— Императорът всъщност не желае синът му да се върне, но народът обича своя принц и затова той създава тази илюзия, за да запази добрата воля на хората. През цялото време обаче е наясно, че рискът да привлече с това повечето ловци на глави е твърде голям — казвам аз. Драгонсбейн и Андерс се обръщат към мен, изненадани, че съм проговорила. — Всички познават Сьорен като воин. Ако беше отвлечен, той нямаше да се даде без бой — продължавам аз. — Нараняванията са неизбежни, така че колкото до тях, Сьорен е загубена кауза. Ще съсредоточат усилията си върху мен, точно както иска и императорът.

Драгонсбейн повдига вежди в недоумение, но кимва, обръщайки се към Андерс.

— Някакви слухове къде издирват най-усилено?

— Носеше се слух, че тя е избягала в бежански лагер в Тимори — отвръща той.

— Добре — казва Драгонсбейн. — Това е на три дни път северно от Ста Криверо и ме увериха, че щом стигнем града, крал Етристо ще пази Тео с цената на собствения си живот.

— Думи лесно се изричат — отбелязвам аз. — Имате ли му доверие?

Тя свива рамене.

— Разчитам на това, че парите са неговата мотивация — казва тя. — Както и че неговият дял от зестрата ти ще му донесе повече от пет милиона златни монети.

Не мога да оспоря логиката на думите й, макар стомахът ми да се свива от думата зестра. Това е обичай, разпространен и в каловаксийския двор, където момичетата биват продавани заедно с купчина злато, за да се покаже тяхната стойност. Притесняваше ме още тогава, макар да бяха момичета, които не познавах и по принцип не харесвах. А сега аз бях тази, която щеше да бъде продадена и това щеше да донесе печалба не само за Астрея, но и за крал Етристо, а вероятно и за Драгонсбейн. Чувствам се като предмет, а не като човек, точно така се чувствах винаги край императора.

— А пленниците? — питам Андерс, мъчейки се да пропъдя това чувство и да се концентрирам върху настоящето. — Склонни ли са да шпионират за нас?

— Склонни са, стига да не бъдат екзекутирани — отвръща Андерс отсечено, но Драгонсбейн вече поклаща глава.

— Не — казва тя. — Това беше един абсурден план от самото начало, а случилото се с Павлос само го потвърди. Не може да им се има доверие. Андерс, дай заповед да започват.

Заповед да бъдат избити. Поглеждам към Сьорен, който не разбира нищо от разговора, но би се възпротивил, ако можеше.

— Споразумението не беше такова — заявявам аз, поглеждайки отново към Драгонсбейн. — Те сключиха сделка в замяна на живота си.

— Сделката е толкова почтена, колкото са и хората, които я сключват — казва Драгонсбейн. — А ние всички знаем, че каловаксийците не притежават почтеност.

— Със сигурност ще ми се наложи да науча астрейски много бързо — промърморва Сьорен на себе си.

— Вие притежавате ли почтеност? — питам Драгонсбейн. Тя оголва зъби в нещо, което може да мине за усмивка, но не е.

— Не — отвръща тя. — Затова останах жива толкова дълго. Тези мъже не си заслужават риска и затова ще умрат. Точно затова принкити ще се върне в карцера, независимо колко полезен смяташ, че е той.

Поглеждам към Сьорен. Не го довлякох дотук и не го принудих да наблюдава как колят хората му, само за да бъде окован отново във вериги. Думите на Артемизия отекват в главата ми. Докато отказваш да се съгласиш на подобен уговорен брак, ще притежаваш нещо, което майка ми иска, така не ще имаш известен контрол над нея. Лошо ми е, но зная какво трябва да направя.

— Сьорен няма да се върне в карцера — заявявам на Драгонсбейн, като преглъщам съмненията си и посрещам изненадания й поглед. — Не познавам достатъчно света извън Астрея и ще имам нужда от помощта на Сьорен при избора на най-подходящ съпруг, когато стигнем Ста Криверо.

Драгонсбейн не отмества поглед от мен, изненадана от думите ми.

— За целта имаш мен и Андерс, Тео. Не е нужно да се доверяваш на един предател като принца.

— Аз вярвам на Сьорен — не отстъпвам аз. — Ако искаш да участвам в този ваш заговор, настоявам той да е извън карцера и да бъде третиран като мой съветник.

Тя обмисля думите ми, устните й са стиснати.

— Много добре — отвръща тя след малко, а гласът й е опасно приглушен. — Предполагам, че той показа известна лоялност днес, макар винаги да съм намирала мъжката лоялност за нещо доста променливо. Отговорността е твоя, Тео, и при първия признак на измяна, животът му ще бъде отнет, ясна ли съм?

— При първия знак на измяна аз самата ще го убия — отвръщам.

Драгонсбейн има сърдито изражение, но кимва в съгласие.

— Дадоха ли още някаква информация? — питам Андерс.

Той се прокашля, изглежда сякаш по-скоро би стъпил върху ръждясали пирони, отколкото да се намеси в нашия разговор.

— Само за още нещо, което успяхме да потвърдим — признава той. — За императора.

Дори мисълта за императора кара цялото ми тяло да се напрегне, макар да се опитвам да запазя изражението си спокойно и сдържано. Цял океан ни дели, напомням си аз. Не може да ме докосне, дори и за пет милиона златни монети.

Тази е още една от редките думи, които Сьорен разпознава, и тя го кара да застине до мен, поглеждайки внимателно ту мен, ту Андерс.

— Взел си е съпруга, след като си избягала — прибързана женитба, около която се носят неприятни слухове.

За секунда оставам без въздух.

— Коя е? — успявам да попитам най-накрая.

— Дъщерята на тейна — отвръща Андерс. — Лейди Кресцентия.