Повелителката на дима

Маска

Чух едни каловаксийски войници, загубили части от телата си по време на битка, да говорят как все още чувстват крайниците си, макар вече да ги няма. Изпитвам същото с Блейз. Дори на връщане в двореца без него, продължавам да усещам присъствието му. Всеки път се стряскам, когато го потърся и намирам само Херон и Артемизия. Те, изглежда, също чувстват липсата му и когато се оттегляме в моята стая през нощта, над нас се спуска пелена от тишина.

Лежа в леглото и се опитвам да не си представям Блейз сам, отвъд стените на столицата, със стакриверийската жега, която го поваля дори в тъмнината, в допълнение към горещината, идваща от него. Но, разбира се, не успявам и знам, че сънят няма да дойде скоро.

Но, така или иначе, не планирам да спя тази вечер.

Този път, когато оставям заспалите Херон и Артемизия, за да посетя Сьорен, аз им написвам бележка, за да не се тревожат. Взимам камата със себе си. Тя не може да направи много, но е остра и може да се разчита на нея, ако се наложи. Надявам се.

Ерик вече ме чака, когато се измъквам през вратата и я затварям тихо зад себе си.

Облегнал се е на отсрещната стена с ръце, кръстосани на гърдите. Той все още не се чувства комфортно в своите горакски дрехи, но аз не мога да спра да мисля, че изглежда по-добре в тях, отколкото в зле прилягащия му каловаксийски костюм.

— Не можем ли да правим това през деня — пита ме той, щом ме вижда. — Не можеш да ме убедиш, че не си изтощена, аз поне поспах предишната нощ. Ти изобщо не мигна.

Едва когато го казва, осъзнавам, че е прав. С всичко, което се случи през последните два дни, сънят е последното нещо, което ми идва наум.

— Добре съм — отвръщам. — Утре ще спя до късно. Крал Етристо ми разреши да посещавам Сьорен, когато пожелая, тъй като той е все още мой съветник, но се притеснявам, че ако го направя през деня, докато кралят е буден, той ще намери начин да ме спре.

Ерик се засмива.

— Бих искал да видя как ще го направи — казва той. — Ти не си каквато беше в Астрея, не позволяваш на никого да ти казва какво да правиш тук, дори на своите приятели.

Вдигам рамене и тръгвам към движещата се платформа. Той бързо влиза в крачка с мен.

— Винаги взимам под внимание техните мнения. Но когато става въпрос за Сьорен, те са предубедени. Те го толерират и ми се струва, че дори го харесват до известна степен, но в крайна сметка той е каловаксиец. И те му нямат доверие.

— А ти защо му се доверяваш? — пита Ерик.

Това е въпрос, който съм си задавала безброй пъти, без да стигна до точен отговор. И този път не е по-различно, но се опитвам да отговоря.

— Сьорен ме обича. Или поне си мисли, че ме обича. Навярно все още ме бърка с Тора, но това няма значение, защото неговите намерения са подхранвани от това чувство — обяснявам му аз. — Не ме разбирай погрешно, омразата към баща му е истинска, вината, която изпитва към берсерките, е истинска, убежденията му са истински — замислям се за малко. — Но също така знам къде стои той. Знам какво иска и знам какво точно нека от мен. По тази причина му вярвам повече, отколкото на крал Етристо или на когото и да е от кандидатите. Имам му повече доверие, отколкото на Драгонсбейн дори.

Ерик обмисля думите ми за момент.

— Повече, отколкото вярваш на мен?

Поглеждам встрани.

— Да — признавам си. — Имам доверие в намеренията ти, Ерик. Но аз все още не знам какво се надяваш да постигнеш тук и докато това е така, ти за мен си оставаш загадка.

— Харесва ми да съм загадка — подхилва се той и ме кара да се разсмея.

Дръпваме звънеца за движещата се платформа и Ерик се обляга тежко на отсрещната стена, докато чакаме, нищо, че тя ще дойде след малко. Има вид на човек, който се кани да зададе въпрос, но не знае как. Не съм свикнала да виждам у Ерик такава демонстрация на несигурност, защото той обикновено прикрива съмненията си с пластове фалшиво перчене.

— Какво има? — питам го.

— Нищо — поклаща той глава и гледа в земята.

— Е, сега съвсем изостри любопитството ми. Хайде де, аз не хапя.

Той се колебае още малко, а когато отново ме поглежда, цялото му лице е порозовяло.

— Ти знаеш ли… дали Херон харесва… интересува ли се от момчета?

Не знам какво очаквах да ме попита, но въпросът му е толкова неочакван като гръм от ясно небе, че единственото, което правя, е да се засмея, макар да не съм сигурна защо. В края на краищата Херон се интересува от момчета, най-малкото се е интересувал от едно момче, а и начинът, по който гледаше Ерик преди, ме кара да мисля, че едва ли е бил единственият случай.

Лицето на Ерик става с един нюанс по-тъмнорозово.

— Чудех се само, защото някои момчета харесват други момчета, нали знаеш, точно както някои момичета харесват други момичета.

— Знам — казвам и успявам да се стегна. — Извинявай, не се смеех на теб. Просто ме изненада, това е всичко. Ти харесваш ли други момчета?

Той свива рамене.

— В повечето случаи, мисля, че просто харесвам всички.

— Нямах представа.

— Не е водещата ми тема при разговор. Някои хора смятат, че това ме прави… противоестествен.

— Някои хора са глупаци — отвръщам, но после се разколебавам. — Сьорен знае ли… — Гласът ми секва.

Ерик кимва.

— Смятам, че го знае открай време. Даже не трябваше да му го казвам.

Въздъхвам.

— Тъй като се съмнявам, че искаш да говоря с непознати по лични твои въпроси, затова няма да ти казвам за тези на Херон. Ако искаш да разбереш нещо, сам го попитай.

Ерик се замисля за малко.

— Може би ще го направя — казва той.

Стисвам устни, сещайки се за Херон и неговото разбито сърце. След всички, които е обичал и загубил, не знам как ще понесе още една такава силна мъка.

— Само бъди… внимателен. Харесвам те, Ерик, но ако трябва да избирам между теб и моите Сенки, винаги ще избера тях.

— А? — вторачва се той в мен.

— Какво?

— Нищо. — Той се отблъсква от стената, за да се изправи, докато движещата се платформа с бръмчене спира. — Мисля, че зърнах истинската Теодосия под всички маски. Тя е много по-деликатна, отколкото си представях.