Повелителката на дима

Подслон

Докато двамата със Сьорен стигнем до входа към лагера, другите чакат. Херон и Артемизия стоят заедно сред телата на убитите стражи и все още държат окървавените си мечове. И Драгонсбейн е там, което ме изненадва. Мислех, че ще е на кораба и няма да се забърква в това, което определи като глупав план. Тя гледа към мен, докато приближаваме, и очите й леко се присвиват. Въпреки че яростта все още бушува в мен, щом се сетя как е предложила Водната мина на Етристо, се насилвам да й кимна в благодарност.

Отивам при Херон и Артемизия. За последно се видяхме само преди няколко часа, но нещо в мен иска да ги прегърна и двамата. Единствено кръвта по дрехите и кожата им ме задържа да не го направя.

— Справихте се много добре — поздравявам ги вместо прегръдка. — Какво стана на пристанището? Взехте ли достатъчно кораби?

Артемизия кимва.

— Много. Храна, оръжия, всичко. Майка ми все още върши всичко без желание, но екипажът й е много по-ентусиазиран. Мисля, че мнозина ще се присъединят към нас при мината.

— Чудесно — усмихвам се аз. — А Блейз?

— Изпратихме го да дойде преди нас и да се срещне със старейшините — обяснява ми Артемизия. — Той е представил твоето предложение, така че всеки сам да реши какво ще прави и да бъдат готови, когато пристигнем.

Кимвам, опитвайки се да преглътна обзелото ме безпокойство.

— Да ги закараме на корабите тогава. След като всички са на сигурно място, ще ги разпределим според това кой иска да се бие.

Когато Херон и един от мъжете на Драгонсбейн отварят вратата, виждам, че целият лагер вече се е струпал на улиците, сгушени заедно, стиснали здраво до себе си своите близки, събрали цялото си оскъдно имущество във вързопчета до гърдите си.

Дори след като прекрачвам прага заедно с моите Сенки зад гърба ми и Драгонсбейн с нейните воини зад тях, никой от бежанците не изглежда особено уверен. В края на краищата те бяха дошли тук, за да намерят сигурност, а аз доведох войната до вратите им.

Но тук те не са на сигурно място.

Гледам как старейшините ги упътват да се подредят в дълга редица, чак извън лагера, който години наред е бил техен дом.

За някои дори десетилетия. Чувствам погледите им върху себе си, докато минават, и заставам малко по-изправено, изпъвам повече рамене. Опитвам се да изглеждам като кралица, но после се сещам какво ми каза Сьорен — няма такова нещо като да изглеждаш като кралица.

Осъзнавам, че се опитвам да подражавам ревностно на майка ми, която винаги е била грациозна и уверена, но аз не съм майка ми. Ще съм глупачка, ако твърдя, че съм уверена, а и никой не се нуждае от моята грациозност. Те имат нужда от подслон и храна, от посока, а това са неща, които мога да им дам.

Ще трябва да е достатъчно.

Сандрин си пробива път през тълпата и идва към нас, като се покланя до кръста. Блейз го следва на няколко крачки, тъмните му очи са сурови и предпазливи. Кръговете по очите му се открояват още повече, отколкото си ги спомням, и в него се усеща енергия, която ме плаши. Тя сякаш вибрира във въздуха около него.

— Ваше величество — казва Сандрин и привлича вниманието ми отново към себе си. За първи път се обръща така към мен и титлата, произнесена от неговата уста, звучи странно. Звучи така, сякаш още не съм я заслужила.

— Сандрин — навеждам глава, — благодаря за помощта. Веднага щом качим всички на корабите, тръгваме. Нямаме много основания да смятаме, че стакриверийците ще ни преследват. Не си падат много по сраженията.

Той кимва.

— Предадох съобщението ви на всички — казва той и поглежда назад към Блейз. Мнозина още размислят.

— Това не е лесно решение. Ще имаме време да го обсъдим повече на кораба. Ти ще бъдеш на моя кораб, нали? Както и всички старейшини. Вашите напътствия ще са от голямо значение за мен.

Той изглежда изненадан от думите ми, но кимва в съгласие.

— Ще се радвам — той се покланя отново, преди да се присъедини към останалите старейшини, които извеждат бежанците извън лагера.

Когато Сандрин си тръгва, Блейз се приближава. В очите му прозират мислите, които му тежат. Не съм сигурна какво да кажа, така че се спирам на благодарностите.

— Радвам се, че бях полезен — казва той. — Артемизия мислеше, че битката ще е твърде опасна за мен — това беше умно решение, но Блейз не звучи доволен от това.

— Имах нужда да си тук — казвам му. — Как мислиш, че мина? Знам, Сандрин каза, че още не са решили, но…

Блейз знае какво го питам и в ъгълчетата на устата му увисва мрачна усмивка.

— Мисля, че първата реакция на голяма част от тези, които могат да се бият, беше да кажат да. Вярвам, че накрая това да ще натежи над всичките им колебания.

Усмихвам се, едно въгленче надежда започва да тлее в мен. След малко той размишлява над думите си.

— Дадох на Арт моите скъпоценни камъни. Прекалено е опасно да се качвам на кораба с тях.

И преди ги беше давал на Арт да ги пази. Не завинаги. Отново ще си ги вземе. Отново ще се опита да направи нещо глупаво и благородно. Но не днес. Днес е тук и е в безопасност. И е просто Блейз.

Той се протяга и ръцете му ме обгръщат. Прегръдката е твърде гореща, особено под стакриверийското слънце, но аз отвръщам на тази прегръдка и го притискам силно до себе си.

— Отиваме си у дома, Тео — шепне той в ухото ми. В неговия глас думите у дома звучат като захарен памук, сладък, но крехък.

Те ехтят в ума ми дълго след като ме пуска — дума, молитва, обещание, което ще бъде изпълнено.