Повелителката на дима

Готови

Лодки ни стоварват на бреговете на Астрея, у дома.

Въпреки че е била управлявана от враговете през по-голямата част от живота ми, сърцето ми ликува да я видя отново. Скалистите брегове, безкрайните зелени хълмове отвъд, избледняващото нощно небе над нас — всичко това е част от мен, по-дълбоко от костите, мускулите или кръвта. Астрея е част от мен и аз съм част от нея.

Изминаваме разстоянието от кораба до брега дузина пъти, за да прекараме всички воини, ако наистина могат да бъдат наречени така. Въпреки че Сьорен и Артемизия твърдят, че са тренирали здраво през последните две седмици, те все пак са обикновени хора — пекари, учители, грънчари и какво ли още не. Някои са достатъчно възрастни да имат внучета, други пък са направо деца на по четиринайсет години. Поне ще живеят в различен свят, по-справедлив свят. Всички те пожелаха да се бият, упражняваха се упорито и са готови да влязат в тази битка, съзнавайки много добре, че може да не оцелеят.

По ръцете ми ще има още кръв, след като приключим с това, без значение как ще завърши. Аз ще съм ги убила, като съм ги изпратила в тази битка.

— Как го направи? — питам Сьорен там, където сме седнали върху купчина големи камъни, наблюдавайки как воините се строяват. Той ми хвърля поглед под смръщени вежди и аз пояснявам.

— Когато предвождаше батальони, си знаел, че не всички ще оцелеят дори когато си ги повеждал в битка, за която си бил сигурен, че ще спечелиш. Знаел си, че все пак ще има пострадали. И въпреки това си ги пращал в бой. Как?

Той обмисля въпроса ми известно време, погледът му е непоколебим, докато оглежда събиращите се войски. Изражението му е неразгадаемо, издялано от камък. Имаше време, когато смятах, че той е само това — твърда черупка без емоции, но сега го познавам по-добре. Знам, че изражението му само по себе си е броня, която надява всеки път, когато се чувства уязвим.

— Предполагам, че никога не съм се чувствал техен водач, дори когато заповедите идваха от мен. Моите хора и аз бяхме един отбор и аз ги уважавах достатъчно, за да вярвам, че те знаят какви са рисковете и са направили своя избор. Уважавах този избор.

— Ти си се бил редом с тях обаче. Онова, което си искал от тях, не е било нещо, което не си бил готов да дадеш самият ти. А аз ги командвам, докато ги наблюдавам от безопасно разстояние — трудно ми е да скрия горчивината в гласа си.

Откривам с поглед Артемизия сред тълпата, синята й коса я откроява отдалеч. Тя крещи команди, подрежда хората в редици и групи. В един различен живот дали бих могла да бъда такава свирепа като нея? Мога ли да се впусна в битка и да се врежа леко и грациозно сред море от неприятели?

Този път трябва да е съществувал за мен в даден момент, но отдавна е отминал.

— Те следват теб, Тео — казва Сьорен. — Ти може да не се биеш заедно с тях, но въпреки това можеш да си водачът, от когото те имат нужда. А за да постигнеш това, трябва да уважаваш избора, който правят. Ти трябва да ги изпратиш в битка и да направиш всичко по силите си да се примириш, че някои от тях няма да се завърнат. И тогава ще трябва да почетеш падналите в боя по възможно най-добрия начин — като продължиш да се бориш за един свят, в който те ще се гордеят да живеят.

И двамата мълчим известно време и аз мисля, че той е приключил. Точно когато се каня да му благодаря обаче, той заговаря отново.

— Никога всъщност не съм го правил — признава той. — Изпращах ги в бой и ги уважавах, това наистина е така, но не мисля, че някога съм им отдавал почит по начина, който бих искал да го направя. Но когато си правя равносметка сега, ние никога не сме водили битки за нещо, в което действително сме вярвали. Биехме се за баща ми, защото той е заповядал. Те умираха заради неговата алчност и кръвожадност, а аз им позволявах да го правят. Тази вина е моя и аз ще си я нося завинаги със себе си, но тя няма да е твоя.

Гърлото ми се свива. Въпреки че съм му благодарна за думите, не съм сигурна дали са верни. Дори да победим, дори да успеем да си върнем Астрея и да унищожим каловаксийците, едва ли ще минава и ден, без да се чувствам виновна за всеки живот, който съм затрила — Ампелио, Елпис, Хила, Сантино, Оларик, ерцхерцога Етмонд, Хоа. Те бяха началото, но след днешния ден няма да съм в състояние да изброя всички имена.

Това е за всеобщото добруване, напомням си. Смъртта на малцина, за да бъдат спасени всички. Толкова много хора са поробени в Астрея, толкова много хора можем да спасим, но няма да стане без тази жертва.

Мисълта ме кара да се почувствам по-добре, но само за момент, защото се сещам, че императорът имаше навика да използва същия този израз, за всеобщото добруване, за което неговите воини умираха.

Обръщам се към Сьорен.

— Все още ли се тревожиш, че си като баща си?

Той откъсва поглед от воините и ме поглежда замислено.

— Не толкова, колкото преди, но все още доста често — признава той. — Защо?

Поклащам глава и стискам устни, сякаш мога да задържа думите вътре, но те се изплъзват:

— Понякога се тревожа, че и аз съм като него. Оставил е клеймото си върху мен, не само върху тялото или ума ми, а и върху душата ми. Понякога се притеснявам, че той ме е оформил.

Веждите му се извиха толкова нависоко, че почти изчезнаха в линията на косата му.

— Тео — казва ми той, снишавайки глас — никога не съм срещал човек толкова различен от баща ми, колкото си ти. Фактът, че се притесняваш за това, че изпитваш вина да изпратиш хората си в една необходима битка, още повече го доказва.

— Но…

Той ме спира, като хваща ръката ми здраво и настоятелно.

— Ти си такава не заради баща ми. Ти си такава въпреки всичко, което се е опитал да изкриви у теб. Не му приписвай такива заслуги.

Думите му не облекчават усещането за черна дупка в мен, която става все по-дълбока, но все пак се радвам да ги чуя. Стискам ръката му.

— Това се отнася и за теб, Сьорен.

Сьорен се усмихва лекичко, но очите му показват друго.

Предполагам, че и двамата не вярваме на думите си.

Когато резенче от слънцето едва се показва на хоризонта, аз заставам пред събралата се войска на брега, усещайки се мъничка пред тях. Но не позволявам това да проличи, изпъвам се в цял ръст и оглеждам моите воини така, сякаш съм достойна да ги командвам. Усилвам гласа си да звучи уверено и царствено. Като човек, който заслужава тяхната вярност.

— Искам да се върна у дома — започвам аз. — Знам, че и всички вие искате същото, независимо къде е този дом. Знам също, че мнозина от вас нямат дом, където да се върнат, защото е бил разрушен от каловаксийците, сринат до земята, за да бъде прекъснат животът там. Гораки ми дава надежда, че животът след обсада е възможен, че вашите страни ще се въздигнат отново. А ако това е невъзможно, аз ще ви предложа нов дом в Астрея.

Правя кратка пауза, преди да продължа.

— Днес ще започнем нашия триумф над каловаксийците. Днес ще им заявим, че сме били потъпквани прекалено дълго, че са ни отнели твърде много, че са разрушили безброй съдби. Днес ще заявим всичко това и ще поставим началото на нашето отмъщение.

Одобрителни възгласи се понасят сред тълпата и аз се изправям още повече.

— Днес ще им покажем от какво сме направени. За Астрея — извиквам аз. — И за Гораки, за Йокси, за Манадол, Тиава, Раджинка и Кота. Ще се вдигнем заедно и ще покажем на каловаксийците колко са грешили някога, смятайки ни за слаби.

Този път възгласите са толкова силни, че са направо оглушителни.