Повелителката на дима

Боленза

Трябва да съм заспала, защото следващото нещо, което долавям, е леко почукване на вратата. Сядам и премигвам, отърсвайки изтощението от очите си. Херон и Артемизия все още спят, неподозиращи идването на госта, а от Блейз няма и следа — сигурно отново си е тръгнал, осъзнавам с болка. Отново се почуква и аз се измъквам от леглото, слагам си халата върху нощницата и намествам камата под него, на сигурно място върху хълбока ми.

Отивам на пръсти до вратата, внимавайки да не събудя другите. Макар да зная, че убиецът едва ли ще почука, все пак се колебая дали да отворя вратата.

— Кой е? — прошепвам.

— Колтания — отвръща ми шепнешком тя.

Въздишам с облекчение, макар да усещам леко раздразнение. Струва ми се, че ми дойдоха в повече и Колтания, и нейните подкупи и сделки. Достатъчно се преструвах, че искам да имам нещо общо с нейния мазен брат.

Но все още имам нужда от нея да извадя Сьорен от затвора, така че отварям вратата.

Колтания стои отпред в същата черна рокля с висока яка, с която беше облечена по-рано. В ръцете си държи две чаени чаши.

— Надявам се не съм ви събудила — думите й са отривисти и формални.

— Събудихте ме — отвръщам аз и излизам навън, притваряйки вратата зад себе си, за да не събудя моите Сенки. Ще се върна в леглото, преди да са разбрали, че ме няма.

— Извинете тогава — казва тя, макар да не звучи разкайващо се. — Току-що се събудих и си помислих колко разстроена сигурно сте била вчера. Разбрах, че сте били много близки с Охо.

Охо. Тя има предвид Хоа. Радвам се, че не знае действителното й име — мисля, че не бих понесла да го чуя точно сега, особено произнесено от човек, който не я познава.

А ти познаваше ли я? — нашепва глас в главата ми.

— Познавах я почти през целия си живот — отвръщам и това поне е самата истина.

Съчувственото изражение на Колтания се разколебава от прямото признание.

— Ами, помислих си, че може да ви дойде добре малко чай и приятел, с когото да си поговорите. Да се поразходим ли навън, за да не събуждаме вашите съветници?

Аз имам приятели, с които да поговоря. Приятели, които не се опитват да измъкнат нещо от мен.

Но аз все още се нуждая от нея. Имам нужда Сьорен да излезе от затвора. Така че се насилвам да взема едната чаша.

— Много мило. Благодаря, сала Колтания — казвам аз и тръгвам след нея по коридора към движещата се платформа. — Как сте вие и брат ви? Сигурна съм, че и двамата сте потресени, предвид обстоятелствата.

— Трудно е — признава тя. — Обсъдихме дали да не последваме царя и също да си тръгнем, но Марзен беше против. Много е смел.

Последното нещо, което искам да чуя отново, са хвалебствените й дитирамби за брат й. Прекалено съм изтощена и съкрушена, за да мога дори да се преструвам, че ме е грижа, а най-малко за канцлера. Отпивам глътка чай и потръпвам, защото е прекалено горещ и прекалено горчив. Дори след като го поглъщам, вкусът му остава в устата ми. Напомня ми за мириса на горите, но смесен с аромата на тревите след дъждовна буря и още нещо, едва доловимо, което не мога да назова. Може би е най-отвратителното нещо, което някога съм вкусвала.

— Съжалявам — казва Колтания, като вижда изражението ми. — Не бях сигурна какъв вид чай обичате, затова просто направих от моя любим. Изглежда, вкусовете ни са различни.

— Хубав е — казвам, макар че не е. Тя отваря вратата на движещата се платформа и аз влизам след нея, като кимвам на обслужващия оператор. — Свикнала съм да пия кафе. В Астрея правим чая много по-сладък. Просто ще трябва да свикна с този вкус.

— Придобитите вкусове обикновено са най-удивителните, щом веднъж ги придобие човек. Към градината, моля — обръща се тя към управляващия платформата. Вратата се затваря с металически звън и мъжът започва да върти манивелата. Платформата тръгва по пътя си нагоре.

Вдигам чашата към устните си отново, защото би било грубо да не го направя, но отпивам съвсем мъничка глътчица.

— По-добре ли сте? — пита ме тя.

— По-добре — излъгвам. — Има ли някакво развитие със серума на истината?

— Опасявам се, че не — отвръща тя, макар че изобщо не прозвучава извинително. — С всички вчерашни вълнения нямаше време да се работи по него.

Вълнения. Въздържам подтика си да я ударя, но с много усилия.

— По-важно ми е от всякога Сьорен да бъде освободен от затвора — опитвам се да измисля някаква лъжа, която да й прозвучи достоверно. — Сьорен беше много близък с Хо… с Охо — не мога да произнеса името на Хоа, заседнало е в гърлото ми.

— Сигурна съм, че ще бъде много разстроен — съгласява се тя.

— Не само това. Знаете ли защо императорът я запази жива толкова дълго? Дори след като напусна Гораки?

— Чувала съм някакви слухове. Казват, че била доста красива някога.

Някога. Пренебрежителният начин, по който го казва, ме вбесява. Вярно е, че младостта на Хоа си беше отишла, че изглеждаше по-възрастна за годините си, че императорът беше сложил своя отпечатък върху нея по безброй много начини, но си припомням как изглеждаше в бежанския лагер и мисля, че тя беше по-красива от Колтания с нейните начервени устни и котешка грациозност.

— Не смятам, че императорът е способен на любов, но манията е съвсем друго нещо — насилвам се да продължа. — Когато императорът разбере, че вместо сина й е била убита тя, ще освирепее. Важно е да приключим с тази женитба колкото се може по-скоро и да си тръгнем от Ста Криверо, преди императорът да нападне. Знам, че загатнах за това и преди, но нека сега да го кажа направо: щом Сьорен бъде освободен, аз ще избера брат ви за съпруг и ние, всички ние, ще напуснем този дворец, преди императорът да е пристигнал. Мисля, че това е в интерес на всички ни.

Колтания обмисля думите ми за малко.

— Напълно съм съгласна — казва тя, преди да кимне към чашата, нежно обгърната от ръцете ми. — Трябва да изпиете чая си, преди да е изстинал.

Поглеждам към зелената течност. Все още усещам в устата си неприятния привкус от първите глътки като на дървесни клонки и ръжда. Този път, когато вдигам отново чашата с горчивата течност към устата си, плътно стискам устни.

— Виждате ли? Започва да ви харесва, нали? — пита Колтания с усмивка.

Движещата се платформа се разтърсва при спирането си, от което част от чая се изплисква извън ръба на чашата ми. Върху кремавия килим се появяват жълтеникави петна. Какво не бих дала за чаша силно, сладко, ароматно кафе вместо този чай.

— Елате — дръпва ме Колтания за свободната ръка и ме извежда от платформата. — Малко свеж въздух ще ви се отрази чудесно.

По това време на нощта градината е пуста, което кара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Но като оставим настрана опасността и въпреки че е тъмно и безлюдно, усещането е като да се събуждам от трескав сън, изпълнен със замъглени, приглушени цветове и ухания, които са така непреодолими, че се чувствам опиянена от тях. Напълно достатъчно, за да ме замаят. Стискам по-здраво чаената си чаша. Все още е пълна до половината, а не искам да пия повече, но вниманието на Колтания е така съсредоточено върху мен, че не съм сигурна дали мога да го откажа. Тя продължава да държи съдбата на Сьорен в ръцете си. Срещам погледа й и отново се правя, че отпивам глътка чай.

— Вкусен е — излъгвам, но така си спечелвам усмивка от нея.

— Цветята са красиви на лунна светлина, нали? — пита ме тя, докато вървим надолу по пътеката. Пръстите й се провлачват над един храст, обсипан с бели цветове, които сякаш греят.

— Повечето цветя са най-прекрасни на слънчева светлина, но някои цъфтят нощем — като тези. Болензи — на йоксийски се превежда като „нощни цветя“. Има някакво природно съединение, което покрива венчелистчетата им и ги кара да светят в тъмното. Не са ли чудесни?

— Прекрасни са — отвръщам, макар че не ми се говори за цветя.

— Прекрасни — повтаря като ехо тя. — Но същото съединение може да се обере от венчелистчетата и да се свари в концентрирана течност, която е смъртоносна, ако се погълне.

Тя казва всичко това съвсем небрежно, но думите изкарват въздуха от дробовете ми. Парченцата се наместват. Картината става по-ясна.

— Вие никога не се тревожите за брат си — произнасям бавно. — Дори когато царят каза, че още някой от кандидатите е бил убит. Вече сте знаели кой е бил мишената.

Колтания не го отрича. Лениво премигва срещу мен, сякаш вече е отегчена от разговора.

— Защо обаче? Защо работите за императора?

Тук тя се разсмива и прави крачка към мен. Отстъпвам назад, някакъв храст одрасква краката ми въпреки дългия халат.

— В Орания има една приказка, която разказваме на децата — за едно уродливо чудовище, което ще ги грабне от леглата и ще ги изяде, ако не слушат. Императорът е вашето чудовище. Само споменаването му е достатъчно да ви уплаши. Беше ми необходимо да ви уплаша, защото смятах, че така ще ви накарам да побързате да вземете решение. Императорът само беше „приказката“, която да ви подтикне към действие.

— Но прислужницата каза, че е бил императорът. Нали й дадохте серума на истината. Или е било фалшификация?

Колтания свива рамене.

— Тя каза истината за това, което знаеше, а тя знаеше онова, което й беше казано: че императорът стои зад убийството и че тя ще бъде добре възнаградена за помощта си.

Спомням си как момичето се свлече на пода и как тялото му се гърчеше в конвулсии, докато умираше. Гади ми се.

— А защо ерцхерцога? — повишавам глас с напразната надежда, че може да има някой в градината, който ще чуе. Някой, който ще ми помогне.

Тя свива рамене.

— Чух ви да говорите с принц Сьорен в тази същата градина. Вие му казахте, че сте се спрели на ерцхерцог Етмонд сред кандидатите. Крал Етристо ми обеща, че ще изберете Марзен, но се опасявам, че влиянието му над вас е далеч по-малко, отколкото си въобразява.

Ако е чула това, значи трябва да е чула разговора, който последва. Когато Сьорен ми каза, че ме обича. Ето защо тя е толкова сигурна, че има нещо между нас.

— И затова обвинихте несправедливо Сьорен за убийството. И затова толкова много време отнема този серум на истината. Вие дори не сте започнали да го приготвяте, нали?

— Не исках да ви разсейват — поклаща глава тя. — Не исках всъщност дори да обмисляте неговото предложение — тя прави още една крачка към мен, но този път няма къде да отстъпя. Зрението ми се замъглява и изведнъж тя се раздвоява, преди отново рязко да се трансформира в една фигура с ярки, дебнещи очи. Хищник. Колко сляпа съм била да не го забележа досега.

Трябва да я накарам да продължи да говори, за да мога да се съвзема.

— Но на нас ни наляха едно и също вино — казвам аз, като правя неистови усилия да се съсредоточа, макар мозъкът ми да е замъглен. — Как сте знаели, че аз няма да бъда отровена? Чашата ли беше?

— Не, не чашата. Така могат да се объркат много неща. В двореца има твърде много слуги. Не мога да контролирам всички. Не, не отрових виното, само прибавих малко ягодов сок. Той не е опасен за вас, но ерцхерцогът беше алергичен.

Спомням си как лицето на ерцхерцог Етмонд се поду и почервеня, как се хвана за гърлото. Дишането уста в уста от нейна страна е било опит да бъде спасен или поне да изглежда така.

— Вие не се опитвахте да го спасите, нали?

— Уверих се, че никой не може да го спаси — казва тя. — Можеше да се съвземе от само себе си, ако бях го оставила.

— Отровата е била у вас — предполагам аз.

Тя се усмихва, червените й устни се разтягат и разкриват белите й зъби. Заради замъгленото ми зрение за миг бих се обзаложила, че зъбите й са вампирски.

— Умно момиче. Червилото ми е смесено с пречистен прашец от боленза — не за първи път го използвах с такава цел. През годините си изградих имунитет.

Спомням си, споменаха ми за слуховете — мистериозната смърт на политическите съперници на брат й. Разчистеният му път към канцлерството.

Понечвам да отворя уста, за да задам друг въпрос и да спечеля още малко време, но преди да го направя, ослепяваща болка пронизва главата ми и аз извиквам, изпускайки чаената чаша. Тя се разбива в павираната с камъни пътека и остатъкът от чая се разлива по тях. На лунната светлина течността изглежда лъскава.

Колтания ме наблюдава миг, любопитна, докато болката отминава така бързо, както и беше дошла. Дишам трудно, с отворена уста, мъча се да мисля ясно.

— Съжалявам за това — казва тя. И отново думите й не звучат като извинение. — Страничен ефект от отровата. Но не се притеснявайте. Щом веднъж изпаднете в безсъзнание, болката ще спре.

Нова вълна на болка приижда. Усещам сякаш главата ми се разцепва на две. Превивам се, ръцете ми са на коленете, за да намеря опора. Позволявам си да изпищя с всичка сила. Все някой трябва да е тук, все някой трябва да ме чуе.

— Защо ме отровихте? — питам я, когато болката ме отпуска отново и я чувствам като глухо туптене. — Какво изобщо ще спечелите с това?

— О, тя няма да ви убие — уверява ме тя. — Само ще ви направи… по-податлива на обработка. Сега, когато знаем, че сделката между Етристо и Марзен не е единствената, няма да рискувам повече. Няма да бъде лесно да ви изведем тайно от Ста Криверо, ако ритате и пищите.

Тайно от Ста Криверо. Тя не ме убива, но отвличането едва ли е по-успокоителен вариант. И ако никой не дойде след последния ми писък, то изобщо никой няма да дойде.

Все още усещам камата на хълбока си, но след като не я владея добре, когато съм в идеално здраве, със сигурност няма да мога сега в това си състояние.

Нова вълна от болка ме залива, този път по-силна. Толкова силна, че щях да повърна, ако имаше нещо в стомаха ми, но тъй като е празен, само ми се повдига. Болката отново се отдръпва.

— Ако беше пила повече от чая, както ти казах, досега да си е свършил работата — казва Колтания с тежка въздишка, сякаш моята болка й създава неудобства.

Свличам се на земята, черни петна плуват пред очите ми. Част от мен иска да се предаде на мрака и да остави действителността да се изплъзне, за да се спася от следващия пристъп на болка, но аз се съпротивлявам. Налагам си да задържа съзнанието си заето с всичко, което ме заобикаля. Острите ръбове на камъните под мен, одраскания ми от храстите гръб. Лицето на Колтания надвисва над мен, наблюдава ме така, сякаш съм невероятно чудат екземпляр, който тя не е в състояние да определи и назове.

Болката се връща и аз забивам нокти в дланите си, за да се закотвя тук — този трик използвах по време на наказанията на императора, за да не припадна. Изпищявам отново, мъча се дори да викна още по-силно.

— Никой няма да те чуе — казва ми Колтания, но докато говори, вече чувам стъпки, идващи към нас. Сърцето ми започва да тупти силно, но каквато и надежда да съм имала, тя изчезва при появата на канцлера Марзен, който гледа в пълно недоумение ту сестра си, ту мен.

— Колтания — обръща се той към сестра си объркан — ти ми каза, че само ще поговориш с нея.

— Вложихме твърде много пари в тая работа, за да рискуваме да се провали заради нерешителността на едно момиче. Един ден предпочита теб, на другия — принца, на третия — императора. Кой знае кого ще избере утре? — казва тя, без да отмества поглед от мен. — Направих това, което трябваше, Марзен, както винаги. Веднъж да я откъснем от нейните съветници и пазачи, тя ще стане много по-послушна. Но ти беше права за едно нещо, Теодосия — императорът наистина ще дойде, когато научи къде си. Предполагам, че царят скоро ще го предупреди в напразен опит да се подмаже. Ние обаче отдавна ще сме си отишли. Ние ще те пазим, нали така, Марзен?

Канцлерът обаче не я поглежда. Очите му не се откъсват от мен, широко отворени заради шока, а устата му виси отворена.

— Не това планирахме — казва той повече на себе си, отколкото на някоя от нас двете.

— Плановете се променят, Марзен — отсича тя. — Никога преди не си се оплаквал от начина, по който се справям с нещата. Не виждам защо ти е нужно да го правиш сега. Болката ще приключи след малко, а после ще я изведем. Ще остана с нея, а ти иди виж дали всички от антуража ни са готови да тръгнат веднага. Ако някой разбере, че тя липсва, докато сме още тук, няма да има измъкване.

Известно време Марзен не помръдва. Стои, закован на място, и не отмества поглед от мен. Връхлита ме нова вълна болка, от която тялото ми се гърчи в спазми. Изпищявам отново, не толкова заради надеждата, че някой ще ме чуе, колкото да изтръгна някакво съчувствие от него.

Колкото и да ми съчувства обаче, то не е достатъчно. Откъсвайки взор от мен, той поглежда сестра си и кимва.

— Побързай — казва той. — Ако някой разбере за това, няма Аа ни позволят да напуснем града живи.

Тогава той изправя рамене и бързо се отдалечава, без да погледне назад.

Умът ми започва бавно да се замъглява. Тъмните петна стават по-големи. Болката се усилва. Няма да издържа още дълго, но трябва. Няма отново да бъда превърната в нечий затворник, няма да си играят с мен като с пионка. Когато болката отново ме връхлита, се превивам напред и отново изпищявам, посягайки към ефеса на камата под халата ми. Намирам я, но захватът ми е слаб. Едва я държа, колкото и лека да е тя. Не знам как ще намеря сили, за да я използвам.

Но трябва. Нямам друг избор. Хващам камата колкото се може по-здраво, преди да седна. Обръщам очи и оставям тялото ми да се отпусне, да се свлече в храста.

— Най-после — промърморва Колтания. Чувам как стъпките й приближават и как прикляква до мен. Хващам още по-силно дръжката на камата, скрита в гънките на халата ми. Сърцето ми ехти в гърдите и ме държи будна и нащрек сега. Имам само един шанс.

Спомням си уроците на Артемизия — как да държа острието, накъде да се целя. Спомням си как поддържаше гнева ми, но сега не ми е нужен дребнавият й присмех. Колтания уби Хоа, в съзнанието си виждам тялото й такова, каквото беше последния път, и този образ никога няма да ме напусне. Колтания я уби и тази мисъл е огънят, от който се нуждая.

Когато Колтания посяга, за да ме хване под мишниците и да ме изправи, аз се възползвам от тази възможност и забивам камата в стомаха й. Не е най-доброто място за нанасяне на удар. Не е сърцето или гърлото, или бедрото, всяко едно от които според думите на Артемизия ще причини бърза смърт. Тези места са трудни за достигане под такъв ъгъл, трудни за пробождане в настоящото ми състояние. Стомахът е по-лесен, макар резултатът да е по-бавен. Острието се плъзва навътре, срязвайки кожата и мускула, сякаш не са нищо друго, освен въздух.

Колтания изпъшква в ухото ми и се отдръпва от мен. Очите й се разширяват от уплаха и смут, докато търсят лицето ми, мъчейки се да осмисли какво съм направила. Вторачвам се в нея, докато тя се строполява на земята, а аз падам до нея.

Минава доста време, преди животът да напусне очите й, но аз не отмества поглед, докато това не става.