Повелителката на дима

Лагерът

Двамата пазачи, застанали от двете страни на единичната врата, ни махат с ръка да минем без въпроси, което ми се струва странно, докато не си давам сметка, че мечовете в ножниците на хълбока им не са предназначени за онези, които влизат в лагера.

— Често има посетители — казва Херон, отговаряйки на незададения ми въпрос. — Снощи се разходих, невидим, около двореца и чух едни хора да говорят за това. Бежанците са евтина работна ръка, така че хората ги наемат, когато имат някаква задача, която трябва да изпълнят. Работа, която никой друг не иска да свърши — строителство, шиене на евтини дрехи, чистене на конюшните. И не им плащат почти нищо, за да ги наемат, защото никой не им пречи да го правят.

Ужас свива сърцето ми и го пристяга.

Когато се озоваваме от другата страна на вратата обаче, едва не повръщам. След пищния блясък на столицата с нейните ярки цветове и елегантни кули разнебитеният вид на бежанския лагер изглежда още по-ужасяващо. Улиците са възтесни и мръсни, със струпани бараки от двете страни, никоя не е по-голяма от една-единствена стая. Покритите със слама покриви са готови да се срутят, а дървените врати са плесенясали и висят на пантите си. Миризмата на мръсотия и гнило се стеле във въздуха. Изкушавам се да завия устата и носа си с наметалото на Херон, но се въздържам, защото съм притеснена как ще го изтълкуват хората, живеещи тук.

А хората! Мъже и жени, и шепа деца се тълпят по улиците или надничат от порутените отворени врати, облечени в мръсни парцаливи дрехи, които едва покриват оскъдни части от телата им. Няколко дечица, на не повече от пет годинки, са напълно голички и омазани в нечистотии. Косите на всички са сплъстени и късо остригани или напълно обръснати, дори на жените. Евтина работна ръка, беше казал Херон, и е точно така. Мазолести пръсти и груба, изгоряла на слънцето кожа, опъната до краен предел над мускули и кости.

Начинът, по който ни гледат, ме яде отвътре, докато преставам да усещам каквото и да било, дори и земята под краката си. Очите им са гладни, уморени и уплашени, сякаш не са сигурни дали съм тук да ги нахраня, или да ги заплюя.

— Трябваше да донесем храна — казвам аз, повече на себе си, отколкото на другите. Те не ми отговарят и разбирам, че са шокирани като мен. Не очаквах да намеря разкоша на двореца тук, но изобщо не предполагах, че ще бъде така потресаващо. Като се замисля обаче, разбирам колко наивно е било от моя страна. Има причина все още да ги държат в лагер десет и повече години, след като са пристигнали. Има причина да не бъдат доведени в столицата или в селата наоколо. На тях се гледа като на по-нисши.

Пускам ръката на Херон и предпазливо пристъпям напред, оглеждайки наоколо в търсене на астрейци, въпреки че трудно мога да разпозная как изглежда някой под цялата тая мръсотия. Прокашлям се, надявайки се гласът ми да не потрепери.

— Искаме да поговорим с човека, който отговаря тук — казвам на астрейски, като се опитвам да подражавам на майка ми. Независимо че не повишаваше много глас, тя говореше така, сякаш думите й могат да изминат цяла миля.

Чува се шептене, тихо недоволство, което не мога да разбера, макар отделни накъсани думи да ми звучат на астрейски. Най-накрая един мъж пристъпя напред. Трябва да наближава петдесетте, главата му е обръсната, а лицето му е мършаво. Под мръсотията кожата му прилича на моята, няколко нюанса по-тъмна.

— Говориш астрейски добре — казва той на същия език, но с малко по-грубовати звуци, наподобяващи начина, по който говори Херон. — Какво искаш от нас? — Макар да говори на мен, погледът му не престава да изучава хората зад мен. Останалите не са така дискретни, взират се над рамото ми с такава напрегнатост, която може да се опише като омраза. Обръщам се с тревога, за да разбера какво гледат.

Внезапно осъзнавам грешката си — бях довела Сьорен. Как да повярват, че съм тук като приятел, когато водя със себе си враг? Но вече е твърде късно.

Обръщам се отново към мъжа и се изправям.

— Името ми е Теодосия Айрин Хазара, кралица на Астрея. Искам… — изведнъж спирам, не знам как да продължа. Какво искам? Мислех, че искам да видя лагера, да разговарям с други астрейци, които не са били поробени от императора. Исках да говоря с онези, които са имали късмета да избягат, но късмет не с най-подходящата дума в момента.

— Искам да помогна — казвам накрая, но гласът ми потреперва при последната дума.

Мъжът се взира в мен толкова дълго, че изпитвам неудобство, преди да отметне назад глава и да се разсмее, разкривайки в устата си повече дупки, отколкото зъби. Гласът му е пресипнал и след няколко секунди смехът преминава в суха кашлица.

— Кралица на Астрея — повтаря той и поклаща глава. — Та ти си просто дете.

Опитвам се да измисля отговор, но не мога. В края на краищата той е прав. В Астрея шестнайсетгодишните се смятат за деца, макар аз самата едва ли се чувствам като дете. В друг живот бих била, но в този престанах да се чувствам така в мига, в който тейнът преряза гърлото на майка ми.

Вместо да кажа това, само вдигам рамене.

— Може би. Но майка ми е мъртва, така че тази задача се пада на мен. Кой си ти?

Не ми отговаря веднага. Вместо това ме гледа още дълго по начин, който ми е познат. Преценяващо.

— Помня те, Теодосия Айрин Хазара — казва той. — Беше бебе в скута на майка си, когато тя посети селото ни преди около четиринайсет години. С палец в устата и с упорити, дръзки очички, противопоставящи се на всеки, който казваше да си извадиш пръстчето.

— Вече не си смуча палеца — отвръщам му аз. — Но мисля, че съм все така упорита и дръзка.

Той отново се разсмива, но този път знам, че не се смее на мен.

— Предполагам, че е така, щом си стигнала толкова далеч. Последно чух, че си била държана като играчка на императора. Ще ми се да попитам как си успяла да избягаш, но се страхувам, че това ще е много дълга история.

— Може след време да ти я разкажа цялата — отвръщам. — Но засега е достатъчно да кажа, че избягах, след като убих тейна, и успях да отведа със себе си престолонаследника като заложник. — Посочвам назад към Сьорен.

Струва ми се, че не е правилно да си приписвам толкова много заслуги. Елпис уби тейна, аз само й наредих да го направи. А и Сьорен не разбра, че е заложник, докато не заминахме — не е като да съм го заловила сама. И не бих могла да направя всичко това без Блейз, Артемизия и Херон. Но не това иска да чуе човекът пред мен или това, което има нужда да чуе. Той има нужда да види в мен страшна и всяваща респект личност и такава ще бъда.

— Ти го наричаш заложник? — кимва той към Сьорен.

Повдигам рамене.

— Императорът е зъл човек, съмнявам се, че някой би оспорил това, включително и неговият син. Оказа се, че принцът е много по-ценен, ако е на наша страна, отколкото във вериги.

От гърлото на мъжа излиза звук, който не съм сигурна как да разтълкувам, но очите му продължават да са бдителни.

— Едва ли е честно ти да знаеш коя съм аз, но аз не зная кой си ти.

Той ме гледа още няколко секунди, преди да се изплюе на земята между нас, недостатъчно близо до мен, че да се изтълкува като обида, но липсата на уважение е очевидна. Аз не съм неговата кралица, аз само едно момиче с дълго име.

— Сандрин — казва най-сетне той. — От Астрея. И по-точно — от Неварин.

Херон се прокашля.

— Аз съм израснал на осем километра от Неварин — казва той. — Във Вестра.

На лицето на Сандрин се появява беззъба усмивка.

— Познавах едно момиче от Вестра — казва той. — Може би щях да се оженя за нея, ако не бяха дошли каловаксийците.

— Аз щях да съм направил много неща, ако не бяха дошли каловаксийците — отвръща Херон.

Сандрин кимва в съгласие заедно с повечето хора в тълпата около него.

— Кой си ти? — пита мъжът.

— Херон — отвръща той, преди да посочи Блейз и Артемизия и да ги представи. — Бяхме в мините много години — продължава Херон, а думите му предизвикват сред насъбралите се въздишки на съчувствие и негодувание. — Докато един човек на име Ампелио не ни спаси. Той ни научи как да използваме божествените си дарове, каза ни също, че ако нещо му се случи, трябва да открием кралицата, да я спасим и да я последваме.

— Направихме каквото ни помоли Ампелио — обади се Артемизия с необичайно тъничък глас. — И тя ни доведе тук.

— Вие сте пазителите — казва Сандрин, а очите му се озаряват от това, че изведнъж е разбрал. Почти очаквам Блейз да го отрече, но вместо това, той скланя глава.

— Да, ние сме пазителите — съгласява се той. — А тя е нашата кралица.

Сандрин ни гледа още малко, преценявайки ни. След известно време, което ни се струва цяла вечност, той кимва.

— Елате — казва той уморено. — Ще ви представя на останалите.