Повелителката на дима

Семейството

Когато се събуждам, Блейз вече си е тръгнал и стаята е твърде студена без него. На възглавницата до главата ми има бележка.

Твой. Думата не излиза от главата ми, докато се мъча да разреша и наглася къдравата си коса и да пооправя смачканите си дрехи. В някой друг живот навярно щях да пърхам от една такава дума, но сега тя има обратното въздействие. Отнема ми известно време да преценя защо е така: по същия начин Сьорен подписваше писмата си до мен.

Опитвам се да не позволя мислите за Сьорен да ме преследват твърде дълго. Жив е, в безопасност е и това е всичко, което мога да направя за него сега. Много повече, отколкото заслужава след онова, което направи във Вектурия, след като ръцете му толкова подгизнаха от кръв, че едва ли някога щяха да бъдат отново наистина чисти.

Ами твоите ръце?, прошепва в главата ми глас. Звучи като гласа на Крес.

Нахлузвам ботушите, които ми даде Драгонсбейн. С цял един номер са по-големи и шляпат, като ходя, но не бива да се оплаквам, особено като се има предвид, че за разлика от Блейз, аз нямам никакви задължения по поддръжката на кораба. Вчера, по време на обиколката с Драгонсбейн, тя обясни, че всички на борда получават някаква всекидневна задача, за да си изкарат прехраната. Херон имаше дневна смяна в кухните, а Артемизия ще трябва да управлява платната по няколко часа на ден. Дори децата получават малки задачи като да наливат вода по време на хранене или да изпълняват поръчки на Драгонсбейн.

Попитах я с какво бих могла да помагам аз, но тя само се усмихна и ме потупа снизходително по ръката.

— Ти си нашата принцеса. Това е всичко, което искаме от теб.

Аз съм вашата кралица, искаше ми се да кажа, но не успях да принудя устата си да произнесе тези думи.

Когато излизам на палубата, слънцето е удивително високо в небето и е толкова ярко, че заслепява. Колко ли дълго съм спала? Трябва да наближава пладне и корабът жужи от работа. Обхождам с поглед препълнената палуба за познато лице, но откривам море от непознати.

— Ваше величество — казва един човек с поклон, докато отминава бързо с кофа вода. Отварям уста да отговоря, но преди да успея, една жена прави реверанс със същото отношение.

След малко разбирам, че е най-добре просто да се усмихвам и да кимвам в ответ. Пробивам си път през палубата, като кимам и се усмихвам, търсейки някой познат, но веднага, щом откривам познати очи, ми се иска да не съм ги видяла.

Майката на Елпис, Надин, стои под грота с парцал в ръка и мие палубата. Тя замръзва на място, от парцала се стича сива вода. Очите й се втренчват в моите, ала лицето й остава непроницаемо. Толкова много си приличат с дъщеря си, че се стреснах първия път, когато я срещнах — същото кръгло лице и тъмни, дълбоки очи.

Когато й казах за Елпис снощи, след обиколката с Драгонсбейн, тя изрече всички онези правилни неща, въпреки сълзите си. Благодари ми, че съм се опитала да спася дъщеря й, че съм била нейна приятелка, че съм се посветила на каузата да отмъстя на императора, но думите й звучаха глухо и празно и бих предпочела да роптае срещу мен, да ме обвинява за убийството на Елпис. Мисля, че за мен ще е облекчение да чуя някой друг да произнесе на глас собствените ми самообвинения.

Тя откъсва очи от мен и отново се съсредоточава върху чистенето, търка с всичка сила палубата, сякаш иска да пробие дупка в нея.

— Тео — чувам глас зад себе си, толкова съм благодарна за разсейването, че ми отнема известно време да схвана кой ме вика.

Артемизия е застанала до бордовите перила в облекло като моето — тесни, кафяви панталони и бяла, памучна риза, макар че нейното изглежда някак по-добре, като дрехи, които самата тя е избрала да носи, а не защото няма други възможности. Въпреки че гледа към мен, тялото й е обърнато към водата с разтворени ръце. Косата й пада по раменете на разчорлени бели вълни, които преминават в светли, небесносини краища. Фуркетът с воден скъпоценен камък, който откраднах от Кресцентия, е закрепен в косите й, а мастиленосините камъчета блестят на слънцето. Зная, че тя се смущава от косата си и се опитвам да не се вторачвам в нея, но трудно се въздържам. На хълбока й виси ножницата на камата й с позлатена филигранна дръжка. Първоначално си помислих, че е моята, но не е възможно. Видях камата си преди малко в моята стая, пъхната под възглавницата ми.

Отнема ми известно време да разбера какво прави тя. Водният скъпоценен камък не блести на слънцето, той всъщност излъчва светлина. Защото тя го използва. Когато се вглеждам по-внимателно в пръстите й, почти мога да видя как магията извира от тях, фина като лека мъгла над океана.

— Какво правиш? — питам я, приближавайки се към нея уморено. Харесва ми да смятам, че не се страхувам от Артемизия, но ще съм истинска глупачка да не се боя. Тя е страховито същество, дори и без магията, която притежава.

Усмихва ми се дяволито и многозначително върти очи.

— Майка ми смята, че трябва да се движим по-бързо, в случай че каловаксийците са по петите ни — казва тя.

— Значи те е помолила за помощ?

— О, не, майка ми никога и никого не би помолила за помощ, дори и мен — Артемизия се засмива. — Заповяда ми.

Облягам се на перилата до нея.

— Мислех, че не приемаш заповеди от никого — подхвърлям аз.

Тя не отвръща, само свива рамене.

Гледам към сините вълни в необятната морска шир, простираща се докъдето погледът ми стига. Съзирам другите кораби от флотата на Драгонсбейн, следващи килватера на „Дим“.

— Какво точно правиш? — питам я след малко.

— Обръщам теченията в наша полза — отвръща тя — така че да се движат в нашата посока, а не срещу нас.

— За това е нужна доста мощна сила. Сигурна ли си, че можеш да се справиш сама? — във въпроса ми няма обиден намек, но Артемизия настръхва.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда. Тласкаш естествената водна маса да прави това, което тя иска да прави, само сменяш посоката. Буквално, все едно обръщаш посоката на прилива. Не променям цялото Калодийско море, само малка част около нашата флота.

— Разчитам на твоята преценка — казвам й. Настъпва мълчание и аз наблюдавам работата й — ръцете й, които грациозно се извиват във въздуха пред нас, нежната морска мъгла, процеждаща се от пръстите й.

Тя ми е братовчедка, внезапно си спомням, макар че тази мисъл звучи по-нелепо от всякога. Ние сме толкова различни, колкото могат да са двама души, но майките ни са сестри. Близначки всъщност.

Когато я видях за първи път, тя промени косата си от синя и бяла, цветовете на нейната Водна дарба, в тъмнокафява с червени оттенъци като моята. Помислих, че ми се подиграва или се опитва да ме накара да се почувствам неудобно, но навярно такъв е бил цветът на косата й, преди да бъде избрана, същият цвят като на майка й, като на моята майка, като на моята коса. Тя със сигурност винаги е знаела, че сме братовчедки, но никога не го спомена.

Една и съща кръв тече във вените ни мисля си аз, и то каква кръв.

— Не мислиш ли, че е странно — ние сме потомки на бога на огъня, а ти беше избрана от богинята на водата? — питам я след малко.

— Не съвсем — поглежда ме косо тя. — Не съм особено духовна личност. Може би произхождаме от Хаза, а може би това е само мит, подсилващ домогванията на семейството ни към трона. И в двата случая не смятам, че магията има нещо общо с кръвта. Херон казва, че Сюта ме е видяла в храма си, че от всички присъстващи там е избрала мен и ме е благословила с тази дарба. Но не съм сигурна, че ми допада и това обяснение.

— А кое обяснение ти харесва?

Тя не ми отговаря, вместо това се концентрира върху морето пред себе си и движи ръцете си във въздуха с грациозността на танцьорка.

— Защо толкова се интересуваш от моята дарба? — пита ме тя.

Мой ред е да свия рамене.

— Без причина всъщност. Предполагам, че на повечето хора им е любопитно да знаят.

— Всъщност не — отвръща тя, като внезапно насочва ръцете си наляво, а после отново напред. — В повечето случаи хората просто ми казват колко съм благословена. Понякога го изричат, докато прокарват пръсти през косата ми — толкова мразя това. Както и да е, никой не ми задава въпроси за дарбата ми. Това твърде много би се доближило до темата за мините. По-добре да мислят, че е нещо мистично, съществуващо извън пределите на тяхното любопитство.

— Не мислех, че би се изненадала да откриеш колко малко неща съществуват извън пределите на моето любопитство — казвам шеговито, макар думите й да ме пронизват все още като тръни.

Дори да е забелязала неудобството ми, Артемизия го пренебрегва.

— Ужасно късно се събуди — подмята тя. И тук има някакво жило, но не се забива така дълбоко, както обикновено се случва. Същото беше и вчера, след като се качихме на „Дим“ — мърмореше и не я свърташе на едно място, нещо, което не бях забелязала преди. Няма нищо от заяждането и сарказма й, с които съм свикнала. В сянката на майка си тя не беше съвсем същата.

— Не исках да се успивам. Бях будна през по-голямата част от нощта.

— Блейз каза, че не си се чувствала добре — прекъсва ме тя, ала самодоволният поглед, който ми хвърля, означава, че думите й са евфемизъм за нещо съвсем друго. Слуховете със сигурност са тръгнали вече.

— Добре съм. — Бузите ми пламтят. Търся начин да сменя темата. След малко кимвам към камата в ножницата на хълбока й. — За какво ти е?

Тя отпуска ръце и потокът от магия секва. Пръстите й докосват безцелно ефеса[1] на камата, както съм виждала жените в съда да си играят със своите бижута.

— Исках да се поупражнявам малко след като приключа тук — признава тя. — Нямаше много възможности да я използвам, след като премахнах твоите Сенки, така че съм позабравила.

— Ти си ги убила?

— А кой мислиш, че го направи? — изсумтява тя. — Херон казва, че е против дарбата му да причинява вреда, а Блейз не обича да си цапа ръцете, освен ако наистина не е необходимо. Вероятно би го направил, ако бях го помолила, но… — Гласът й заглъхва.

— Но на теб ти харесва да го правиш — довършвам аз.

Очите й проблясват, а усмивката й е мрачна.

— Усещането, когато си връщаш нещо — казва тя — е хубаво.

Тя понечва да каже още нещо и аз се приготвям за остър коментар как не съм могла да убия Сьорен, когато имах възможност.

— Мога да те науча — изненадва ме тя — как да използваш камата, искам да кажа.

Поглеждам към оръжието на хълбока й и се опитвам да си представя как го размахвам — не като в тунела със Сьорен, с треперещи ръце и сковаващо ме съмнение, а като някой, който знае какво прави. Спомням си дъха на императора във врата ми, ръката му, стискаща бедрото ми, пълзяща бавно нагоре. Тогава се чувствах безпомощна, не искам никога повече да се чувствам безпомощна. Отблъсквам тази мисъл от ума си. Аз не съм убиец.

— След Ампелио… Не мисля, че имам силата — казвам най-накрая, иска ми се да не беше така.

— Мисля, че ще се изненадаш от силата, която имаш — отвръща Артемизия.

Преди да отговоря, ни прекъсва приближаващ се тропот на ботуши по дървената палуба. Звукът е по-силен и отсечен, отколкото стъпките на всеки друг. Арт сигурно разпознава походката, защото някак се свива в себе си, преди да се обърне.

— Майко — ръката й отново докосва неспокойно ефеса на камата. Навик, издаващ нервно напрежение, макар че вчера бих се изсмяла на идеята, че някой може да уплаши Артемизия.

Вътрешно се стегнах и също се обърнах.

— Драгонсбейн — казах.

Висока и уравновесена, тя някак заема повече пространство, отколкото предполага ръстът й. Облечена е в същото облекло като останалите от екипажа, с изключение на обувките. Вместо обемисти работни ботуши, нейните са високи до коляното с дебели стабилни токове. Отначало се почудих колко ли практични могат да бъдат на кораб, но тя никога не се препъва, а и те й дават още няколко сантиметра височина, от което, предполагам, изглежда по-внушителна за екипажа си.

Щом очите й срещат моите, тя се усмихва, но усмивката не е същата като онази на майка ми. Тя гледа към мен, както Крес би се взирала в стихотворение, което й създава трудности в превода.

— Радвам се да видя, че вие двете се разбирате — изрича тя, но изобщо не изглежда да е щастлива. Звучи така, сякаш е леко сърдита за нещо, макар че е възможно винаги да звучи така.

— Разбира се — опитвам се да се усмихна — Артемизия беше безценна при извеждането ми от двореца и убийството на тейна. Не бихме се справили без нея.

До мен Арт стои безмълвна. Взира се в дървените дъски под ботушите на майка си.

— Да, наистина е специална. Разбира се, тя е единственото дете, което ми остана, така че за мен е особено безценна.

В тона й има нещо подмолно, което кара Арт да потрепери. Имала е брат. Беше ми казала, че с него са били в мината, че той е полудял и по-късно е бил убит от един пазач. Преди да успея да помисля за енергията между тях, Драгонсбейн рязко обръща вниманието си към мен.

— Имаме планове за съставяне, Тео. Да ги обсъдим в каютата ми.

Понечвам да отвърна, но Арт ме изпреварва.

— Ваше величество — тихо произнася тя, макар че, все още да не поглежда към майка си.

— Хм? — учудва се Драгонсбейн, макар, съдейки по начина, по който раменете й се напрягат, е чула много добре.

Артемизия най-сетне поглежда нагоре, за да срещне втренчения поглед на майка си.

— Трябва да се обръщаш към нея с „Ваше величество“, особено там, където другите могат да те чуят.

Изкуствената усмивка на Драгонсбейн е като опъната тетива, готова да се скъса.

— Разбира се, права си — отвръща тя, макар думите да звучат като по принуда. Обръща се към мен и едва доловимо се покланя. — Ваше величество, присъствието Ви е особено желателно в моята скромна каюта. Така по-добре ли е, Артемизия?

Артемизия не отговаря. Бузите й са аленочервени. Погледът й отново е забит надолу.

— Ще дойда — казвам на Драгонсбейн, за да отклоня вниманието й, преди да е превърнала дъщеря си в купчинка прах.

Драгонсбейн ми хвърля неодобрителен поглед, а после насочва обратно очи към Артемизия.

— И бях ти възложила да се справиш с теченията до пладне. Имаш още един час, ако смяташ, че можеш да се справиш.

Предизвикателството в гласа й е очевидно и Арт стиска челюсти.

— Разбира се, капитане — отвръща тя и пак вдига ръцете си към морето.

Без да каже дума повече, Драгонсбейн се извръща и ми прави знак да я последвам. Удавям погледа на Артемизия и се опитвам да й се усмихна окуражително, но не мисля, че тя го забелязва. За първи път, откакто я срещнах, тя изглежда отчаяна.