Повелителката на дима

Безопасност

Коридорите на „Дим“ са опустели и тихи, жива душа не се вижда. Чуват се само леки стъпки, идващи отгоре, и приглушеният грохот на вълните, разбиващи се в корпуса на кораба. Минавам през един коридор, после през друг, търсейки изход към палубата, преди да осъзная колко безнадеждно съм се изгубила. Въпреки че по-рано вечерта Драгонсбейн ме разведе из кораба и тогава ми се стори, че придобивам доста добра представа за разположението, но в този час всичко ми изглеждаше като съвсем различно място. Хвърлям поглед през рамо, в очакване да зърна някоя от моите Сенки, но след това осъзнавам, че те не са тук. Никоя от тях.

В продължение на десет години присъствието на другите беше неизменна тежест върху раменете ми, която ме задушаваше. Копнеех за деня, в който ще я отхвърля и ще бъда сама. Сега обаче част от мен усеща липсата на тази постоянна компания. Поне щяха да ми спестят лутането и губенето.

Най-накрая, след още няколко завоя откривам стълбище, което води нагоре към палубата. Стъпалата са разнебитени и кънтящи и затова ги изкачвам бавно, ужасена от мисълта, че някой ще ме чуе и ще ме последва. Трябва да си напомням, че не се промъквам никъде, че съм свободна да се скитам, където пожелая.

Бутам вратата да се отвори, морският въздух се удря в лицето ми и разпилява косите ми във всички посоки. С едната си ръка ги приглаждам назад, за да не влизат в очите ми, а с другата се загръщам с пелерината. Не си давах сметка колко е застоял въздухът под палубата, преди да вдишам в дробовете си свежестта на морския.

Тук горе на вахта са няколко души от екипажа, само най-необходимите, за да гарантират, че „Дим“ няма да се отклони от курса или да потъне посред нощ. Всички са с толкова замъглени погледи и така съсредоточени в задачите си, че едва вдигат очи към мен, докато минавам покрай тях.

Нощта е студена, особено с бурните пориви на вятъра, който духа в морето. Кръстосвам ръце пред гърдите си, докато се изкачвам към носа на кораба.

Навярно още свиквам да съм сама, но не вярвам някога да се наситя на всичко това: ширналото се навсякъде около мен небе. Без стени, без ограничения. Само въздухът, морето и звездите. Небето над мен е отрупано със звезди, толкова са много, че е трудно да си избереш една-единствена. Артемизия ми беше казала, че навигаторите използват звездите, за да насочват кораба, но на мен ми е трудно да си представя доколко подобно нещо е възможно. Те са толкова много, че е трудно да бъдат обхванати с разума.

Носът на кораба не е така пуст, както се надявах да бъде. Близо до бордовата ограда отпред стои самотна фигура с прегърбени рамене и се взира в океанските води. Преди още да се приближа достатъчно, за да разпозная чертите му, знам, че е Блейз. Той е единственият човек, когото съм срещала, който може да се опълчи на стихията с такава неистова енергия.

Усещам как ме обзема облекчение и забързвам към него.

— Блейз — докосвам рамото му. Топлината на кожата му и фактът, че е буден в този час, ме трогват, тласкат мислите ми в още повече посоки, но аз не им позволявам да надделеят. Не сега. Сега просто имам нужда от стария си приятел.

Изненадан, той се обръща към мен, след това ми се усмихва, макар и малко по-колебливо, отколкото преди.

Не сме разговаряли, откакто се качихме на кораба по-рано този следобед, а истината е, че част от мен се бои да говорим. Вероятно е разбрал, че съм разменила чашите по пътя ни насам, давайки му чая със сънотворното, което беше приготвил за мен. И сигурно знае защо съм го направила. Това не е разговор, който ми се иска да водя сега.

— Не можеш да заспиш ли? — пита ме той, хвърляйки поглед наоколо, преди да ме погледне отново. Отваря уста, но отново я затваря. Прокашля се. — Трудно се свиква да се спи на кораб. Заради люшкането и шума на вълните…

— Не е от това — отвръщам. Искам да му разкажа за кошмара си, но си представям реакцията му. Това е само сън, ще каже той. Не е наистина. Крес не е тук, не може да те нарани.

И така да е, трудно ми е да го повярвам. Освен това не искам Блейз да знае как Крес се е закотвила в мислите ми, колко виновна се чувствам заради онова, което й сторих. В неговото съзнание всичко е ясно — Крес е врагът. Той не би разбрал чувството ми на вина и със сигурност няма да разбере копнежа, вкоренил се дълбоко в мен. Не би разбрал колко много ми липсва тя, дори сега.

— Не ти казах за Драгонсбейн — казва той след малко, но не намира сили да ме погледне. — Трябваше да те предупредя. Със сигурност шокът е бил неприятен, да срещнеш непознат с лицето на майка ти.

Облягам се на перилата до него и двамата се взираме надолу, където вълните обгръщат корпуса на кораба.

— Вероятно щеше да ми кажеш, ако не бях разменила чашите с чай — отбелязвам аз.

Първоначално той не казва нищо и единствено шумът от морето стига до нас.

— Защо го направи? — тихо пита той, сякаш не е сигурен, че иска да научи отговора.

Не съм сигурна, че искам да му го дам, но част от мен силно се надява той да го приеме със смях и да ми каже, че греша.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя.

— Преди да напуснем Астрея, когато Ерик ми обясняваше какви са берсерките, той спомена симптомите — бавно произнасям аз.

Блейз настръхва, но не ме поглежда и не ме прекъсва, така че продължавам.

— Той каза, че лудостта им от мините се влошава, че кожата им става гореща и започват да губят контрол върху силите, които владеят. Каза още, че не спят.

Блейз потрепери и въздъхна.

— Не е толкова просто — тихо казва той.

Разтърсвам глава, за да прочистя мислите си, после се отблъсквам от перилата и скръствам ръце над гърдите си.

— Ти си благословен — казвам му аз. — Затова оцеля след мината, затова оцеля през годините след това. Не може да си… — Нямам сили да произнеса думите. Полудял от мините. Само три думи, седем срички, всяка една напълно безобидна, но заедно — така зловещи.

Толкова много искам да ми каже, че съм права, че, разбира се, няма нищо общо с лудостта на мините, че разбира се, не е фатално. Вместо това той остава безмълвен, притихнал, облегнал се на лакти върху парапета, с ръце, притиснати към гърдите му.

— Не зная, Тео — най-накрая казва той. — Не мисля, че съм… болен. — Сякаш не е в състояние да изрече полудял от мините. — Но и никога не съм имал чувството, че съм благословен.

Признанието, за което никога повече няма да се говори, идва като шепот, изгубен в нощния въздух. Чудя се дали за първи път изрича тези думи на глас.

Докосвам рамото му, за да го накарам да се обърне към мен, преди да поставя дланта си върху гърдите му, където знам, че носи белег, точно над сърцето му.

— Виждала съм какво можеш да правиш, Блейз — казвам. — Глейди те е благословила, знам го. Може би твоята сила е различна от тази на пазителите, но тя не е… Не е това. Тя е нещо повече. Трябва да е.

За секунда той сякаш иска да спори с мен, но после поставя ръката си върху моята и я притиска. Мъча се да не обръщам внимание колко е гореща кожата му.

— Защо не можа да заспиш? — пита ме той най-накрая. Не мога да му разкажа за кошмара си, но и не мога да го излъжа. Спирам се на нещо по средата — частична истина.

— Не мога да спя сама — отвръщам, сякаш е толкова просто. И двамата знаем, че не е. Чакам присъдата, да ми каже колко е абсурдно това, че не е възможно да ми липсват Сенките, наблюдаващи всяко мое движение. Но, разбира се, той не го прави. Знае, че изобщо не е това, което казвам.

— Ще спя с теб — казва той, преди да осъзнае какво е изрекъл. Прекалено е тъмно навън, за да съм сигурна, но мисля, че ушите му почервеняха. — Искам да кажа… Ами, ти знаеш какво имам предвид. Мога да стоя там, ако това ще помогне.

Усмихвам се едва.

— Мисля, че ще помогне — отвръщам и понеже не мога да устоя, не спирам дотук. — Бих спала още по-добре, ако и ти се опиташ да поспиш.

— Тео — казва с въздишка той.

— Знам — отвръщам. — Не е толкова просто. Само ми се иска да е.

Усещам очите на екипажа върху нас, докато Блейз и аз вървим обратно към каютата ми. Мога да си представя как им изглеждаме двамата в този час. До изгрев-слънце всички ще си шушукат, че с Блейз сме любовници. Предпочитам хората изобщо да не си шушукат за мен, но ако тази мълва засенчи другите — за мен и Сьорен, не бих имала нищо против.

Слухът за любовна история с Блейз ще е далеч за предпочитане, защото екипажът ще ни подкрепи от все сърце, ако не за друго, то поне затова че е астреец. А колкото повече подкрепа имам от екипажа, толкова по-добре. Не мога да не си спомня колко пренебрежителна беше Драгонсбейн, когато се качих на борда, как ми говореше, сякаш съм изгубило се дете, а не кралица. Нейната кралица. Тревожа се, че ще става все по-лошо.

Мъча се да спра този ред на мисли. Как се превърнах в такава интригантка? Та аз наистина имам чувства към Блейз и знам, че и той също, но изобщо не се съобразих с това. Тръгнах направо да заговорнича, да обмислям как да го използвам за своя политическа изгода. Как станах такъв човек?

Разсъждавам като императора и осъзнаването на тази мисъл ме разтърсва.

Блейз го усеща.

— Добре ли си? — пита той, докато отварям вратата на каютата ми и го повеждам вътре.

Обръщам се да го погледна и изхвърлям гласа на императора от съзнанието си. Преставам да мисля за това кой ни е видял да влизаме или какво ще кажат, или как да го използвам за моя изгода. Не мисля за онова, за което разговаряхме преди минути. Мисля само за нас двамата, заедно, сами в стаята.

— Благодаря ти, че ще останеш с мен — казвам вместо отговор на въпроса му.

Той се усмихва, преди да отклони поглед встрани.

— Ти ми правиш услуга. В една каюта съм с Херон, а той така хърка, че клати целия кораб.

Засмивам се.

— Ще лежа на пода, докато спиш — казва той.

— Не — изненадващо за себе си отвръщам.

Очите му леко се разширяват, когато ме поглежда. По всичко личи, че ще останем в смразяващата, неловка тишина цяла вечност, затова разрушавам магията. Пристъпвам към него и го хващам за ръка.

— Тео — понечва да каже той, но аз поставям пръста си върху устните му, преди да е провалил мига с предупреждения, които не искам да чувам.

— Само… ме прегърни — изричам.

Той въздиша и аз знам, че ще каже не, че трябва да стои на разстояние, защото аз вече не съм неговото приятелче от детството. Аз съм неговата кралица, а това прави всичко много по-сложно. Така че излизам с евтин номер, на който знам, че няма да откаже.

— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, Блейз. Моля те.

Погледът му омеква и знам, че го имам. Без да кажа и дума повече, отпускам ръката си от устните му и го издърпвам към леглото. Идеално е за двама ни, тялото му се извива покрай моето, ръцете му ме обвива! Дори тук, сред морето, той ухае на домашно огнище и подправки — като вкъщи. Кожата му е изгарящо топла, но се опитвам да не мисля за това. Усещам как биенето на сърцето му преминава през мен, как моето забива в същия ритъм и се оставям да ме приспи.