Повелителката на дима

Жертва

За първи път копнея за стълбите, колкото и дълъг да е пътят, защото така поне няма да ми се налага да стоя неподвижна и да чакам, наблюдавайки как безбройните етажи минават покрай мен и движещата се платформа. Имам чувството, че едва пъплим от ниво на ниво и в това безкрайно дълго време не спирам да се чудя какво ще открия, когато най-накрая пристигна.

Ерик — мъртъв. Ерик, страдащ по същия начин като ерцхерцога. Ерик — отровен. Заради мен. Защото императорът не иска да ме убие, той иска да ме нарани, да ме изплаши, да си играе с мен така, както котката подмята мишката, преди да я погълне.

Вратите най-сетне се отварят на горакския етаж и дори не благодаря на оператора на движещата се платформа, а се втурвам надолу по гъмжащия от хора коридор. Стакриверийски придворни кръжат наоколо в своите яркоцветни дрехи, изказвайки на глас предположения какво се е случило. Докато тичам покрай тях, дочувам откъслечни реплики.

Каква трагедия.

След всичко, през което са преминали, те наистина са прокълнати.

Момчето беше много близко на кралица Теодосия.

Сигурно и тя е прокълната.

Не, не, не, умът ми крещи, отхвърляйки тези гласове, докато бързам към стаята на Ерик. Точно когато виждам вратата, една ръка ляга на рамото ми.

— Тео — прошепва ми Драгонсбейн в ухото — ела, не бива да правиш сцени.

Въпреки че думите й са резки, в гласа й се прокрадва още нещо, което не мога да назова, но мисля, че може да е далечно подобие на доброта.

Има хиляди неща, които искам да й кажа за последния ни разговор, но никое от тях няма значение в момента. Думите нямат значение сега. Измъквам ръката си от хватката й и отново се затичвам, заобикаляйки стакриверийските придворни, без да обръщам внимание на виковете й след мен.

Спирам едва пред вратата на Ерик, където двама стражи стоят мирно, спирайки зяпачите да не се приближават прекалено много. Когато накрая заставам пред тях, те си разменят несигурни погледи.

— Пуснете ме да вляза — казвам им.

— Кралице Теодосия, кралят специално разпореди да не ви… — започва единият от тях, но аз не го изчаквам да се доизкаже. Без предупреждение се пъхам между тях, пробивайки си път в стаята, но там няма и следа от Ерик.

Вместо него на земята, близо до една маса, лежи Хоа и държи купа с грозде. Тялото й е извито в неудобна поза, а близо до разтворената й ръка е пръсната чепка грозде. Лицето й е извито на другата страна, към мен са вторачени оцъклените й очи, които не виждат нищо, а струйка черна кръв се стича от ъгълчето на отворената й уста.

Препъвам се назад, вдигайки ръка към моята уста. Ще повърна. Ще се разпадна. Не зная как отново ще се съвзема. Не и този път.

Изведнъж се виждам отново на седем годинки и тя ме е хванала за ръка, докато императорът опожарява градината на майка ми. Аз съм на осем и се събуждам от поредния кошмар, в който гледам как тейнът убива майка ми. Будна съм и плача, но Хоа е там с чаша вода и кърпичка — единствената утеха, която може да ми даде тя заедно с моите Сенки. Аз съм на девет, десет, единайсет… Тя нежно полага мехлем и превръзки след бичуванията по време на моите наказания. Цяло десетилетие Хоа е неотлъчно част от моя живот, дискретно и недоловимо, но няма съмнение, че ме поддържаше жива по единствения възможен за нея начин.

А аз не успях да сторя същото за нея.

Не осъзнавам, че съм на пода и ридая, докато силни ръце ме повдигат и продължавам да плача върху нечия памучна риза. Извеждат ме от стаята, далеч от Хоа. Искам да пищя, да накарам да ме пуснат, за да се върна при нея, да остана с нея, както тя винаги е била до мен, но думите замират в гърлото ми, удавени в сълзи. Дори не предполагах, че са ми останали толкова много.

Блейз ме отнася в стаята ми. Част от мен съзнава, че той не бива да е тук, защото е опасно, но вече е тук и това е всичко, от което имам нужда точно сега. Нищо друго не съществува извън сълзите ми и образа на Хоа, запечатан в моето съзнание. Не ме е грижа защо е тук, не ме интересува колко е гореща кожата му, стига да ме държи в ръцете си. Не мога да спра да плача, независимо че се опитвам да забавя дишането си.

Поставя ме да застана на нестабилните ми крака, но ме придържа с една ръка през раменете.

— Някой трябва да я зашлеви — чувам Артемизия да казва, но не грубо. — Ще припадне, ако продължава да диша така.

Чува се въздишка, която ужасно много прилича на Херон, и наистина, той престъпва към мен и изпълва пространството, което виждам. Колебае се и за секунда се притеснявам, че наистина ще последва съвета на Артемизия.

— Не — казва Блейз, гледайки разтревожено към Херон — да не си посмял…

— Тя ще се нарани по-лошо, ако не го направиш — казва Артемизия. — Направи го веднага.

Херон гледа ту единия, ту другия с широко отворени очи, но накрая погледът му се спира на мен. Подготвя се, преди да пристъпи към мен. Блейз застава между нас, но Артемизия го изненадва и го събаря на земята.

Тогава Херон нежно докосва ръката ми и всичко потъва в мрак.

Събуждам се в леглото си, като бебе под завивките, и за един блажен момент забравям какво се е случило. За момент Хоа все още е жива. Но този момент свършва и искам да се заровя още по-дълбоко под завивките и отново да потъна в безметежния сън на забравата.

— Добре ли си? — гласът на Блейз, тих и внимателен, прекъсва мислите ми. Оглеждам огряната от луната стая и го виждам как ме наблюдава от канапето. Херон е заспал дълбоко на пода, а Артемизия е в другия край на леглото, с гръб към мен.

Правя усилия да седна. Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил с камък по главата и цялото ми тяло пулсира. Устата ми е суха, сякаш съм погълнала памук.

— Не бива да си тук — казвам, пренебрегвайки въпроса му. И бездруго е глупав. Как изобщо мога да съм добре?

Той става от канапето и идва до леглото, прикляка до мен и ми заговаря с нисък глас.

— Дадох на Арт моите скъпоценни камъни да ги пази. Само докато си тръгна утре. Дойдох в града за храна, когато чух новината. Помислих си… Не знам какво си помислих.

— Помислил си, че аз ще имам нужда от теб — казвам тихо, а сърцето ме боли. — Радвам се, че си тук.

Признанието изтрива всичко, което имам. Той ме остави, напомням си, но изведнъж това вече няма никакво значение, защото когато имах нужда от него, той избра мен пред силата си. И точно сега това е единственото, което има значение.

Блейз взима ръката ми в своята и леко я стиска, кожата му гори върху моята.

— Дори без камъните пак има вероятност да изгубя контрол. Ако започна да го губя, дори малко, Артемизия се съгласи да ме убие, преди да съм наранил някого — казва той.

— Много мило от нейна страна — гледам ръцете ни, сплетените ни пръсти. Неговите са груби и мазолести, но въпреки това ме успокояват. Не искам никога да го пусна да си върви.

Той си поема дълбоко дъх и се притеснявам, че е решил да говори за Хоа. А аз не искам. Не мога да говоря за нея в момента, иначе ще се разпадна. Както винаги обаче Блейз е прочел мислите ми, както и аз неговите.

— Драгонсбейн се опита да влезе по-рано. Каза, че иска да се увери дали си в безопасност. Уверих я, че с нас си в сигурни ръце.

Избухвам в тъжен смях.

— Сигурна съм, че го е приела добре — казвам аз. — Знаеш ли, че е имала сделка с Етристо. Затова той ни помага — в замяна на Водни скъпоценни камъни.

Известно време той не проронва и дума, а после силно изпуска въздуха от дробовете си.

— Да можех да се престоря на по-изненадан.

— Отдавна подозирах, че е способна на злини, но това е дори по-лошо. Ампелио беше прав — нейната помощ е на много висока цена, Блейз. Повече не я искам.

Очаквам да спори с мен, да ми напомни, че се нуждаем от нейната флота, че не бихме стигнали толкова далеч без помощта й, независимо от всички поставени условия. Но напротив, той ме изненадва, че се съгласява с мен.

— Значи трябва да я отрежеш. Ти имаш на своя страна гораките и вектурийците, и бежанците. Помощта на Драгонсбейн няма да наклони везните на едната или другата страна. И в двата случая планът ни или ще успее, или не.

Преглъщам.

— Ще говорим за това утре, заедно с другите. Не бива да правим планове без тях. А тя е и майка на Арт все пак — поемам си дълбоко въздух и задавам въпросите, чиито отговори се боя да узная. — Какво се случи? Как Хоа… — не мога да продължа. Гласът ми секва, когато произнасям името й.

Блейз поглежда встрани, разбирайки достатъчно добре въпроса ми.

— Доколкото могат да се направят някакви предположения, гроздето е било предназначено за Ерик, но след заминаването му Хоа се е преместила в неговата стая и… — той млъква и аз се радвам, че не довършва изречението.

— Императорът избива кандидатите за женитба. Не аз съм целта.

— Но защо? — намръщва се той. — Това няма никакъв смисъл. Каловаксийските моряци бяха съвсем ясни — императорът те иска жива или мъртва. Няма какво да спечели от посегателството над тях.

Иска ми се да изкрещя колко греши.

— Защото той може да ме иска мъртва, но повече ме иска жива. Ти си спомняш несъответствията в наградите. Той иска да страдам. Иска той да е причината за това, дори и самият той да не държи камшика.

— Съжалявам, Тео — бавно поклаща глава Блейз.

Думите се забиват като нож в корема ми. Отново виждам Хоа такава, каквато беше в стаята — безжизнена и празна.

— Как да кажа на Ерик? — питам след малко със съкрушен глас. — Едва наскоро се бяха събрали отново и аз… Каза ми да се грижа за нея, а аз не успях да го направя дори за няколко часа.

— Той няма да те обвини — казва Блейз. — Нищо не би могла да направиш. Императорът… както винаги, виновен е императорът.

— Той ни отне нашите майки, нали? — тихо питам аз. — Твоята майка, моята, майката на Херон. Дори майката на Сьорен. А сега и на Ерик. Единствено Артемизия сред нас все още има майка.

— Мисля, че той отне моята също, но по друг начин — казва изведнъж Артемизия. Чудя се от колко ли време е будна, дали е чула как обсъждахме майка й преди малко. Но преди да я попитам, тя се обръща, за да ме погледне. Пускам ръката на Блейз, за да мога и аз да се извъртя, и двете се вторачваме една в друга, сякаш сме пред някакво омагьосано огледало. Изобщо не си приличаме, но взирайки се в очите й на лунната светлина, ми се струва, че виждам призрак, толкова подобен на мен. Сигурно и двете имаме очите на бащите си. Не става дума за физическа прилика, а за нещо по-дълбоко, извиращо отвътре. Огън, който сигурно сме наследили от майките си.

— Тя беше различна преди обсадата. По-мила, предполагам, макар да мисля, че никога не е била такава. Беше по-щастлива. По-малко гладна. По-малко сърдита на онези, които не могат да я заситят. Но после каловаксийците заловиха мен и брат ми и само аз успях да се измъкна… мисля, че тя не можа да ми прости това.

Известно време не зная какво да кажа. И Блейз като мен е поразен от тишината. Съсредоточил се е върху пухената завивка до мен и подръпва нишките безцелно, само и само да не гледа към нея. Мисля, че се притеснява да го направи, защото между тях ще се появи нещо, което той предпочита да държи заключено.

— Не мисля, че ти е сърдита за това, че си оцеляла, Арт — казвам й аз. Драгонсбейн може да е трудна и неотстъпчива, но това ми се струва твърде жестоко, дори да знам, че е способна на подобна жестокост.

— Така е — признава тя. — Но заради мен ни хванаха. Аз бях безразсъдната глупачка и моя беше вината да ни вкарат в онази мина. Най-малкото, което можех да направя, е да го измъкна оттам, но не го направих.

Такива моменти на уязвимост са толкова редки за Артемизия, че не знам как точно да й отговоря. Дори не смея да дишам силно, сякаш това ще разруши магията, която се е спуснала над нас.

— Съжалявам — казвам й накрая.

Тя свива рамене и отново се обръща в леглото, с гръб към мен.

— Нямам нужда от твоето съчувствие — казва тя. — Но императорът разруши и моето семейство, унищожи и тези, които оцеляха. Той разрушава всичко.

Злъчта не е ново нещо за Артемизия — тя прелива от всички нейни думи и винаги е било така, откакто я познавам. Тя изпълва всеки неин гневен поглед и прави всяко нейно движение потенциално смъртоносно. Но въпреки това не мисля, че съм я чувала преди да говори с толкова много омраза.

Доближавам се мъничко към нея и се пресягам да докосна леко рамото й. Очаквам, че ще ме отблъсне, но вместо това след малко тя се отпуска и аз я обгръщам с ръцете си. Тя се обръща към мен и заравя лице в рамото ми. Разбирам, че плаче едва когато сълзите й намокрят кожата ми.