Повелителката на дима

Бойното поле

Каловаксийците винаги говореха с повече благоговение за бойните полета, отколкото за своите храмове. Имаше дори популярна дворцова балада за едно от тях, за „тревата му, набраздена в червено от кръвта на враговете“, която правеше това бойно поле да звучи красиво по някакъв свой, яростен начин.

Разхождайки се около Огнената мина и руините на храма, който някога се издигаше тук, когато бях дете, знам, че няма нищо красиво в едно бойно поле. Ерик и моите Сенки също са притихнали, но съм благодарна за тяхното присъствие. Последното нещо, което искам, е да бъда сама сега. Силите ми се връщат бавно, но сигурно, и аз се наслаждавам на всяка възможна минута, която мога да прекарам извън леглото.

Като в каловаксийската балада, тревата тук е повече червена, отколкото зелена, но баладата не споменаваше, че ще бъде осеяна с тела или части от тела, че ще бъде невъзможно да се различи кои тела на коя страна принадлежат. Баладата не споменаваше за миризмата на разлагаща се плът, която ще виси във въздуха, ще те отвращава и от която ще ти се гади. Баладата не споменаваше, че тези тела, без значение на врагове или на приятели, ще бъдат оплаквани от истински хора.

— Клада — казва Ерик, който е до мен, нарушавайки тишината. — Това е типичното погребение на каловаксийските воини.

— И на астрейските също — добавям, изненадана, че две толкова различни култури като нашите могат да имат нещо общо.

— А другите? — продължава колебливо той. — Гораките ги погребват, но останалите…

От другата ми страна Артемизия се обажда:

— Йоксийците ги погребват. И браките също. Според вектурийския обичай, техните воини трябва да се поставят в горящи лодки.

— Не можем да направим това — казвам, а стомахът ме присвива. — Необходими ни са всички лодки, които имаме. — Артемизия кимва с разбиране. — Не познавам обичаите на останалите, но има достатъчно живи, за да го решим.

— Толкова са много — казва Херон, оглеждайки се наоколо. Отделно от нашата малка част, където е разположен нашият лагер, тела се простират докъдето погледът ми стига. Стотици или може би хиляди. Не знам как ще ги разпределим по страни. Преглъщам.

— Те ще се върнат и когато го направят… Гласът ми секва, не съм в състояние да го изкажа с думи.

— Ние ще бъдем готови — казва Ерик. — За нас това беше победа и тя означава много повече от факта, че оцеляхме. Ние се изправихме срещу каловаксийците. Вече не сме лошо вложение. Можем да поискаме помощ от други страни и този път има вероятност наистина да получим достатъчно подкрепа.

— Вероятност — повтарям.

— Боговете са те благословили, Тео — казва Херон, а ъгълчетата на устата му се разтягат в усмивка. — А като са направили това, те са благословили всички ни. Те са на наша страна.

Откъсвам поглед от него. Дори Херон не знае от колко дълго имам тази дарба, колко дълго я крия от него, колко е слаба сега, извадена на повърхността. Като повечето той вярва, че тя е награда за моята саможертва. Красива история, но аз не съм това. Поглеждам между Херон и Артемизия.

— Какво е чувството да си благословен?

Те се споглеждат, а Артемизия заговаря първа.

— Като да се напиеш със студена вода в задушаваща жега — казва тя.

— Чувстваш се… пълен — добавя Херон. — Сякаш съм в мир с всичко около мен.

Стомахът ми се изпълва с жлъч.

— При мен чувството не е такова — казвам им тихо. — Не се чувствам облекчена или в покой. Откакто се случи, аз просто усещам… празнота.

Мислите ми се насочват към Крес, нейните въглени очи и пламтящо докосване. Нашите сърца са сестри, беше казала тя в кошмара ми насън. Да видим ли дали си приличат? Може би някъде дълбоко те си приличат. Може би и двете сме отвратителни и мерзки, но не искам да е така. Бих предпочела да съм безсилна, отколкото да съм такава, и това е разликата между нас.

— Родена съм с това в кръвта ми — казвам с разтреперан глас. — Насила ми е дадена. Не аз съм я избрала, не както при вас двамата. — Поглеждам към Блейз. — И ти не си я избрал. Тя сама е намерила пътя към теб като някакъв различен вид отрова.

Блейз ме гледа в очите и не се съгласява, но и не отхвърля казаното от мен.

— Силата ме притежава, но аз не я притежавам — казвам, а гласът ми вече не трепери. Изведнъж е станал уверен, защото и аз съм уверена. Вървим още малко, докато стигаме до входа на Огнената мина, от която бяха извадени всички, и наоколо е обезопасена с въжета. Ако някой реши да влезе, ще е на негова отговорност. Разбира се, аз правя точно това. Спирам пред главния вход и останалите също спират. Не казват нищо, докато не се протягам да отместя въжето. Ръката на Блейз хваща моята и я издърпва назад. Кожата му не е така гореща, тъй като се отказа от скъпоценните камъни, временно пак, но въпреки това е по-топла от моята.

— Не — прошепва той.

— Това е единственият начин — отвръщам. — Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Ти го чувстваш — има преграда между това кой си и силата, която притежаваш. Защото не я контролираме. Защото тя ни контролира.

— Влизането в мината няма да те излекува — казва той. — След цялата отрова в тялото ти, силата може да те тласне отвъд ръба. Може да те убие.

— Може — съгласявам се, като поглеждам Херон над рамото му. — Но няма. Това е единственият начин да избереш тази сила. Това е единственият начин да упражниш някакъв контрол над нея, да я разбереш. Единственият начин да бъда кралицата, от която се нуждаят.

— Съжалявам, Тео, че тръгнах — гласът на Блейз е съкрушен. — Съжалявам, че наруших обещанието си, но се кълна — никога повече няма се откъсвам от теб. Само не прави това. Не ме оставяй.

За кратък миг се колебая.

— Ти отиде в битката, защото това си именно ти. Глупаво беше, но ти знаеше, че това е правилното нещо, което трябва да направиш. А това е правилното нещо за мен.

Блейз не отговаря, но виждам сълзи да се събират в очите му. Поставям ръце на раменете му и се повдигам на върховете на пръстите си, за да докосна устните му с моите. За миг той замръзва от изненада, а после усещам как се разтапя срещу мен, ръцете му се стягат около кръста ми, сякаш да ме закотвят до него и да ме накарат да остана. Но не могат. Принуждавам сама себе си да се отдръпна и да погледна другите си Сенки.

— Не зная колко дълго ще остана там. Ако каловаксийците се върнат, оставете ме и бягайте. Ясно?

Херон започва да клати глава в несъгласие, но Артемизия кимва.

— Ще направя каквото трябва да се направи — отсечено казва тя.

Поглеждам към Ерик.

— А когато изляза, ще намерим начин да спасим Сьорен. И ще довърша онова, което започнах с Крес.

Ерик изглежда по-сериозен от всякога.

— Късмет, Тео — казва ми нежно той.

Със сърце, биещо оглушително, се отвръщам от тях и влизам в мината.