Повелителката на дима

Сън

За първи, откакто напуснах Астрея, изпепеленото лице на Крес не навестява сънищата ми. Вместо нея, виждам майка ми, но не както си я спомням. Виждам я такава, каквато би била сега, със същите бръчици около очите и устата като на Драгонсбейн. Косата й не е онази ярко златистокестенява, каквато беше, макар и да не е посивяла. Просто цветът й е избледнял. Опъната е над раменете й в дълга плитка. Върху главата й стои корона, но всъщност изобщо не е нейната корона, а една от онези корони от пепел, които императорът ме караше да нося. Въпреки че седи неподвижно, по белия й хитон се сипят снежинки от пепел.

Гледа ме с тъжни, сериозни очи, но когато проговаря, гласът е на Драгонсбейн.

— Съжалявам — казва тя.

Чакам да ми каже още нещо, да ми обясни защо е пренебрегнала предупреждението на сестра си и е позволила на каловаксийците да ни превземат. Как, с едно решение, е позволила да бъде разрушена Астрея. Как така лесно ме предаде на човек, който превърна живота ми в кошмар цели десет години.

Но това е само сън и тя не би могла да има отговори, които аз вече да не зная, затова единствено ми се извинява и извинява, и извинява, докато накрая се събуждам с вкус на пепел в устата.

Навън през прозореца ми небето е все още тъмно, осветено само от звездите и от отрязъка луна, но знам, че повече няма да мога да заспя тази нощ. В ума ми продължават да звучат думите на Драгонсбейн за майка ми, отново и отново.

Артемизия е дълбоко заспала в другия край на леглото, което е толкова голямо, че тя дори не помръдва, когато се измъквам от него и заобикалям на пръсти огромните очертания на Херон, едва побрал се на дивана. Той ни отказа, когато и двете с Артемизия му предложихме да си разменим местата. Блейз трябва да е бил обхванат от безпокойство и по някое време се е върнал в собствената си стая.

Спомням си как заспивах, заобиколена от тях. Нямаше никакви разговори за това дали трябва да останат, или не. Който и да е човекът, работещ за императора, той все още е на свобода и не мисля, че някой от нас има доверие на стакриверийската охрана.

Трябва да събудя поне един от тях, особено след като снощи някой се опита да ме убие, но не ми изглежда редно да ги карам да стават по това време на нощта само защото аз не мога да спя. Освен това не искам някой да е с мен, когато посещавам Сьорен.

Колкото се може по-тихо намятам халат и взимам от нощното шкафче камата си, като я пъхвам между халата и колана около кръста ми. Обувам си пантофите, които ме чакат до леглото, и отивам на пръсти до вратата. След малко я затварям след себе си, вдигайки не повече шум от една въздишка.

Дори и с кама не би трябвало да ходя сама, особено със съмненията, че едва ли мога да направя нещо повече от едно замахване с нея или да се опитам да изглеждам заплашително. Дори докато ходя по коридора, откривам колко съм нервна, оглеждам се непрекъснато дали друг убиец няма да изскочи от сенките. А такъв наистина може да изскочи.

Идеята ми беше глупава, но дори и да си давам сметка за този факт, не мога да се принудя да се върна. Стигам до движещата се платформа и влизам вътре, успокоена, че съм близо до друг човек.

Доколкото знам, той също може да е наемен убиец. Но пък ако е, съвсем не бърза. Взира се безучастно в мен и чака да му кажа дестинацията.

— Петнайсети, моля — посочвам етажа, за който Ерик ме упъти преди и където е настанена горакийската делегация.

Той кима отсечено и завърта механизма, който ни спуска плавно надолу. Колкото и спокойно да се движим, аз все още не мога да се сдържа да не стисна решетката върху стената на платформата зад мен. Колкото и пъти да се возя с платформата, не мисля, че някога ще свикна с нея. За щастие, много скоро спираме рязко и той отваря вратата.

Веднага щом слизам, той затваря отново вратата и платформата слиза надолу, оставяйки ме сама в тъмния коридор, осветен единствено от лунната светлина, процеждаща се през прозорците. Пред мен, от двете страни на коридора, има врати, но нямам представа коя от тях води към стаята на Ерик. Въпреки че посетих Хоа, тогава мястото ми изглеждаше съвсем различно, оживено и пълно с хора, които ме упътваха. Сега дори не зная как изобщо да се ориентирам коя стая на кого е.

Вървя бавно по коридора, надявайки се на някакъв знак, но всички дъбови врати изглеждат съвсем еднакви. Дори дърворезбата по тях и дръжките от кристални топки са идентични. Фактът, че отново съм сама, кара косата на тила ми да настръхне. Ако наемен убиец иска да ме нападне, това ще е идеалният момент — ще си свършат работата без никакъв проблем, а после ще прехвърлят вината на гораките, които и бездруго нямат много приятели в Ста Криверо.

Накланям глава и гледам през пролуките между вратите и рамките, за да видя дали не се процежда светлина, знак, че някой вътре е буден. Отдавна е минало полунощ, така че всички са тъмни, но накрая намирам една, която не е, и лекичко почуквам.

Минава доста време, преди да чуя приближаването на стъпки, вратата проскърцва и се отваря. Появява се някакъв дребен, жилав мъж от гораките, с лъскава плешива глава и кръгли очила, кацнали в края на прегърбения му нос. Той се вторачва в мен раздразнено, челото му е цялото в бръчки. Вероятно не е щастлив, че прекъсвам каквото и да прави, но поне вероятността да е наемен убиец е нищожна.

— Аз… Съжалявам, че ви безпокоя. Търся Ери… Имам предвид — императора. В коя стая е отседнал?

Той се намръщва и осъзнавам, че не разбира астрейски. Тъкмо отварям уста да повторя въпроса си на каловаксийски, вероятно така ще ме разбере, след като е живял при каловаксийска окупация, той ме изпреварва:

— Император — повтаря думата той.

Отдъхвам си и кимвам.

Мъжът се надвесва извън вратата и посочва надолу по коридора, далеч от движещата се платформа, но има толкова много врати и не разбирам коя точно показва. Той сигурно също го разбира, защото с тежка въздишка се затътря от стаята си и ме повежда към вратата, която има предвид, почуква на нея доста по-силно и по-дълго, отколкото аз бих направила. Предполагам, че е постъпил добре, защото минава известно време, преди Ерик най-накрая да отвори вратата с полузатворени сънени очи. Премигва срещу нас за малко, сякаш се опитва да осмисли картината пред себе си.

— Тор… Кралица Теодосия? — пита ме на каловаксийски. — Учителю Джуру? Какво се е случило?

Мъжът, учителят Джуру, се намръщва и започва да говори бързо на горакски, от който не схващам и дума. Струва ми се, че и Ерик също, защото само се блещи срещу него и го чака да свърши. Ала когато това става, учителят Джуру гледа Ерик в очакване на някакъв отговор, но Ерик няма представа какво да каже. Учителят Джуру разбира това, шумно се изкашля, преди да закрачи обратно към стаята си и да затръшне силно вратата.

Ерик трепва от силния трясък.

— Виждам, че си се запознала с учителя Джуру — казва той.

— Не знаех коя е твоята стая — признавам аз. — Кой е той?

Той отваря уста да отговори, но после се намръщва, обмисляйки въпроса.

— Той е… алхимик. Най-добрият в Гораки, още отпреди обсадата. Ако трябва да бъдем честни, не съм напълно сигурен какво прави, но, изглежда, всички смятат, че е много важен. Както виждаш, аз не говоря горакски, макар че майка ми прави всичко възможно да поправи това. Мисля, че е нещо, свързано със златото — намръщването му се засилва и той поклаща неодобрително глава, а очите му отново се съсредоточават върху мен.

— Какво правиш тук, Тео? Посред нощ е.

— Не можех да спя.

— И реши да споделиш нещастието си с мен? Много мъдро, но по-добре да не го беше правила — казва той, прозявайки се на последните думи.

— Искам да отида при Сьорен. А тъй като императорът е обявил награда за главата ми, не мисля, че е разумно да сляза в тъмницата сама.

— Не и без оръжие обаче — отбелязва той, кимвайки към камата на хълбока ми.

— Повече за демонстрация, отколкото нещо друго — признавам аз. — Нали ме видя вчера… По-скоро може да се нараня, отколкото да я използвам.

— Достатъчно честна си — казва той с въздишка. — Само да взема меча си и ще отидем заедно. И аз нямам нищо против да видя Сьорен — той се втурва обратно в стаята, но преди вратата да се затвори след него, го чувам да мърмори, — макар че предпочитам да бяхме почакали, докато съмне.