Повелителката на дима

Шок

Не зная колко време е минало. Седя, парализирана, до тялото на Колтания. Отровата й тече във вените ми, замъглява зрението ми и ме кара да се чувствам замаяна, но поне болката спря. Благодаря на боговете, че не пих повече от две глътки. Представям си как се събуждам в Ориана или на път за там, сама. Дали моите Сенки щяха да разберат къде съм. Иска ми се да мисля така, но не мога да го кажа със сигурност. Радвам се, че няма да ми се наложи да го разбера.

Зад мен пропуква съчка и аз извръщам глава, от което ми се завива свят. Там няма никого, само цветя и дървета, и… Сега го виждам, издайническото блещукане във въздуха.

— Херон — вдигам ръка към сърцето си да забавя неистовото му туптене.

Виждам вече ясно Херон, очите му се разширяват, докато осъзнава, че това съм аз, в халата с кървави петна, че в краката ми е мъртвата Колтания, с ефеса на ножа, все още стърчащ от корема й. Виждам как навързва парченцата от онова, което трябва да се е случило, макар да не може още да разбере защо е станало.

— Тя е убиецът — казвам му. — Но не е действала за императора, единствено за себе си и брат си. Искала е да бъде сигурна, че ще избера него. Изморили са се да чакат, така че намеренията им са били да ме отвлекат и да ме принудят да се омъжа за него. Аз… — гласът ми секва. — Направих това, което трябваше.

Очите на Херон са все още облещени като луната над нас, но той кимва.

— Хайде — протяга ръка към мен и аз я хващам. Ръката му обгръща моята, опора, от която отчаяно се нуждая точно сега. — Това променя нещата.

Това прозвучава толкова сдържано, че едва не се разсмивам. Дни наред гледах през рамо, мислейки си, че императорът ме е открил. Че никога няма да се спася от него. Това може и да е вярно все още, но не точно сега. Не императорът е стоял зад всичко това, а само една гениална жена с повече амбиция, отколкото разум. Само една мъртва жена. Жена, която убих. Не съм сигурна какво точно чувствам сега, но когато си мисля за онова, което сторих, се вцепенявам. Затова няма да мисля за него сега.

— Крал Етристо поне ще трябва да освободи Сьорен — казвам аз. — А после ще си тръгнем, както планирахме.

Херон ме връща обратно вътре, към движещата се платформа, където чака същият прислужник. Той оглежда изцапаните ми с кръв дрехи и със сигурност полудивото ми изражение, без да каже и дума, макар че някой ще бъде предупреден всеки момент. После ще намерят тялото на Колтания и…

— Няма да ми повярват — казвам повече на себе си, отколкото на Херон. Но той отговаря.

— Мисля, че има куп доказателства, които да потвърдят твоята версия.

— Имаше куп доказателства — поклащам в несъгласие глава — за да бъде изведен Сьорен от тъмницата, но крал Етристо не се вслуша в тях, защото не се вписваха в историята, която той трябваше да разкаже. Имаше нужда от Сьорен, за да го използва като разменна монета — казвам бавно аз. — А сега ще спечели страшно много, като ме арестува особено след като повечето кандидати напуснаха. Той губи пари.

Мисля на глас, но спирам, поглеждайки предпазливо към оператора на платформата. Сърцето в гърдите ми забива още по-учестено сега, отколкото когато Колтания беше надвиснала над мен. Херон също поглежда към прислужника и лицето му пребледнява. Очите му срещат моите и една и съща мисъл протича помежду ни. Нуждаем се от повече време, отколкото имаме, за да се справим с това. Херон действа така светкавично, че почти пропускам какво се случва, което без съмнение се дължи на неговата Въздушна дарба. Преди прислужникът да реагира, Херон обвива врата му с ръка и пречупва трахеята му. Докато се бори, мъжът пуска манивелата, което довежда до рязкото спиране на платформата, и стомахът ми се преобръща. Прислужникът е по-едър от Херон и се бие с всички сили, но върху лицето на Херон се изписва покой и той продължава да стиска врата му, докато накрая очите на мъжа не се затварят и той се свлича в ръцете на Херон. Херон обаче не прави същата грешка, която допусна Колтания с мен — той не приема, че човекът е в безсъзнание само защото не помръдва.

— Можеш ли да хванеш манивелата — пита ме той, като продължава да държи прислужника. — Би трябвало слизането да е по-лесно, отколкото изкачването.

Кимвам, защото не вярвам, че съм в състояние да говоря. Съсредоточавам се върху манивелата. Дори за надолу се изисква доста сила да се завърти. Справям се с два етажа само, преди Херон да ми каже да спра.

— Ще излезем оттук и ще продължим по стъпалата — казва той и най-сетне пуска тялото на прислужника. Отваря вратата и ме повежда навън. Едва тогава изказвам на глас мисълта, която не ми дава мира.

— Крал Етристо изгуби много пари заради мен. Единственият начин да си ги върне, е да продаде Сьорен и мен на императора.

Херон трябва да е стигнал до същия извод, защото не изглежда изненадан.

— Трябва да се махнем сега — казва той. Сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми, но успявам да кимна.

— Да. Но не и без Сьорен.

Артемизия чака в стаята ми, седнала на стол близо до камината, когато двамата с Херон нахълтваме вътре. Тя се обръща към мен, първоначално раздразнена, но после вижда кървавите ми дрехи и уплашеното ми изражение. Преди да е казала и дума, аз й разказвам всичко, което се случи, откакто тръгнах с Колтания преди час. Изненадана съм колко спокойно звучи гласът ми, въпреки че вътрешно не усещам нищо друго, освен ужас.

— Значи, какво трябва да направим? — пита Артемизия рязко, след като приключвам разказа си. — Да вземем Сьорен. Да съобщим на Блейз. Бежанците… Ще трябва да намерим достатъчно кораби, за да ги натоварим. Храна, за да ги изхраним. Оръжия, за да ги раздадем на всеки, който пожелае да се бие. — Тя свива по един пръст на ръката си, за да ги преброи, а на мен все повече ми се свива стомахът при всяка задача.

— Нямаме време за всичко това — казвам аз и клатя глава. — Нищо не можем да направим…

— Не толкова бързо — прекъсва ме тя. Усмивка огрява лицето й и стига чак до очите й. Рядка усмивка за Артемизия и затова е още по-плашеща. — За наш късмет, в стакриверийското пристанище са закотвени множество огромни търговски кораби, пълни с всичко необходимо, но най-вече с храна и оръжие.

— Значи, всичко, което трябва да направим, е да се придвижим до пристанището и да откраднем няколко кораба — бавно казва Херон, гледайки я така, сякаш е полудяла. — Няма начин да го направим. Само трима сме, да кажем — петима, ако успеем да вземем Блейз и да освободим Сьорен, но дори и при това положение вероятността да се справим на този етап е нищожна.

— Ще бъдем петима със Сьорен и Блейз — съгласява се Артемизия, — но трима от нас са Пазители и е посред нощ. — Тя прави пауза, поглеждайки ту Херон, ту мен. — Планът е безумен, но може да проработи.

— Аз ще измъкна Сьорен, ако вие доведете Блейз и се справите с корабите — заявявам аз. — Три хиляди бежанци. Според изчисленията на Ерик. Колко кораба ще са ни нужни?

— Нуждаем се от флотилия, Тео — заявява тежко Херон. — Струва ми се, че дори Арт ще се съгласи, че ще е невъзможно.

Артемизия наистина се колебае, но тя стисва устните и бърчи вежди, знак, че у нея вече се заформя план.

— Ами, ако… — започва Херон. — Знам, че не искаме да говорим за това, но какво ще кажете да не взимаме всички бежанци. Само ще ги въвлечем във война, в която повечето няма да могат да се бият. Ще бъде опасно…

— Не по-опасно, отколкото ако останат тук, след като крал Етристо разбере, че ме няма… И че съм отмъкнала цяла флота от корабите му и най-евтината работна ръка в страната му — отбелязвам аз. — Той ще ги избие, ако не ги вземем. Няма да оставя никого, независимо дали искат да се бият, или не. Арт, ти какво мислиш?

Тя бавно въздиша и клати глава.

— Съществува една възможност, но е рискована и може да има обратен ефект — предупреждава тя. — Ще ни е необходима помощта на майка ми и нейния екипаж.

— Тя също може да ме предаде на крал Етристо — заявявам твърдо аз. След всичко, което се случи, почти бях забравила какво чух да казва той на царя. — От свое име тя е предложила на крал Етристо Водни скъпоценни камъни. Затова той се е съгласил да ме приеме. Ста Криверо е пред гибел заради сушата.

За миг Артемизия изглежда така, сякаш е готова да го отрече. Тя много по-добре от всеки друг знае на какво е способна майка й.

— Имаме нужда от нея, Тео — казва обаче тя. — Иначе Херон с прав, единственият ни шанс е да изоставим две трети от бежанците.

У мен бушува чувство на безизходица, нажежено докрай. Всичко се разпада и не намирам изход, който да приема без угризения. Сещам се за тялото на Колтания в градината. След няколко часа стакриверийците ще се качат горе за сутрешната си разходка или да закусят там и ще я намерят. Първо ще открият пазача в асансьора. Не след дълго ще се събуди и крал Етристо и ще разбере какво се е случило. А скоро след това и аз ще бъда в онази тъмница заедно със Сьорен, а императорът ще е на път, за да прибере и двама ни. Трябваше да имам повече време, но нищо не може да се направи сега.

— Хайде, Арт, ако ще будя майка ти по това време, не искам да съм сама.

Когато Драгонсбейн отваря вратата, има вид на човек, готов да убие когото и да било зад нея. В бялата си нощница, с коса като къдрав облак около набразденото от възглавницата лице тя изобщо не прилича на онази Драгонсбейн, която познавам и от която, ако трябва да съм честна, се страхувам.

Искам да й потърся директно сметка за Водните скъпоценни камъни, но си сдържам езика. Точно сега тя ми е необходима.

— Дано да има добра причина за това — казва тя, докато гневният й поглед шари между мен и Артемизия.

Артемизия ме сръгва с лакът и аз приемам това като подканване да започна.

— Ами, аз току-що убих сала Колтания в градината, след като установих, че именно тя е убила ерцхерцога и Хоа — колкото и дребнаво да прозвучи, не мога да не се насладя на шока в изражението й. — Сигурни сме, че когато тялото й бъде намерено, а обслужващият движещата се платформа дойде на себе си, крал Етристо ще ме арестува, а после ще ни продаде заедно със Сьорен на императора, за да компенсира каквито загуби е понесъл след провала в търсенето на жених. Тъй като нямам желание това да се случи, тръгваме сега, за да присвоим една флота от търговски кораби на пристанището, така че да можем да закараме бежанците от лагера обратно в Астрея, където ще освободим Огнената мина. А, да, и Ерик ще ни чака там с бежанците от други лагери. Искаш ли да се присъединиш към нас? Ти си доста добра в реквизирането на кораби.

Драгонсбейн се взира в мен няколко мига, устата й виси отворена. Понечва да заговори, но спира, после опитва отново. Това се повтаря няколко пъти, преди накрая да успее да каже следните думи.

— Ти полудя ли — пита ме тя. В гласа й няма обвинение, тя звучи съвсем истински любопитна.

— Отчаяна съм — отвръщам. — Но предполагам, че двете са доста близки състояния.

Драгонсбейн поклаща глава и премигва, за да прогони съня, все още прокрадващ се в очите й.

— Добре — въздиша тежко тя. — Ще ти помогна да излезеш и да вземеш корабите, но след това се оправяй сама…

— Мамо… Капитане — обажда се Артемизия и се прокашля, за да прочисти гласа си, — мисля… вярвам, че това е погрешен избор. Имаме нужда от теб не само за да отмъкнем корабите, но и за боевете също. Нуждаем се от теб, за да победим.

Настоятелният тон в гласа на Артемизия е като удар в корема ми, но Драгонсбейн е непреклонна. Тя се отнася към дъщеря си така, както би погледнала на който и да е член от екипажа си, осмелил се да се оспори решението й.

— Крал Етристо ме измами и затова си тръгвам, като за компенсация си взимам няколко кораба — казва тя.

— Той те е измамил? — въпросът ми се изплъзва, преди да успея да се спра. Думите се отскубват, знам, че са глупави още докато ги произнасям, но все едно, казвам ги. — Това е забавно. Кажи ми точно колко Водни скъпоценни камъка му обеща, за да ме предложи на търг?

Тя издържа на втренчения ми поглед, без да трепне.

— Обещах му мината — отвръща тя.

Към върховете на пръстите ми приижда топлина, но аз ги стискам в юмруци. Не сега, умолявам ги.

— Тя не е твоя, че да я обещаваш — топлината от върховете на пръстите ми започва да се разпространява, пробивайки си път нагоре към ръцете ми и боцкайки кожата ми. Опитвам се да не обръщам внимание, като стискам юмруци още по-силно и забивам нокти в дланите си, болката е навременно отвличане.

До мен Артемизия ми хвърля объркан поглед, а после го отмества към ръцете ми. Драгонсбейн вдига рамене.

— Някой трябваше да помисли за Астрея — казва тя, привличайки обратно вниманието на Артемизия. — Знаех, че ти няма да го направиш, така че аз се заех. Една мина срещу това да си върнем страната. Една четвърт от мощта ни срещу останалата част. Решението не беше трудно.

— Тя не е твоя — повтарям през стиснати зъби. — Ти не си кралица, без значение дали ти харесва, или не. Аз съм наследница на майка си. Ти си само един пират.

Влагам в думите си обида, но те изобщо не докосват Драгонсбейн.

— Етристо не знае как да води битка — казва тя, като откъсва погледа си от мен и поглежда към Артемизия. — Взимането на корабите му ще е лесно и той няма да ни преследва, щом отидем в открито море. Но аз няма да жертвам екипажа си в кръстосания огън с Каловаксия — война, която не можем да спечелим. И ти също не трябва да го правиш, Артемизия. Както се изрази Тео, ние сме само пирати в края на краищата.

Гласът й е рязък, но за първи път Арт не се плаши от него. Напротив, тя застава малко по-изправено.

— Водната мина ме унищожи, ти го знаеш, но ме изгради наново от нищото. Крал Етристо не заслужава нито едно камъче от нейните дълбини. За някои неща си заслужава да се сражаваш, дори когато битката е безнадеждна. Ако заради мен това не си заслужава, то аз се надявам, че заради Астрея си струва.

Драгонсбейн не й отговаря. Вместо това, поглежда мен.

— Не искам короната ти, Тео. Тя ще ме погуби — казва тя с тих глас. — Винаги съм правила онова, което е най-добро за Астрея, но това не означава да се впуснем в битка, за която не сме готови. Ще ти отвлека корабите, но после пътищата ни се разделят.

Няма какво друго да си кажем, затова само кимвам и се извръщам от Драгонсбейн. Двете с Артемизия си тръгваме, без да кажем и дума повече, чувайки как вратата се затваря решително след нас. Едва стигаме до средата на коридора, когато Арт сграбчва юмрука ми и насила разтваря пръстите ми. В осветения от свещите коридор ние и двете виждаме зачервената кожа на дланта ми.

Искам да я отдръпна, да я скрия от погледите, но е напразно. Арт знае — сигурно го е подозирала отпреди. Преглъщам.

— Случва се от известно време — казвам й тихо. — В началото беше безобидно. Трепкащи пламъчета, които следваха биенето на сърцето ми. Сякаш имах Огнени скъпоценни камъни. Но това се засилва. Май се случва, когато съм ядосана.

Не й казвам за най-смущаващия инцидент, онзи, който се случи след кошмара ми за Крес.

Първоначално Артемизия не казва нищо. Пресяга се да докосне кожата ми, но веднага си отдръпва ръката и просъсква:

— Гореща е.

— Не го усещам — признавам си. Макар да се страхувах от този момент, хубаво е да го споделиш с някого. Радвам се, че този човек е Арт, което ме изненадва.

Тя отново докосва дланта ми, но този път докосването й е прохладно. Сякаш потапям ръката си в езерце със студена вода и това чувство се разпростира по цялото ми тяло. Топлината във вените ми отслабва.

— Знае ли някой друг? — пита ме тя.

— Не — отвръщам в шепот. — Не искам да знаят.

Очаквам, че тя ще започне да спори с мен, но вместо това само въздъхва.

— Ще можеш ли все пак да измъкнеш Сьорен?

Кимвам.

— Ще се справя.

— Добре — казва бодро тя. — Ще решаваме проблемите един по един.