Повелителката на дима

Доверие

Сьорен върви мълчаливо до мен по коридора, водещ към каютата ми. Почти не го забелязвам. Умът ми е въртоп, който върти мислите ми в спирала, докато ги оплете и обърка.

— Когато той спомена Кресцентия — най-сетне проговаря той, вече наближили моята стая, — лицето ти сякаш остана без капка цвят. Тя да не е… — Гласът му заглъхна.

— Не е мъртва — добавям аз и лицето му се успокоява. Не му казвам, че смъртта би била за предпочитане пред настоящата й съдба.

— Радвам се. Когато се върнах в двореца, баща ми беше подредил целия ми живот вместо мен, беше включил и Кресцентия в него. Ненавиждах я заради това, но никога не е било заради самата нея. Ти наистина държиш на нея, нали?

Мисля си за Крес, както я видях последния път, от другата страна на решетката в килията, с безумен поглед и крехка, с опърлена кожа и бяла коса и допир, който правеше пръчките на решетката нажежаващо горещи. Някога моя приятелка, моя сестра по душа. Но вече не.

— Един ден, когато стана императрица, ще изравня страната ти със земята, ще я изпепеля заедно с всички хора в нея — беше ми казала с пронизващ, болезнен глас. Сега е императрица и няма какво да я спре да изпълни тази закана.

— Не я познавам — казвам на Сьорен. — И тя не ме познава.

Отварям вратата на каютата и заварвам Блейз, Херон и Артемизия да ме чакат вътре. Веднага щом ме вижда, Блейз скача от леглото ми, където е седнал.

— Добре ли си? — пита той на астрейски. — Бяхме долу и разпитвахме останалите, но чухме за пленника, който нападнал…

— Добре сме — уверявам го и превключвам на каловаксийски, за да може и Сьорен да разбира. — Той уби Павлос, който се опита да убие Драгонсбейн, но Сьорен го спря. — И тримата насочват погледите си към Сьорен, който стои точно зад рамото ми. Никой не проронва и дума, но сякаш чувам десетина неизказани въпроса. — Той спаси живота на Драгонсбейн и доказа лоялността си към нас.

Артемизия трудно може да бъде заблудена. Очите й се присвиват, от което стряскащо заприличва на майка си.

— И? — подканва ме тя. Поглеждам встрани.

— Изтъкнах, че дипломатическият опит на Сьорен го превръща във важно предимство за мен, ако реша да се омъжа за някой от кандидат-женихите в Ста Криверо — обяснявам аз, но думите ми звучат измъчено. Изражението на Блейз е като задаващ се буреносен облак.

— Ти си кралица, не можеш да се омъжиш за непознат.

— Това щеше да се случи, така или иначе — изтъквам аз, присядайки на ръба на леглото си. — Драгонсбейн щеше да ме подтиква да го направя, да ме притиска отново и отново, докато се озова в ъгъла без никаква възможност за избор. — Придърпвам одеялото върху треперещите ми рамене. — Предлагайки го по този начин, го направих при моите условия.

Блейз издава гърлен звук на неодобрение, но не казва нищо. Поглеждам към Сьорен, който все още стои до вратата. Лечението, което Херон му приложи, макар и само повърхностно, е достатъчно, за да изглежда като гост сред нас, а не като затворник, но така, далеч от тълпата, е ясно, че все още го боли. Щади десния си крак и прави гримаси всеки път, когато движи ръцете си.

— Този пленник, той опита ли се да те нападне? — пита ме Артемизия, отвличайки вниманието ми от Сьорен.

Не мога да се сдържа да не изсумтя.

— Благодаря за интереса ти, Арт, но не се опита.

Тя завърта очи.

— Исках само да кажа, че е изненадващо, предвид казаното от един от каловаксийците, които разпитвах, че има награда за главата ти.

— Нямам представа какви мисли са се въртели в главата му. Предполагам е знаел със сигурност, че няма как да оцелее, но ако убие Драгонсбейн, поне ще умре като герой. Не мисля, че дори се е сетил за наградата. — Докато го казвам, нещо в това обяснение ме дразни.

— Матин винаги си е фантазирал някакви героични постъпки, но никога не е имал достатъчно ум да ги осъществи — казва Сьорен, поклащайки глава. Обяснението му звучи правдоподобно, но лесно си личи кога Сьорен лъже, а и, разбира се, има си издайнически признак — ноздрите му се разширяват.

— Значи има награди и за твоята, и за моята глава — казвам и се извръщам от Сьорен. — И има каловаксийски войници, които ни издирват в Тимори. А императорът се е оженил за Кресцентия. Това ли е всичко, което сме научили?

— Той какво? — пита Сьорен, а лицето му се изкривява от отвращение.

— Оженили са се два дни след като сме напуснали Астрея, а тя е била коронясана на следващия ден — потвърждава Блейз. — Всички затворници, които разпитахме, казаха едно и също нещо.

— Ама той… той се опитваше да ме сгоди за нея — казва Сьорен, отвратен.

— Ти си изгубена кауза — въпреки че стомахът ми също се обръща, потискам чувствата си и се опитвам да разсъждавам логично. — Тейнът ставаше все по-популярен сред народа, за разлика от императора. Убийството му увеличи славата му и го превърна в народен герой. Тази популярност се прехвърли и върху дъщеря му — Крес ще бъде приета със съчувствие в двора, а това благоразположение сега ще засегне и императора, който ще извлече всички възможни изгоди от него.

— Да не говорим, че е красива — добавя Сьорен. — Десетки мъже се домогваха до ръката й. Баща ми обича да взима онова, което всички останали искат.

Обаче тя вече не е красива, ми се иска да кажа. Поне не и по начин, който императорът би харесал. Макар че навярно намира силата й за плашеща. Може би този ужас е своеобразен вид красота, такава, каквато императорът би искал да притежава. Не си позволявам да кажа нищо от това на глас. Дори само като си го мисля, започва да ми се гади.

— Защо го е направила обаче? — пита Сьорен, ужасът все още ясно личи в гласа му.

Заради мен, мисля си аз, но отново всичко остава в мен.

— Крес беше отгледана да бъде императрица — казвам вместо това. — Сигурна съм, че би предпочела да се омъжи за теб, но този вариант е отпаднал. Тя просто е направила нужното, за да получи каквото е искала.

— Не можеш да я съжаляваш — казва Арт, но не съм сигурна дали думите й са отказ да повярва, или заповед.

— Тя беше моя приятелка — отвръщам. За първи път признавам това пред тях, въпреки че те със сигурност са го знаели. — И като човек, който е бил опасно близо до женитба с императора като мен, аз я съжалявам, разбира се.

— Била си близо до какво? — пита Блейз, а очите му се разширяват толкова, че ще изхвръкнат от орбитите си. Потрепервам. Бях забравила, че не съм споделила тази информация с моите Сенки.

— Ако знаеше, щеше да настояваш да ме измъкнеш от двореца прекалено рано — отвръщам с равен глас. — Не ти казах и все пак избягахме, преди да се е случило нещо.

Това наистина е вярно, но не мога да спра да мисля за онова последно пиршество и за ръката на императора върху бедрото ми, за дъха му върху мен. Побиват ме тръпки, но се овладявам и поглеждам към Сьорен. Мисля, че и той си спомня онази нощ. Ако бяхме останали само още един ден… Не, няма да мисля за това. Императорът никога повече няма да ме докосне.

Но той докосва Крес, напомням си аз. Тя му е съпруга сега и макар да съм сигурна, че се е омъжила за него доброволно, не мога да си представя как приема с желание онова, което е последвало. Пропъждам тази мисъл от главата си и се концентрирам върху настоящето, върху онова, над което имам контрол.

— Сьорен, ти имаш нужда от сън — казвам му, преди да се обърна към Херон. Въпреки че мразя да го моля за още нещо, аз го правя. — Можеш ли да довършиш лечението му? Моля те! — веждите на Херон образуват бразда в челото му, той отваря уста да отговори, но Сьорен го изпреварва.

— Аз съм добре — казва той, макара да осъзнава колко фалшиво звучи. — Ще се оправя — добавя той. — Няма нищо смъртоносно, нищо, което времето и грижите да не могат да поправят.

Херон издишва бавно, клатейки глава.

— Аз мога да оправя всичко.

— Не искам нищо повече от теб — отвръща Сьорен. — Няколко пукнати ребра, изкълчен глезен. И по-лоши неща са ми се случвали. Останалият свят се лекува от подобни наранявания без магия.

Известно време Херон не казва нищо, само се взира в Сьорен, сякаш не е съвсем сигурен каква игра играе той. Накрая свива рамене.

— Ще имаш нужда от помощ за бинтовете — казва той. — Да не говорим за чисти дрехи. Моите ще са ти прекалено големи, а тези на Блейз ще са ти прекалено малки, така че ще трябва да се справиш с каквото има.

— Благодаря ти — кимва Сьорен.

Арт гледа Сьорен няколко секунди, сякаш се опитва да вземе решение.

— Знам къде майка ми държи резервни дрехи. Утре мога да открадна няколко чифта за теб, а също и ботуши.

— Благодаря — казва отново Сьорен.

Блейз не поглежда към Сьорен, даже когато му говори.

— Можеш да използваш моето легло. И бездруго прекарвам нощите тук, с Тео.

Иска ми се да ударя с юмрук Блейз заради начина, по който каза това, сякаш заявява някакво право върху мен. Като куче, което препикава любимото си дърво. Отварям уста да го кажа, но Сьорен ме прекъсва.

— Дали е разумно това? — пита той угрижено. Очите му се стрелкат към другите, веждите набраздяват челото му. — Искам да кажа… след всичко, за което говорехме — добавя той към мен.

Прехапвам устната си, поглеждайки към Блейз, който бавно сглобява парчетата, а после и към Артемизия и Херон. Спомням си разговора със Сьорен, когато бяхме на път към „Дим“. Тогава той ми каза, че Блейз е берсерк, а аз твърдях, че греши, че това не е възможно, но всъщност вярвах, че е възможно. Херон също го разбра по свой си начин и бих се учудила, ако Артемизия не е направила същото, но това не е нещо, което повечето от нас въобще биха признали.

— Грешиш. Блейз не е опасен — заявявам след малко, гледайки към Блейз, докато го казвам. Очаквам Сьорен да се възпротиви, но той не го прави. Артемизия не пита за какво си говорим. Един бърз поглед към нея ме уверява, че тя няма проблем да отгатне за какво става дума.

— За всички ни беше дълъг ден — казвам след известно неловко мълчание. — Херон, моля те, намери нещо Сьорен да облече за през нощта. Блейз, покажи му пътя до твоята стая. Арт, виж дали ще можеш да очароваш някого в кухнята да ти даде няколко допълнителни парченца сухар и манерка с вода. Утре ще продължим с обсъжданията.

Имам време само да облека нощницата си и да избърша лицето си с влажна кърпа, преди Блейз да се върне, изражението му е напрегнато. Би трябвало да е непроницаемо, но аз го познавам достатъчно добре, за да доловя гнева, криещ се в ъгълчетата на устата му. Лесно е да се досетя какво го е предизвикал.

— Не съм му казвала — заявявам, преди да ме е обвинил. — Виждал е отблизо берсерки преди и познава симптомите по-добре от всеки от нас.

Устните му се напрягат още повече, но той само кимва.

— Херон и Артемизия също ли знаят?

Вдигам рамене.

— Херон го спомена веднъж. Артемизия никога нищо не ми е казвала, но изглежда, че разбира за какво намекна Сьорен и нямаше вид на изненадана.

— Значи всички знаят — той се засмива, но смехът му изобщо не е весел. Изведнъж стените и подът на каютата започват да туптят като сърце в аритмия, като сърцето на Блейз в момента, предполагам. Отначало си мисля, че си въобразявам, но когато поставям ръка върху стената, туптенето се усилва и собственото ми сърце забива по-бързо. Земната дарба на Блейз — осъзнавам с присвит стомах. Тя се свързва с корабната дървесина и й влияе, макар той да не го прави съзнателно. Той дори не го забелязва, очите му са съсредоточени върху мен.

Сега е само едва доловим трус, но веднъж той предизвика земетресение. Колко ли лесно може да превърне кораба в трески? Преглъщам обзелата ме паника и се опитвам да говоря спокойно и утешително.

— Блейз — приковавам очите си в неговите, — те разбират, че не е така. Знаят, че не бива да се страхуват от теб.

Дори докато произнасям тези думи, зная, че не е истина. Може и да познавам Блейз по-добре от всеки друг, но в този момент аз се страхувам от него. Не от самия Блейз, не непременно от него, а от онова, на което е способен. От онова, което може да причини, без дори да го иска. Насилвам се да дишам равномерно и да говоря спокойно. Не искам да се страхувам от него, но въпреки това страхът препуска в мен.

Той никога не би ме наранил, напомням си, но страхът не е от онези неща, които могат да се контролират с помощта на логиката.

Блейз се овладява, затваря очи и диша дълбоко, докато стаята отново притихне. Но дори когато това се случва, не мога да си наложа да се успокоя. Отново чувам в главата си гласа на Сьорен, който ми казва, че Блейз е опасен. Не, не е, споря със себе си. Дори когато от време на време се ядоса, той винаги успява да овладее състоянието си достатъчно, за да го спре, преди да е станало прекалено късно. Самият Блейз го каза: неговият дар може да не изглежда като благословия, но не е и като лудостта от мините.

Той захапва долната си устна между зъбите и се поколебава за миг, преди част от напрежението да напусне тялото му.

— Ако Драгонсбейн разбере — казва той след малко с толкова тих глас, че едва го чувам — няма да ми позволи да остана на кораба. Ако приемем, че няма да ме убие на място, тя ще ме прати в изгнаничество.

— Няма да й позволя да направи нито едното, нито другото.

Блейз поклаща глава.

— Ти вече използва единственото си средство за постигане на целта, което имаше, за да освободиш принкити — изтъква той. — Целият кораб ще говори утре, че си влюбена в него.

Обръщам се с гръб към него, така че да гледам към леглото, макар да знам, че е прав. Съгласявайки се да се срещна с кандидатите за ръката ми, използвах единствения си коз срещу Драгонсбейн и сега съм напълно зависима от нейната милост. Отхвърлям завивките и се пъхам под тях, преди да се обърна към него, внимавайки лицето ми да е безизразно.

— Не мога да контролирам хорските приказки.

Надявам се той да не обърне внимание на думите ми, но познавам Блейз твърде добре. Дори не се изненадвам, когато той пита:

— Влюбена ли си в него?

— Не — отвръщам, но сърцето ми прескача. — Но не ми харесва да ме третираш като играчка, върху която си издълбал името си, за да не позволиш друг да я има.

— Не е така…

— Така е — прекъсвам го аз. — Ти му каза, че прекарваме нощите заедно.

— Но това е истина.

— Става въпрос за начина, по който го каза, и ти го знаеш.

Той мълчи известно време, стои в средата на каютата ми с наранено и сърдито изражение.

— Ти се съгласи да се омъжиш за непознат, за да го спасиш. Него. Един каловаксиец.

Стомахът ми отново се обръща, въпреки че запазвам гласа си кротък.

— Съгласна съм да се омъжа за непознат заради Астрея, защото това е най-добрата възможност да станем равностойни по сила в битката с каловаксийците. Но не разбирам защо да не извлека колкото се може повече от споразумението.

Блейз поклаща глава.

— Ти просто поставяш своите желания над въжделенията на народа си и той ще запомни това.

Думите му ме пронизват като нож.

— Това, което направих, беше правилно — гласът ми е почти като шепот. — За Сьорен, но и за Астрея също. Това беше единственият начин.

Той ме гледа продължително, очите му са блестящи, решителни.

— Продължавайте да си го повтаряте, Ваше величество.

Без да каже и дума повече, той се обръща и излиза през вратата, оставяйки ме сама.

— Ти развърза Матин — казвам на Сьорен на следващата сутрин, докато закусваме в кабината, която дели с Херон. Всички останали са на дежурство, но ние със Сьорен нямаме задачи, така че се опитвам да го науча малко астрейски, преди да пристигнем утре в Ста Криверо.

Той вдига поглед от пергамента, който написах за него със звуците, съставляващи нашия език, преведени на каловаксийската фонетика.

— Не знам за какво говориш — отвръща той, но ноздрите му отново се издуват и той поглежда встрани, съсредоточавайки се отново върху пергамента.

— Умен ход беше. И проработи — свободен си, в известен смисъл. Поне нямаш вериги. Павлос е мъртъв обаче, както и всички останали пленници, които се опитвахме да превърнем в шпиони.

Отначало той не отговаря, макар лицето му да пребледнява при споменаването на другите пленници. Само завърта глава.

— Ако бях отвързал Матин, това щеше да е пресметнат риск — казва той накрая, отместил очи от пергамента. — Щях да избера най-лошия фехтовач от екипажа на „Гордост“, но пък известен с глупавите си постъпки в името на смелостта. Щях да знам, че отвързвайки го, му казвам, че съм на негова страна, а защитавайки те му внушавам, че ти също си под закрила. Щях да зная, че той ще отнеме оръжието на Павлос и ще атакува първо него, но тъй като Матин не е добър с меча, щях да се надявам, че нараняването няма да е смъртоносно. Щях да съм сигурен, че ще мога да ти отнема камата, за да го спра, преди да е убил Драгонсбейн.

Въпреки че се придържа към хипотетичното си изложение, той знае, че аз зная, че това е самата истина.

— Ти уби човек от екипажа на Драгонсбейн, за да докажеш, че тя може да ти вярва — казвам бавно. — Даваш ли си сметка колко заплетено е това? Защо трябва да ме интересува какво си се надявал да се случи? Ти сгреши и един човек умря заради риск, който той никога не е бил склонен да поеме.

Той не казва нищо, само зяпа в пода, а срамът кара бузите му да почервенеят.

— Да пожертваш някого, за да подобриш собствената си участ — това ми звучи като нещо, което би направил баща ти.

— Знам — признава той, макар всяка дума да му струва усилие. — Докато стоях на палубата, премисляйки отново всичко, чувах именно неговия глас.

Признанието увисва във въздуха между нас, никой от двама ни не знае какво да каже.

— И аз го чувам понякога — казвам след пауза, която ми се струва цяла вечност. — Всеки път, когато се противопоставям на Драгонсбейн или използвам думата кралица като оръжие, за да получа онова, което искам. Чувах го, когато убедих Спирос да ти позволи да излезеш от карцера.

От Сьорен се изтръгва безрадостен смях.

— Разликата е, че баща ми би позволил да умра в онзи карцер, без да се замисли дори.

Поклащам глава.

— Не и ако измъкването ти му даде тактическо предимство, дори с това да наранява хората, които зависят от него да им помогне. Измъкването ти от затвора беше правилно, знам го, но не за това го направих. Точно това ме плаши.

Сьорен се колебае.

— Много ужасни неща могат да се кажат за баща ми, повечето ги споменахме. Мисълта, че нося в себе си същото като него, е достатъчна да искам да одера кожата от тялото си. Но не може да се отрече, че печели своите битки. Той е чудовище, но ако се опитаме да го разберем и вникнем в мисленето му, това може би е единственият начин да се надяваме да го победим.

Думите му ми вдъхват увереност, вероятно по-голяма, отколкото би трябвало. Все още ненавиждам идеята да бъда като императора по какъвто и да било начин и не съм сигурна, че това някога ще се промени, както и да се опитва Сьорен да го извини. Все пак не е маловажно, че има някой, който вижда най-тъмните ти страни и въпреки това те приема какъвто си.