Повелителката на дима

Пленници

Когато на палубата избухват овациите, което според Спирос означава, че официално имаме контрол над другия кораб, Херон вече стои от едната ми страна, а Сьорен и пазачите му — от другата. Нямахме време Херон да излекува нараняванията на Сьорен, но поне се погрижи вида им да не е толкова страшен. Единственият външен белег, разкриващ, че той не е само гост на кораба, е накуцването, но той го прикрива толкова умело, че и аз не бих го забелязала, ако не се вгледам в него. Камата е в ножницата на хълбока ми, макар че изглежда малко глупаво пристегната с ремък върху сивата ми нощница. Отне ми известно време да убедя пазачите да пуснат Сьорен без вериги, но тежестта ми на кралица спомогна да ги принудя. Няма да мога непрекъснато да прилагам този трик, на това ме беше научил императорът. Титлата е хубаво и полезно нещо, но тя не гарантира почит. Действията обаче — да.

— Ще ми кажеш ли какво си намислила? — прошепва ми Сьорен, докато изкачваме стъпалата. Спирос, Херон и пазачите изостават на няколко стъпки от нас. Колебанието ми трае само секунда.

— Когато Драгонсбейн заповяда да убият каловаксийците, ти не трябва да казваш и думичка.

Въпреки че осветлението под палубата с мъждиво, виждам как Сьорен пребледнява още повече.

— Тео… Разбирам, че е война, но не ме карай да съм свидетел на това.

— Трябва да докажеш недвусмислено, че си на наша страна, ако искаме да те измъкнем от карцера — хвърлям поглед назад към пазачите, преди да се обърна към Сьорен и да прошепна: — Моля те. Яна Кребести.

За миг очите му срещат моите, преди да сведе поглед и да кимне.

Поемам си дълбоко дъх, за да успокоя дишането си, преди да бутна вратата да се отвори и да изляза на палубата на „Дим“. Изненадващо е, че корабът не се е преобърнал, предвид колко много хора са се събрали откъм преградните перила на левия борд, взирайки се натам, където аз мога само да различа мачтата и падналите червени платна на каловаксийския кораб.

Сьорен си пробива път през тълпата, за да види — за него е по-лесно, отколкото за мен. След малко той изругава под нос.

— Какво има? — питам го аз.

— Корабът. Това е „Гордостта на дракона“.

На мен името нищо не ми говори, но Сьорен е силно обезпокоен.

— Обучавах се на този кораб — обяснява ми той — за да добия познания за търговските пътища.

— Значи познаваш някои от хората — осъзнавам аз.

Той кимва, но не казва нищо повече, а изражението му е напрегнато.

— Това означава, че те ще те познаят — отбелязвам. — Ще ти бъде по-лесно да ги накараш да говорят.

И по-трудно да гледаш как умират.

Спирос и останалите пазачи минават пред нас, за да ни разчистят пътя към подвижното мостче — дебела дървена дъска, водеща от нашия към техния кораб. Видът на дъската кара стомахът ми да се свие, представям си колко лесно мога да се прекатуря от нея. Първи минава Спирос, дъската изтропва заплашително при всяка негова стъпка, макар че той едва ли забелязва това. И преди го е правил, разбира се. А също и Сьорен — аз съм единственият новак тук.

— Ако това ще ти помогне — прошепва ми Сьорен — никога не съм виждал някой да падне от подвижното мостче, освен ако не го бутнат.

— Благодаря ти — отговарям сухо, преди да направя първата си крачка върху паянтовата дъска.

Правила съм далеч по-трудни неща от това, напомням си, докато поставям единия си крак пред другия. Спомням си как избягах от двореца, как плувах срещу леденото течение, как изкачвах онези назъбени скали, как дланите и ходилата ми кървяха, когато преминах през всичко. Мъча се да не мисля за дъската, клатеща се под мен, или колко дълго ще падам надолу, право в разпенените тъмни води. Опитвам се да не мисля за нищо, докато краката ми не стъпят на твърда земя — каловаксийския кораб. Треперещата ми длан намира ръката на Спирос и той ми помага да сляза.

Веднага щом главата ми се прояснява, ми се иска да се устремя обратно към подвижния мост, защото се изправям лице в лице с десетки астрейци и каловаксийци, които са вперили погледи в мен и Сьорен, озадачени, тревожни и очакващи. Никой от тях не проговаря. Вместо това отправят погледи ту към нас, ту към Драгонсбейн, в очакване да я последват. Намирам Блейз и Артемизия в тълпата, и двамата са се втренчили в мен с отворени усти. По-голямата част от екипажа са въоръжени, ножовете им опрени в бледите гърла на каловаксийците, коленичили пред тях. Нямам време да преброя всички, но предполагам, че са петдесетина каловаксийци, мнозина от тях ранени, и малко повече астрейци. Един път и ние да ги превъзхождаме по брой.

— Теодосия — гласът на Драгонсбейн се врязва в мислите ми.

В гласа й има предупреждение и прикрито объркване, в пълен противовес с яростта в очите й. Ала в това има нещо добро — означава, че колкото и да е сърдита да види Сьорен извън карцера, тя се опитва да прикрие емоциите си. Да ги покаже, би означавало да загуби престижа си пред екипажа и каловаксийците, а тя не може да си го позволи. Почти мога да отгатна какво се върти в главата й: Сьорен е извън затвора, да, но около него има достатъчно въоръжени членове на екипажа, така че той е напълно безсилен. Повече ще спечели, ако остави нещата така, отколкото да ми се противопостави и ни представи в опозиция. Тя знае, че ако се стигне дотам, част от екипажа ще последват кралицата, вместо капитана на кораба. Няма да са много, недостатъчно за истински бунт, но все пак твърде много по нейните стандарти.

Така че тя продължава играта. Застава на издигнатия нос на кораба, Ериел е зад нея. На колене пред нея е един по-възрастен каловаксиец, който, предполагам, е капитанът на кораба. Ако дължината на косата му е някакъв показател, трябва да са минали много години, откакто е загубил битка. Сега, след този погром, той ще загуби не само косата си. И го знае. Докато повечето мъже от екипажа му се озъртат със страх, неговите очи са сведени и празни — мъж, който вече се е предал.

Поне докато Сьорен не прекосява подвижния мостик и идва до мен.

— Принце — изрича мъжът, гласът му остро натъртва каловаксийските думи.

— Капитан Рътгард — казва Сьорен безпристрастно. Поглеждам го крадешком и откривам, че очите му са безразлични като гласа му. С този тон би могъл да се обърне към непознат, но този човек не е непознат.

Драгонсбейн се прокашля. Очите й са кинжали, пронизващи Сьорен.

— Ти трябваше да останеш на кораба, скъпа — казва тя на астрейски и тогава разбирам, че тя говори на мен, а не на Сьорен, като се има предвид колко захаросано прозвуча гласът й. Така обикновено се говори на дете или инвалид. Проклинам решението си да не се преоблека и да остана по нощница. Кой знае каква гледка представлявам в тази твърде голяма сива одежда, с твърде големите ми ботуши и с разпусната, непокорна коса. Сигурно приличам на някакъв призрак, а не на кралица. Боря се с импулса да се свия от страх, вместо това се изправям още повече, повдигам брадичка и принуждавам гласа си да остане равен.

— Спирос ме увери, че е безопасно, и беше прав — говоря на астрейски, за да не ме разберат каловаксийците. Обхождам с поглед целия кораб, десетките каловаксийски мъже, приклекнали на колене пред астрейците, опрели остриетата към гърлата им. Не съм привикнала към подобна гледка и я вкусвам с наслада. Обикалям палубата заедно със Сьорен и пазачите му, които ме следват на крачка, и изучавам всеки каловаксиец, покрай когото минавам. Едно момче на може би петнайсет години вдига поглед към мен, очите му са пълни със страх. Вглеждам се продължително в тях, докато накрая той свежда очи.

— Какви вести ни носят от Астрея? — питам, обръщайки се към Драгонсбейн.

— Никакви — признава тя през зъби. — Все още.

— Смятам, че ще са по-словоохотливи пред своя принц — казвам аз и посочвам Сьорен до мен. Той също не разбира какво казвам, но разпознава титлата си и челото му се сбръчква.

— Накрая ще ни кажат онова, което искаме да узнаем — заявява Драгонсбейн, махвайки пренебрежително с ръка.

— Наистина ли ще го направят? — питам. — Останах с впечатлението, че обикновено това не се случва.

Очите на Драгонсбейн намират Сьорен зад мен, но преди да го смъмри, аз продължавам.

— Сьорен е техният принц. На него те ще кажат истината, ако той ги убеди да се обърнат срещу императора. Мнозина от тези мъже го познават или поне са чували за легендарните му умения в битка. Може би са по-лоялни към него, отколкото към баща му.

Обръщам се към Сьорен и му прошепвам на каловаксийски:

— Нуждаем се от новини от Астрея, а те няма да ни кажат нищо и затова тя ще ги убие.

Лицето му трепва, преди отново да си възвърне спокойствието.

— Хитро — успява да отвърне той. — Ето защо никой не може да опише нея или кораба. Ето защо никой не знае коя е тя.

— Никой няма да пусне слухове в двора, че си се разбунтувал срещу баща си, а там все още имаш съюзници — добавих.

В изражението му проблясва разбиране.

— Вземи информацията и ще можем да спасим неколцина. Ще ги превърнем в наши шпиони.

Той кимва, преди да застане лице в лице с Драгонсбейн.

— Капитане — започва той, запъвайки се на астрейската дума. Възхитителен опит, но само толкова може, затова превключва на каловаксийски. — Ако ми позволите да ви сътруднича, аз ще докажа своята преданост.

Драгонсбейн се колебае, очите й се стрелкат из наблюдаващата я тълпа.

— Побързай — казва тя на каловаксийски, преди да превключи на астрейски. — Така или иначе, всичко ще приключи по същия начин.

Членовете на астрейския екипаж прихват в смях. Въпреки че Сьорен не може да дешифрира какво точно е казала тя, схваща достатъчно. Поема дълбоко въздух, преди да погледне към каловаксийските мъже, застанали на колене. Отнема ми няколко секунди да разбера, че той търси познато лице. Минават още няколко, преди да го намери.

Сьорен прикляква пред един мъж на двайсетина години, с руса коса, достатъчно дълга да покрие ключицата му. Мъжът го поглежда със сърдити, яркозелени очи. Ръцете му са извити назад, завързани с разнищено въже, а над него стои астреец, когото не разпознавам, с нож, опрян в шията му.

— Матин — казва Сьорен с тих и мек глас. Предполагам, че се опитва да звучи утешително, но мъжът съвсем не е успокоен. — Помогни ми да ти помогна, Матин.

Матин остава безмълвен, очите му са приковани в палубата, в краката на Сьорен.

— Искаш ли да видиш отново съпругата си? — пита Сьорен, гласът му се изостря. — Дъщеря ти, на колко годинки е сега? На четири?

Тези въпроси карат Матин най-после да погледне Сьорен, изражението му е колебливо, но все още не казва нищо.

Сьорен се изправя на крака.

— Добре. Има и други — казва той и понечва да се отдалечи от Матин, макар че го прави много бавно.

— Чакай — казва едва чуто Матин след няколко секунди. — Ще говоря с теб. Ако ми позволиш да живея, ще говоря с теб.

Очите на Сьорен ме стрелват за миг, в тях проблясва несигурност, преди той да се върне при Матин.

От останалите каловаксийци изригват подигравки, наричат Матин предател и с още далеч не толкова щадящи думи, които разбирам само наполовина. Ала не са от всички, забелязвам. Има някои, които се взират тихо и замислено в земята.