Повелителката на дима

Измъкване

Мариал изобщо не се изненадва, когато й казвам, че не се чувствам добре и искам да почина. Това ме кара да си мисля, че сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото и се чувствам след снощи. А това означава, че кандидатите са отвратителни лъжци, щом цяла сутрин ми повтаряха колко съм прекрасна.

След като Мариал и останалите слуги ми помагат да съблека задушаващата ме рокля и да пусна косата си, захваната с фиби в претенциозна прическа, те ме оставят, завита в леглото, облечена в друга ефирна нощница. Щом вратата се затваря след тях, изчаквам малко, за да се уверя, че никой няма да се върне, отмятам сатенения юрган и ставам от леглото. Толкова е удобно и се притеснявам, че ако остана още мъничко, наистина ще заспя, а не мога да си го позволя.

Гардеробът е толкова пълен, че не мога да помръдна закачалките и на косъм — почти всички рокли са с пищна украса и тежки от пластовете тъкани, с толкова много кукички, копчета и панделки, че никога не бих могла да ги облека сама. След като търся няколко минути, най-накрая намирам една, която може да се опише като обикновена само по стандартите на Ста Криверо. Тъмнозелена коприна, с ръкави, покриващи раменете като камбанки, и корсаж, който е някак по-свободен, отколкото на роклите, които облякох досега. Полата е широка, с каскада от надиплен шифон, украсена с малки скъпоценни камъни по талията и подгъва. Дори с декорациите роклята е далеч по-лека и по-обикновена от всичко останало в гардероба. Ще трябва да стане.

Доста борба пада да закопчея всички кукички в брънките, които са по целия гръб на роклята, и за малко да извикам на помощ Сенките, преди да си спомня, че това е съвсем различен дворец, без дупки в стената.

Тъкмо закопчавам и последната кукичка, когато чувам леко почукване на вратата. Без да дочака отговор, Артемизия се вмъква в стаята. Тя отново е облечена в нейната туника и клин от кораба „Дим“, а светлосинята й коса е събрана в небрежна купчинка на върха на главата й. Тъмните й вежди се извиват почти до линията на косата й, когато ме оглежда от глава до пети.

— Отиваме в бежански лагер — бавно произнася тя — а не на бал.

Бузите ми пламват.

— Ако можеш да намериш нещо по-малко крещящо там, с удоволствие ще се преоблека — посочвам й гардероба аз.

— Хм! — казва тя през смях, което би могло да е и насмешка. — Сякаш кралят не иска да се измъкнеш от двореца, за да посетиш лагера. Не си ли взе дрехите от „Дим“?

— Не се сетих — признавам си. — Дори лилавата рокля, с която бях, когато плавахме към брега, щеше да е по-добре, но мисля, че я отнесоха за пране, когато пристигнахме тук. Или е в пещта — добавих, сещайки се за презрението, с което помощничките на Мариал пипаха закърпената и разнищена рокля, носена далеч по-дълго време, отколкото е била създадена да издържи…

— Ще видя какво мога да ти намеря за в бъдеще, но този път…

Тя спира, защото вратата се отваря отново и вътре се прокраднат Блейз, Сьорен и Херон, всички облечени в обикновените си дрехи от „Дим“, покрити с дълги наметала.

— О, перфектно — възкликва Артемизия, преди да успеят да кажат и здравей. Тя се дотътря до Херон и дръпва наметалото му. Смущението му е видно, но той й позволява да го вземе.

— Ще ме погълне — казвам, когато ми го подава. На Херон му стига до коленете, а той е почти с половин метър по-висок от мен и раменете му са два пъти по-широки.

— Което означава, че тази рокля ще бъде изцяло и наистина покрита — отговаря ми тя.

Намятам го и избухвам в смях, защото краищата на наметалото застилат пода около мен.

— Ще трябва да ходиш внимателно — подхилва се тя. — Макар да се съмнявам, че ще ти е по-трудно от чехличките на токчета, които те накараха да обуеш.

Права е за това. Събрах влачещата се част от наметалото отпред и направих няколко предпазливи стъпки. Не е чак толкова лошо, предполагам. Със сигурност ще се справя.

— Добре, какъв е планът? — питам ги.

Оказва се, че планът, ако може дори да се нарече така, включва излизане от двореца и вземане на коне от конюшнята близо до предните порти. Тази маскировка е далеч по-слаба от това, на което съм свикнала, и докато вървим през ярко боядисания град, кипящ от следобеден живот, не мога да се преборя с чувството, че съм гола, колкото и да се потя под огромното наметало на Херон.

— Това не е Астрея и ти не си пленница — казва ми Блейз, усетил притеснението ми.

— Крал Етристо не иска да ходя в лагера — напомням му аз.

— И той няма да узнае — отвръща Блейз, подрънкващ кадифена торбичка с монети, същата, която използва да подкупи обслужващия движещата се платформа, за да ни свали на приземния етаж. — Отдавна съм разбрал, че парите решават повечето проблеми.

— И, предполагам, няма да ми кажеш откъде си се сдобил с толкова много и така бързо, след като пристигнахме, нали?

Блейз свива рамене и ме се усмихва широко, което ми напомня за годините преди обсадата, когато той често се усмихваше така. Той е по-безгрижен, по-щастлив, отколкото бях го виждала преди. Не че го обвинявам за това — по-лесно е да се чувстваш щастлив, когато над врата ти не виси брадва през цялото време. Ста Криверо може да не е идеалното място, аз съм първата, която го признава, но е несравнимо повече за предпочитане пред двореца на императора.

Блейз, изглежда, си мисли нещо подобно. Той гледа града наоколо със странно изражение на лицето — отчасти с благоговение, отчасти със страх.

— Изумително е, нали? — снишава глас той. — Всичките тези цветове, изкуство и щастливи хора… Разбирам защо е толкова привлекателно.

Кимвам, като се оглеждам наоколо.

— Но си прав. Не е нашият дом — отвръщам.

Блейз притихва за момент.

— Ти си моят дом — казва той накрая, гласът му не е по-висок от шепот. — Мястото, където сме в един или друг момент, е без значение.

На устните ми се изписва усмивка и се изкушавам да протегна ръка към неговата, но с другите наоколо не смея. Не е само заради Сьорен — през трите дни, откакто е извън карцера, не е казал нищо, което да се изтълкува като романтично, а и заради другите. Ние сме екип. Трябва да бъдем, ако ще спасяваме Астрея. Ако Блейз и аз сформираме свой собствен отбор, това някак ще ни опетни.

И все пак оставям опакото на дланта ми леко да допре опакото на неговата, докато вървим, а от топлината на кожата му през мен минава трепет.

Блейз беше прав — веднага щом няколко монети сменят притежателите си, конярчетата изкарват четири коня за нас. Всеки от тях е висок и заплашителен, и грациозен, а кожата им е от бледо червеникавокафяво до черно като нощното небе. Отново съм изумена как стакриверийските коне са нагиздени със скъпоценни камъни и панделки, заплетени в гривите и опашките им, сякаш ги подготвят да присъстват на някакво празненство.

В някой друг живот щях да се науча да яздя кон, навярно щях дори да съм добра в това, също като моята майка, но в този живот не знаех откъде да започна. Имам неясни спомени как Ампелио ме е качил на неговия кон и го води около двореца, но сега не е същото.

Блейз, Артемизия и Сьорен яхват техните коне, докато Херон ме повдига на седлото на четвъртия, който ще яздим заедно. Почувствах облекчение, когато той предложи да язди с мен, защото поне няма да се тормозя за това къде да си сложа ръцете или дали не седим прекалено близо един до друг, или за топлината на кожата му. А и с него се чувствам много по-защитена, отколкото с Артемизия, която ще се възползва от всяка възможност да галопира, да скача и да се фука. Херон се мята върху коня пред мен, а аз веднага сплитам пръсти около кръста му, като се мъча да не гледам надолу към земята. Макар конете да изглеждат доста големи, когато стоях до тях, то сега, върху гърба на един от тях, е съвсем различно. Човек има чувството, че е далеч по-нависоко, а шансовете да падне… Е, добре, няма да мисля за падане. Вместо това забивам поглед в гърба на Херон и си представям, че съм на твърда земя. Ала щом потегляме, вече ми е невъзможно да си въобразявам. Всяка стъпка на коня ме разтърсва до кости и аз се хващам още по-здраво за Херон, убедена, че всеки момент ще изхвърча от коня. Горещият, сух въздух заплющява в косите ми, когато навлизаме в пустинята, заобикаляща столицата, а песъчинки се забиват в кожата ми. Успявам да покрия лицето си с наметалото, без да се изтърся. Не мога да си представя как другите се справят, тъй като не могат да си покрият лицата, без да се лишат от зрението си, което им е така необходимо. Времето някак минава и аз не падам. Не вярвам някога да свикна с бързото препускане и вятъра, но постепенно наистина става почти успокояващо в своята предвидимост. Пътуването изглежда безкрайно пред нас, но преди да усетя, Херон спира коня. Скача долу на земята и протяга ръце да ми помогне.

— Принкити казва, че ще е по-лесно да стигнем до лагера пеша.

Хващам ръцете му и му давам да ме свали долу, присвивайки очи в далечината, където различавам друга стена — много по-различна от тази около столицата. Онази стена беше позлатена и царствена, като обещание за онова, което ни очаква вътре, а стената около лагера, макар почти толкова висока, е нещо ужасяващо и мрачно, издигната с груби камъни, които явно дори не са почистени от пръстта. Няма величествен, богато украсен вход, а малка дървена врата в ъгъла, която лесно можеш да подминеш. Стената на столицата е направена да държи хората отвън. Тази стена е направена да държи хората вътре.