Повелителката на дима

Тренировки

Мечът, летящ към лицето ми, е затъпен, но все пак ще ме заболи много, ако наистина ме удари. Навеждам глава, вдигайки ръка, за да се предпазя. Ударът от острието отеква глухо и съм сигурна, че ще ми остави синина.

— Ау! — извиквам, отблъсквайки меча на Артемизия.

Ние сме в моята стая след обяда и най-после провеждаме онези уроци, за които си говорехме на борда на „Дим“. В стаята е трудно да се развихрим заради всички тежки, огромни мебели, но успяваме да си разчистим достатъчно голямо пространство, където и двете да се движим свободно. Не храня никакви илюзии за способностите си да въртя меч, но се надявах, че поне отначало Артемизия ще е по-благосклонна с мен.

Нямам този късмет. Тя дори не искаше да използва тренировъчни мечове и съм доволна, че настоях за тях — ако мечовете ни бяха остри, досега да ме е убила. На пода съм до камината, а тя се е надвесила над мен, едната й ръка е на хълбока й, а в другата държи оръжието така, сякаш е продължение на ръката й.

— Ръката ти вече я няма — заявява тя отегчено — но не и водещата ти ръка, така че все още имаш шанс, технически.

Шанс. И четири ръце да имах, пак нямаше да имам никакъв шанс.

— Предавам се. Може ли да започнем отначало? Как да застана? Какъв е правилният начин да се държи ефеса?

Артемизия вдига презрително вежди.

— Е, добре — съгласява се тя, всяка нейна дума е изпълнена с надменност. — Стани.

Не е толкова лесно, колкото изглежда. Тя вече е оставила своя отпечатък върху двата ми крака и лявата ми ръка и всяко мускулче пищи от болка, докато се мъча да стана. Поне ми донесе един кат дрехи от „Дим“, иначе едва ли щях да съм в състояние да вдигна меч в някоя от моите стегнати, натруфени с украси стакриверийски рокли. По-лесно е да се движа в клин и туника, макар че и така е трудно да си представя, че мога да се бия по-зле от сега.

— Краката — на разстоянието на раменете — Артемизия ме сритва откъм вътрешната страна на прасците, докато не раздадена достатъчно краката си. — Единият малко пред другия за баланс — подчинявам се, макар да ми се струва някак нелепо. Артемизия ме проверява с критично око, преди да замахне енергично към мен със свободната си ръка. Олюлявам се, но успявам да се задържа на крака. Тя кимва.

— Добре — казва ми тя. — Сега вдигни меча.

Правя го, а тя хваща ръката ми и нагласява пръстите ми. Отново се чувствам непохватно, но по-стабилно, отколкото преди. Мечът е по-голям от камата ми и е доста по-тежък, но Арт твърди, че е добър размер като за начало.

— Когато се защитаваш, ще искаш да парираш удара и да предпазиш тялото си с меча. Да речем, че нападението идва отгоре — тя наглася ръката ми така, че мечът да е над главата ми, паралелно на земята — тогава се насочват към левия ти крак — продължава тя, премествайки меча покрай тялото ми, докато се озове пред левия ми крак и леко настрани. — Атаката отвън само ще тласне оръжието на противника ти към теб самата — едва ли е ефектът, който желаеш.

— Не можа ли да ми кажеш всичко това, преди да ме посиниш навсякъде?

Тя се усмихва самодоволно.

— Мислех, че това ще прибави малко тежест към урока. Да го повторим ли?

— Предполагам, че ще трябва — изричам с въздишка. — Ще ме научиш ли как да отвръщам на удара?

— Разбира се — отвръща Артемизия, като свива рамене. — Веднага щом схванеш самоотбраната. Всяко нещо с времето си.

Този път успявам да отблъсна няколко удара, преди мечът й да удари така силно лакътя ми, че през цялото ми тяло преминава разтърсваща болка. Изпускам меча и той издрънчава на пода.

— Имам чувството, че ти е приятно да правиш това — мърморя, докато притискам подутия си лакът.

Артемизия не го отрича, а очите й светват, когато вдига меча ми вместо мен и ми го подава с ефеса напред.

— Майка ми не беше точно от обгрижващите учители. Учех се главно от собствените си грешки.

— Ако твоите умения са някакъв вид доказателство, значи има резултат. Ти си сред най-добрите бойци, които някога съм виждала.

Предполагам, това е първият път, когато карам Артемизия да се усмихне съвсем искрено, а не подигравателно или саркастично, или над нечие нещастие. Малка, крехка усмивка, почти срамежлива, въпреки че никога не бих използвала тази дума, за да опиша Арт.

— Майка ми така и нямаше представа какво да прави с мен — признава тя. — Смятах, че ако мога да стана достатъчно добра, достатъчно силна, достатъчно твърда, тя ще се гордее с мен, макар че тази възможност умря заедно с брат ми.

Брат й, онзи, който загина в мините. Пазачът, виновен за смъртта му, беше първият човек, когото Артемизия уби, но със сигурност не и последният.

— Съжалявам — казвам аз.

Тя повдига рамене, но те са стегнати и движението изглежда рязко и яростно.

— По онова време, така или иначе, престанах да очаквам одобрението на майка си, така че изпаднахме в безизходно положение — смръщва се тя. — Разговорите няма да те направят по-добра, знаеш го. Хайде пак!

Предпочитам да я оставя да говори, но повдигам меча и заемам позиция, но ръката ми се разтреперва под тежестта му.

Когато замахва, в удара й сякаш има допълнителна сила и въпреки че го парирам, той е толкова мощен, че ме кара да отстъпя с крачка назад. Не ми дава и миг да се съвзема, вместо това настъпва и напада отново, този път целта е дясното ми бедро. Отблъсквам удара, залитайки с още крачка назад, но кракът ми се заплита в края на килима и падам по гръб на пода, удряйки лошо задните си части.

— Това помага ли ти? — питам я, докато се мъча да се вдигна бързо на крака. — Да удряш, вместо да разговаряш?

Тя само ме поглежда намръщено.

— Искаш ли да опиташ? Ако се биеше наполовина толкова добре, колкото говориш, щяхме вече да сме постигнали нещо.

Усещам как топлина облива лицето ми.

— От кралиците се очаква да говорят по-добре, отколкото да се бият — отбелязвам аз. — Един ден Астрея няма вече да е във война и ще има нужда от водач.

— По-добър от теб, отколкото от мен. Давай отначало!

— Имам нужда от почивка — изпъшквам. — Десет минути.

Артемизия присвива устни.

— Пет — отвръща тя, но милостиво оставя меча си и сяда на канапето, което избутахме до стената.

Наливам и на двете ни по чаша вода. Подавам й едната и сядам до нея.

— Сьорен е много труден — думите сами се изплъзват от устата ми, без в действителност да съм искала да ги кажа. Признанието му в градината обаче толкова много ми тежи, а и няма с кого другиго да говоря за това. За Блейз и Херон не може да става и дума, а идеята да споделя с Драгонсбейн е направо абсурдна. Отпивам още глътка вода и продължавам. — Мислех си, че между нас всичко е наред, но вчера той ми каза, че не иска да се омъжвам за никого другиго, защото все още имал чувства към мен.

Артемизия отпива дълга глътка вода, докато се взира ядосано в мен над ръба на чашата.

— И? — пита тя, след като я изпива, избърсвайки с ръкав капките, останали по горната й устна. — Да не би да очакваш да те попитам как се чувстваш? Нямаш представа колко малко ме интересуват твоите чувства, Тео.

— Само споделям — опитвам се да прикрия колко съм обидена. — Така правят приятелките.

Тя ми се изсмива подигравателно.

— Ние не сме такива приятелки — отвръща тя, преди да ме прониже с поглед чак до сърцето. — Аз не съм тя, разбираш ли. Не съм твоята каловаксийска приятелка.

Артемизия знае името на Крес, но няма да го произнесе. Почти изпитвам радост, че не го прави, защото не мисля, че ще мога да запазя самообладание. Дори и сега казвам неуверено:

— Не съм казала, че си. Само имах предвид…

— Степента, в която се интересувам от Сьорен, се ограничава до ползата му за мен — казва тя. — Ако искаш да говорим за евентуалните му съюзи с други страни или за информацията, която притежава за каловаксийската бойна стратегия, ще се радвам да те чуя. Но ако възнамеряваш да се прехласваш по мускулите или очите му, или каквато и да било друга глупост, която намираш за красива, ще ти препоръчам да си намериш друг слушател. А най-добре да го запазиш за себе си. Така ще изглеждаш като слабо, шестнайсетгодишно момиче, а едва ли това е образът, към който се стремиш да представиш пред онези, склонни да ги поведеш.

Думите й са като жило, което ме изгаря. Оставям чашата си с вода и вземам меча.

— Да започваме отново — казвам й аз.

Тя се усмихва самодоволно и се изправя, посягайки към своя меч. Отново губя, но този път успявам да нанеса няколко случайни удара, преди тя да ме зашемети по рамото.

— Е, това вече прилича на нещо — кимва тя доволно. — Ще трябва да те ядосвам по-често.

— Не съм сигурна, че това е възможно — изсумтявам. Силно почукване на вратата прекъсва заниманията ни. Замръзвам на място, обхваната от паника, но Артемизия само се разсмива.

— Спокойно. Не сме в Астрея. Не вършим нищо нередно.

— Все пак — едва се усмихвам аз — съмнявам се, че дуелирането е представата на крал Етристо за подобаващо поведение за дами.

— Господи, радвам се, че не ми се налага да бъда край него толкова често, колкото на теб. Мисля, че бих го убила — поклаща глава тя. Думите й звучат небрежно, но се чудя дали не го мисли сериозно.

— Той сигурно е на повече от осемдесет години — отвръщам, докато прекосявам стаята, за да отворя. — Двубоят няма да е равностоен.

Отварям вратата, а там стои прислужница, облечена в цветовете на краля — бяло и оранжево, дрехите й вероятно струват повече, отколкото може да изкара за цяла година. Очите й се разширяват, щом осъзнава с какво съм облечена аз.

— Кралице Теодосия? — пита разтревожено тя.

— Да, аз съм — отвръщам с усмивка, която се надявам да я успокои, но, изглежда, ефектът е обратен.

Подава ми писмо с разтреперени ръце, а очите й гледат надолу в пода.

— От Негово височество крал Етристо.

— Благодаря — казвам и вземам писмото. Преди да съм попитала дали има и нещо друго, тя изприпква надолу по коридора.

— Подплашено мъниче — казва Артемизия зад мен. Не й обръщам внимание и отварям писмото с розовия нокът на кутрето си.

— Е? — настоява тя.

Преглеждам набързо писмото, което е доста кратко.

— Скъпа кралице Теодосия — написал е името ми погрешно.

— Вероятно не го е писал той — свива рамене тя — диктувал го е на някого.

Знам, че това е дреболия и не бива да се ядосвам, но моето име ми беше отнето цели десет години. Сега, когато отново си е мое, да го виждам осакатено ме наранява повече, отколкото предполагам. Продължавам да чета.

— Пристигна още един кандидат с надеждата да ви спечели. Днес на вечеря ще се срещнете с Капил, вожда на Вектурийските острови….

— Вождът на Вектурия? — Артемизия се смръщва. — Но той трябва да е над стогодишен. Може би някой от синовете му?

— Не пише така — сбръчквам нос. — Изглежда, е той самият.

Артемизия се замисля за малко.

— Ами, предполагам, че ще е нещо като момченцето принц, нали?! Съмнявам се да е способен да изконсумира брака ви, така че може и да извадиш късмет — успява да запази сериозна физиономия, но мога да се обзаложа, че едва сдържа смеха си.

Хващам една възглавничка от канапето и я мятам по нея, но, разбира се, тя умело се привежда, за да я избегне, избухвайки в гръмогласен смях.

— Не че от него бих имала някаква полза, така или иначе — казвам аз. — Вектурия няма ресурси, с които да се изправи срещу каловаксийците. Особено след битката преди няколко седмици те едва ли могат да си набавят храна, какво остава за армия.

— Вождът Капил сигурно също го знае — отбелязва Артемизия. — Защо ще бие целия тоя път, ако няма шанс?

— Не знам — признавам. — Но предполагам, че скоро ще узная.