Детето на нощта

7

Два дена след като се раздели с Илкар и Незнайния воин, Дензър седеше в покоите си. Силен огън в камината сгряваше малкия кабинет. Пукането на дървата заглъхваше в бурята, връхлетяла Ксетеск. Мълнии се виеха в притъмнялото небе, отекваха гръмотевици и каменните стени на Школата потре­перваха, а дъждът се стоварваше по затворените капаци на про­зорците с яростта на хиляди вбесени демони.

Но двамата в кабинета не издаваха нито звук. Дензър седеше приведен над бюрото си, в кресло до камината беше младата Кирин, надарена със способността да вниква в ключови магически знания. В Ксетеск сравнително отскоро бяха започнали да под­готвят магове като нея за разгадаването на тайните на другите Школи. Кирин се занимаваше с Дордовер. Затова в кабинета бя­ха донесени всички текстове и откъслечни сведения, които в Ксе­теск бяха събрали за тази Школа. Твърде оскъдна сбирка, която все пак отчасти изясни, а отчасти даде храна за прозорливи до­гадки относно откъса от Предсказанието на Тинджата, който Дензър открадна. Лесно бе да разбере защо Вулдарок е заповя­дал преводът на тази част от писанието да бъде заличен.

На Дензър му причерняваше от гняв, щом помислеше в как­ва смъртна опасност е била Лиана всеки ден от живота си в Дор- Довер. Знаеше, че Ериан не е подозирала, дори да е изучавала историята на Тинджата. Досещаше се, че Вулдарок се е погри­жил този текст да не попадне и пред нейните очи.

Препрочиташе превода, в който двамата с Кирин бяха уверени, и гневът му се редуваше с облекчение: Да млъкне веднъж - завинаги... ритуалът... поредността на заклинанията... едва то­гава да бъде лишена от дъх и да започнат празненствата... пепел­та да бъде разпръсната... според изискванията на традицията. “

- Няма ли грешка някъде? - попита той.

Кирин вдигна рамене и краищата на проскубаната ѝ кесте­нява коса помръднаха.

- Магистре, в подбора на думите почти сигурно има неточ­ности, но не и в техния смисъл.

Дензър си каза, че няма от какво да се изненадва. Но риту- алното убийство с магия, което този откъс подсказваше, по низост изравняваше Дордовер с Черните криле. Просто маговете можеха да се справят малко по-майсторски.

Дензър се съсредоточи върху друг откъс към края на Предс­казанието. Досега Кирин бе установила, че се отнася за още ед­на опасност, с която трябва да се справят маговете от Дордовер. Имаше думи за някаква необикновена защита, но като че лип­сваше заклинание. Освен това според Кирин издигналият за­щитата би трябвало да умре от това или поне да бъде „необра­тимо променен“, но пък Магът на Единството щял да добие но­ва, засега неясна сила.

Дензър преравяше разпилените текстове в търсене на някакъв намек за една от думите в кодираните знания на Дордовер, за коя­то още нямаха никакви предположения. Събраните сведения бя­ха обезсърчаващо недостатъчни. При това Предсказанието бе за­писано с елементарен код. Ако ставаше дума за създаване на зак­линание, нищичко нямаше да разберат - по-сложните магически кодове на Дордовер си оставаха като заключена врата за Ксетеск.

Дензър въздъхна и Кирин го погледна, притиснала с пръст разгърнат свитък, зъбите ѝ хапеха долната устна.

- Какво има, магистре?

- Извинявай, но нищо не успявам да проумея.

- За жалост аз май успявам - промълви тя.

- Защо пък „за жалост“?

- Защото ти си бащата на детето; Ей сега ще запиша откъса, който преведох.

- Първо ми го обясни.

- Ами добре... - Кирин си пое дъх. - Не мисля, че е защита, отначало като че сбъркахме в тълкуването. Отнася се за измък­ването на Мага на Единството невредим от Нощта.

- Как? - нетърпеливо попита Дензър.

Ето че се появяваше шанс наистина да помогне с нещо на дъ­щеря си.

- Бащата отваря ума си за бурята, обгръща детето със сила­та на своето съзнание и така му посочва светлината, необходи­ма на мага, за да бъде завършено Пробуждането.

Дензър се смръзна.

- Тоест аз ще ум...

- Или поне ще бъдеш променен необратимо.

На другата сутрин Кръгът на Седемте, оглавяван от Дистран, изслуша думите му в пълно мълчание. Приеха го с неже­лание в зала дълбоко под кулата, обитавана от Господаря на Хълма, но после седяха вцепенени, докато описваше събития­та в Дордовер, четеше писмото на Ериан и обобщаваше какво бе успял да открие заедно с Кирин. Не бяха очаквали да се изп­равят срещу заплаха от друга Школа.

- Колко време мина, откакто е изчезнала? - попита Ранил, застаряващ магистър, плешив и прегърбен, но с непокътнати способности в магията.

- Повече от два месеца.

Някой рязко вдиша през зъби.

- Но ти още се надяваш да я намериш - промърмори Дистран.

Тегобите на високото му положение го бяха състарили, под очите му провисваха торбички и косата му се бе прошарила.

- Да - уверено отвърна Дензър. - Едва ли можем да се съм­няваме при кого е отишла.

Дистран се подсмихна.

- О, да, но така навлизаме в царството на легендите и сляпа­та вяра. Никаква представа нямаме къде биха могли да живе­ят тези твои привърженици на единната магия... ако се окаже, че все пак съществуват.

- Би трябвало да четеш повече - сдържано го укори Дензър. - Според Илкар има предостатъчно доказателства, че те са се заселили на Калеюс или близо до континента. Наученото в Дор­довер донякъде потвърждава догадките му.

- И какво искаш от нас?

Дистран се вгледа в него над долепените си длани - пресиле­на поза на напрегнат размисъл. Дензър трудно сдържа смеха си. Този Господар на Хълма не беше нищо повече от нелепа ма­рионетка и само пораждаше търкания и съмнения през петте години, откакто се издигна неочаквано. Несъмнено Ранил се грижеше за оцеляването му. Дензър се питаше колко ли време ще мине, докато на стария маг му омръзне само да дърпа кон­ците зад кулисите.

- Искам Ксетеск да възпре Дордовер. Техните намерения са ясни и не бива да им позволим да хванат Лиана... или да постъ­пят още по-зле с нея.

Погледът на Дистран застина във фанатично настървение.

- О, ще ги възпрем, и още как! Няма да им позволим да бърникат в основни природни сили. Виждам, че и ти разбираш каква трябва да бъде твоята роля. Особено щастливо съвпадение е фак­тът, че позабавихме плана за доброволното освобождаване, закой- то толкова настоява твоят приятел Незнайния воин, нали?

Дензър потръпна. Закрилниците пак щяха да тръгнат на война. На Незнайния изобщо нямаше да му хареса.

Селик, придружен от осмина Ловци на вещери, се отби към развалините на Денебре по пътя от Дордовер към Арлън. Ис­каше хората му да видят с очите си за какво се борят. Не че ня­кой от тях се колебаеше, но пък защо да не укрепи още,повече волята им?

Ала това, което се откри пред погледите им, ги потресе. Гневът на самия Селик се разгоря в ярост, от която пак го засмъдя сляпо­то око. Деветимата бавно обикаляха на коне останките от доскоро прекрасния град край езерото. Дори не биха могли да доближат центъра му, защото нямаше път през нацепената земя.

Май така беше по-добре за тях - навсякъде вонеше на мър­ша. Въпреки вятъра чуваха бръмченето на безброй насекоми като предупреждение да не припарват. Накъдето и да се обър­неха, зърваха щъкащи плъхове. Скоро потоците и ручеите щя­ха да разнесат заразата. На Селик му се гадеше при мисълта за толкова много непогребани и неоплакани невинни жертви.

Плъзна поглед по руините - нямаше нито една цяла сграда. Отвъд града замъкът също бе превърнат в купчини отломки. Занемели, Черните криле не различаваха и очертанията на ед­на-единствена улица, не можеха да определят къде е бил па­зарният площад. Всичко бе осеяно с останки, земята се бе на­дигала на огромни издутини. Само някой разкъсан парцал или парче от мебел напомняше за онези, които стихията бе погуби­ла с равнодушна жестокост.

Селик се чудеше как малцината оцелели са съхранили жи­вота си, но те вече бяха стигнали със скръбните си разкази до Понтоа и Листерн, някои пък се бяха приютили в Ерскан. Ами ако същото сполети и тези места?

Изви глава да се взре в съратниците си - изопнати от смай­ване лица, ръце пред носовете и устните, за да се опазят отчас­ти от вонята, разнасяна от ветреца.

- Затова се борим срещу магията - натърти Селик. - И зато­ва сме на прав път. Нито за миг не забравяйте, че магията е при­чинила всичко това. Тя е сила на злото и единствено ние сме прозрели истината. Всички други на света са като слепци.

„Но не задълго“ - добави той наум. Скоро отношението на хората щеше да се промени. Те щяха да се надигнат, за да сло­жат юзди на магията. Стотици и хиляди вече загиваха, унищо­жени от стихии, които никой не можеше да проумее.

Особено го озлобяваше това, че онази кучка стоеше зад всич­ко. Тя бе родила изчадието, чието съзнание съсипваше страна­та. И защо? За да се докопа до по-голяма власт, да господства. Отново се вбеси, смуши коня. си с пети и потегли на юг. Предс­тавяше си каква болка ще ѝ причини преди да ѝ позволи да по­тъне в забравата. Праведното възмездие щеше да означава мъ­чителна смърт за магьосницата.

Тежки дъждовни струи заливаха Баланските планини в късната вечер, когато Илкар и Незнайния се добраха до мястото уморени и гладни. Бяха минаха единадесет дни, откакто се раз­делиха с Дензър. Неприятно студеният мрак се спусна след хла­ден ден, през който слънцето тъй и не се показа. Въпреки наме­талата и кожените дрехи двамата бяха подгизнали. Илкар тъ­неше в съжаление за топлите дни в Джулаца и ласките на Фиона, когато долови някакво движение в скалите по-нагоре.

- Незнаен... - обади се той, но огромен силует се стовари от­към облаците и профуча ниско над тях.

Конят на елфа се изправи на задни крака. Илкар дори не се опита да го укроти, а скочи. И Незнайния се търкулна на земя­та, подковани копита изчаткаха на стъпка-две от главата му, когато неговият кон последва другия в лудешкото бягство.

Драконът зави плавно, едва различим като по-тъмно петно в нощта. Илкар вече подготвяше защитно заклинание, докато тичаше към Незнайния, но огромният мъж се изправи пърга­во. Не посегна към меча, само се мръщеше ядосан.

- Хирад! - надвика с лекота вятъра и плющенето на криле­те. - Никак не ми е смешно.

Нос-Каан прелетя над тях, устремен обратно към своя Чоул.

- Винаги се пазим, иначе не може - долетя гръмогласен от­говор.

Едра фигура заподскача надолу по скалите към тях. Явно не се плашеше от опасността да си потроши костите при първото подх- лъзване. Илкар не би и очаквал друго от Хирад Хладнокръвния. Скоро видя дълга рошава коса и още по-рошави животински ко­жи. Хирад налетя и придърпа елфа за мечешка прегръдка.

- Радвам се да те видя!

Илкар се дръпна и сбърчи нос.

- Още ли не си построил баня в този пущинак?

Зъбите на Хирад лъснаха на фона на наболата тъмна брада.

- Извинявай, тези кожи доста смърдят. Тук не мога да ги обработя както се полага. Ще ги занеса скоро на някой майстор в Блекторн.

- Не ми се вярва - завъртя глава Илкар.

Усмивката на варварина се стопи, гледаше ту единия, ту другия.

- Не сте дошли само да си побъбрим, а?

- В това време ли? - промърмори елфът и избърса дъждовни капки от клепачите си.

- Ще ти разкажем всичко, когато намериш конете и снаря­жението ни - сърдито каза Незнайния. - Трябваше ли да ни уреждаш това малко представление?

Хирад се навъси.

- Не мога да рискувам, Незнаен. Как да ви позная отдалеч, а и Нос-Каан трябваше да ви доближи, за да види кои сте. Лов­ците много нахитряха напоследък.

- После ще говорим за всичко - кимна Незнайния. - Хайде първо да се махнем от този дъжд.

Слънчевият ден в Дордовер беше прекрасен и с нищо не на­помняше за смразяващия дъжд, залял града предния ден. Аро­матът на последните цъфнали цветя насищаше въздуха над гра­дините на Школата, а чуруликането на птиците подлъгваше, че се е върнала пролетта, макар да наближаваше късна есен. На Вулдарок не му допадаше да се препотява непривично в то­зи сезон. Крачеше тежко по коридора към Залата за размисъл, където посрещаха видни особи от други Школи. Щом отвори вратата и го лъхна прохлада, той въздъхна доволно.

Цялата зала беше облицована с полирани гранитни плочи, във всеки ъгъл имаше водоскок, за да навява безметежен покой. Око­ло ниската мраморна маса бяха подредени плетени столове.

Вътре го чакаха двамата пратеници, пристигнали преди мал­ко от Листерн, най-малобройната от Четирите школи - Върховният старейшина Херист и генерал Рай Дарик, младият пълководец, с когото трудно някой можеше да се мери в цяла Ба­лея. Той се зъбеше под буйната си светлокестенява коса и пристъ­пяше от крак на крак зад седналия Херист, сякаш не го свърташе тук. На масата бяха оставени кана и три чаши до купа с плодове.

- Не бързахте да дойдете - заяде се Вулдарок, засегнат от нежеланието на Херист да го посрещне изправен.

Другият маг само се подсмихна.

- Много неща в Листерн изискват моята намеса. Тръгнахме веднага щом беше възможно.

- Сипи си сок - вметна Дарик - и седни. Виждаш ми се мал­ко зачервен.

Вулдарок се вторачи в очите му. Генералът не се смути, а отвърна на погледа. Накрая Господарят на Кулата в Дордовер посегна към каната.

- В мисловната връзка ти не спомена никакви подробности - продължи Херист. - Доколкото разбирам, натъкнали сте се на прекалено голямо затруднение, за да се справите сами.

Вулдарок намести туловището си на стола, който заскър- ца, и отпи голяма глътка от студения сок. Реши, че е по-добре ' да се овладее.

- Както може би си научил - започна той, - детето вече не е в Дордовер. Това нямаше да е чак такъв проблем, но момичето и майка му направо изчезнаха и смятаме, че с тях са се свързали привърженици на Единството.

Херист прихна.

- Винаги си бил склонен да преувеличаваш. Ако се вярва на теб, най-мрачните последствия от всяко събитие са и най-веро­ятните. Предполагам, че Ериан е отишла да се види със съпру­га си, а може би Лиана има нужда от почивка, защото обучени­ето я изморява. Двете не са твои затворнички, могат да пъту­ват където пожелаят, без да ти искат разрешение.

Вулдарок попи потта от челото си и се усмихна снизходи­телно.

- С каквото и да се занимавате във вашата школа, явно сте загърбили околния свят. Лиана е дете, предопределено за Един­ството, това вече ни е ясно до болка, а цяла Балея усеща въз­действието ѝ. Не вярвам да не си научил, че град Грейторн и Трънливата гора бяха опустошени от ветрове, каквито никой не помни, а земята погълна Денебре.

Облегна се и зачака отговора им. Разочарова се, когато видя вдигнатите рамене на Дарик, но не се учуди.

- И това вещае още по-големи беди, така ли?

Пълководецът не криеше недоверието си.

- Именно - натърти Вулдарок с надеждата да стресне този наперен генерал. - Естествено е да не си запознат с Предсказа­нието на Тинджата, но Висшият маг на вашата Школа знае за какво говоря.

Изведнъж Херист пребледня леко и загуби своята самоуве­реност. Изглежда преповтори мислено части от Предсказание­то преди да попита тихо:

- Уверен ли си?

- В какво?

- Във всичко - махна с ръка Херист.

- Още доказателства ли искаш? Поне десетина града са на­воднени от проливни дъждове, Кървавото езеро заема двойно по-голяма площ от досегашната. Дори Корина пострада. Ами всички истории за гръмотевични бури, градушки дни наред и толкова плътни облаци, че слънцето не огрява земята? Чуй ме - преди броени дни Дензър беше тук с Илкар и Незнайния во­ин. Отрядът на Гарваните се събира отново, за да я търсят. И те споделят нашата загриженост. Детето трябва да бъде открито и върнато в Школата преди да се случат още по-страшни беди.

- А Ксетеск? - напомни Херист.

Вулдарок изсумтя.

- Можем да очакваме неприятности от тях, макар че и те са застрашени от първичните стихии, връхлитащи Балея.

- Предполагам, че биха предпочели момичето да не бъде на­мерено и върнато - промълви Херист.

- Да, стига бурите да секнат някак - кимна Вулдарок. - Най- Добре ще е да внимаваме с Ксетеск.

- И какво искаш от нас? - намеси се Дарик, отрезвен от ре­акцията на Херист.

- И детето, и Гарваните ще се нуждаят от защита. Пратил съм хора да наблюдават Гарваните. Когато настъпи моментът, генерале, искам от теб да си на подходящото място, за да им помогнеш. Не знам дали ще се случи преди или след като наме­рят момичето. Ако Херист е съгласен, искам да командваш общ кавалерийски отряд на Дордовер и Листерн.

- Както кажеш - веднага промълви Херист.

- Благодаря - усмихна му се Вулдарок. - Твоята подкрепа ще ни даде шанс да съхраним независимостта на нашите две Школи. - Забеляза, че Дарик гледа недоволно. – Генерале, как­во те безпокои?

- Нещо не се връзва... Не разбирам защо сте повикали Гар­ваните толкова късно и не ми е ясно защо Ксетеск ще пречи. Би трябвало и те да споделят вашата... да де, нашата загриже­ност за детето.

Вулдарок стисна устни за миг.

- Драги генерал е, отрядът на Гарваните бе разпуснат отдав­на. Отначало Дензър нямаше нищо против ние сами да издир­ваме Лиана, но после осъзнахме, че се нуждаем от помощ. За­това привлякохме Гарваните... и теб. И макар че в Ксетеск съ­що проявяват интерес към Лиана, техните цели коренно се раз­личават от нашите. Те биха поощрили завръщане към Единна­та магия, което ще означава края на Дордовер, Листерн... да не забравяме и Джулаца.

- Още не разбирам защо в Ксетеск се стремят към това. Ни­ма не искат също като нас да поддържат равновесието между Школите?

- Не и ако си въобразяват, че ще оцелеят и ще станат господ­стващата сила, без да влизат в битки.

Дарик кимна, но явно не можеше да се избави от съмненията.

- А какво ще кажеш за желанията и стремежите на Ериан и Лиана?

- Те са от Дордовер - рязко изрече Вулдарок. - Наше право и наш дълг е да подготвим момичето съгласно нравствените по­вели на тази Школа. Разбира се, ще дадем възможност на Лиа­на да овладее и другите учения, но тя ще остане една от нас.

Дарик го изгледа скептично.

- Нали няма да оспориш, че Лиана принадлежи едновремен­но на Дордовер и на Ксетеск... може би и на другите Школи?

- Рай, моля те! - озърна се Херист. - Ще ти обясня по-късно.

Дарик вдигна рамене.

- Те са мои приятели. Държа към тях да се отнасят почтено.

- Така ще бъде - увери го Херист.

- Сега има много по-важни неща от приятелството - изръм­жа Вулдарок.

Дарик го погледна студено.

- Не и за мен.

Той се поклони на двамата магове и излезе от залата.

Вулдарок се мръщеше.

- Обуздай този твой генерал. Гарваните вече тръгнаха да тър­сят, не бива да си имаме разправии с още вироглавци. Залогът е твърде голям.

- Не се тревожи. Колкото и да е привързан към приятелите си, още по-предан е на Листерн. Ще изпълнява заповедите ми.

- Погрижи се да е така.

Лиана вървеше сама по коридора към стаята си, когато май­ка ѝ влезе в къщата припряно, готова за разгорещен спор с Ал- Дречар.

Просто се стресна, че Ренерей не наглежда дъщеря ѝ.

Малкото момиче спря и Ериан долови как въздухът около нея се раздвижи. Обърна се навъсена и тръгна към майка си. Ериан бе виждала това личице намръщено стотици пъти, но то­зи път се почувства застрашена, колкото и да беше нелепо.

- Какво става? Не ме гледай така - промълви благо и прик­лекна, за да се взре в нея отблизо. - Ела да ме прегърнеш.

- Не ми е добре - оплака се детето. - Ефи се умори много, на Мира ѝ призля. Сторих им зло, мамо, на тебе също.

Ериан сви вежди.

- Не си ми сторила зло, миличка. Само се тревожех за теб.

Но Лиана въртеше глава.

- Знам какво направих.

По бузата ѝ се стече сълза. Ериан я притисна до себе си.

- Не можеш да ме нараниш. Аз те обичам. - Взе Лиана на Ръце и я отнесе в нейната стая. Сложи я да седне на леглото. - Защо не ми разкажеш какво правеше днес? От какво се е уморила Ефи?

- Рисувах - оживи се малко детето - каквото ми показваше магията. После те ми обясняват как да спирам вятъра, който ма­гията прави в главата ми. - Лиана вдигна глава и в очите ѝ пак имаше сълзи. - Ама аз все не успявам, те започват да ми пома­гат, става им лошо и се случват разни неща. Знам си, защото те все се чумерят, трябва да спират и пак да успокояват ума ми.

Захълца и Ериан я прегърна отново. Късаше ѝ се сърцето. Не схващаше напълно обясненията на момичето, но разбра доб­ре, че Ал-Дречар не се справят.

- Ще потърпиш ли да останеш сама тук?

- Да. За малко. Може пък Рен да дойде.

- Ако видя Рен, ще я помоля да те навести - усмихна се Ери­ан и я целуна по бузата. - Не се притеснявай, сладката ми. Всич­ко ще бъде наред.

Но докато бързаше към трапезарията, където се надяваше да завари Ал-Дречар, тези думи отекваха в ума ѝ като лъжа.

Както винаги, елфидите седяха около единия край на маса­та. Мириъл държеше запалената лула, макар че следобедът ед­ва се изнизваше.

- Седни, Ериан - подкани я Клирес с вял жест към свобод­ните столове.

Ериан седна така, че да вижда и четирите.

- Мисля, че е време откровено да ми кажете какво става.

- Говориш, сякаш според тебе нещо се е объркало - подх­върли Авиана.

- Не ми пробутвайте илюзията, че не е така. Цялата е на дуп­ки като онази над острова, в което се убедих току-що. - Не до­чака отговор и посочи очите си. - Още ми служат, между друго­то, както и ушите. - Хайде да зарежете преструвките колко сте могъщи и непогрешими и да ми обясните какво ви затруднява.

Ериан се опита да потисне гнева си. Ефимер сви устни, но Клирес реши да отговори.

- Дарбата на твоята дъщеря е необикновена, но способнос­тите ѝ не са овладени. Не очаквахме, че ще ни отнеме толкова време да успокоим съзнанието ѝ. Чак тогава ще започнем да я подготвяме за напредък по Пътя.

- О, богове... - въздъхна Ериан. - Дори от Лиана чувам по-смислени отговори. Не знам кого се опитвате да залъжете, но с мен няма да успеете. И без да принадлежа към Ал-Дречар, мо­га да различа разпадането на сложна илюзия, знам и какво при­чинява този процес в спектрите на маната. Не е чак толкова трудно и да преценя колко изтощени са четирите стари елфиди пред очите ми. От сърце ви моля - не се проваляйте само защо­то сте прекалено самолюбиви, за да поискате помощ от мен.

Лицата на стариците останаха безизразни, докато си шушу­каха. Накрая Ефимер се обърна отново към Ериан.

- Заложбите у твоята дъщеря са по-всеобхватни, отколкото смеехме да се надяваме, но... и затрудненията са огромни. Твър­де малка е, това я прави склонна към изблици и хаотично въз­действие върху маната. Бяхме принудени да поемаме и да пре­насочваме неимоверни сили, докато тя се учи да овладява чувст­вата си. Засега нищо не заплашва Лиана - ние издържаме на те­зи енергии, но както и ти си забелязала, това изчерпва собстве­ната ни жизненост... и донякъде ни излага на външна опасност.

- Ха, донякъде ли? Я се погледнете! Захапахте лулата още следобед и наглед нямате сила за нищо друго, освен да се крепи­те на столовете си. А онази илюзия над главите ни от защита се превръща в заплаха. Защо си правите труда да я поддържате?

Ериан се задъха. Ал-Дречар наистина изглеждаха немощ­ни, очите им хлътваха сред тъмни кръгове.

- Това е единствената ни защита - възрази Авиана. - Малко сме, а враговете ни дебнат.

- И докога ще издържите?.Ами че вие се погубвате! Умоля­вам ви - нека да помогна. Кажете ми какво да направя.

Взираше се поред в очите им през струйките дим.

- Вече правим каквото можем - промълви Клирес.

- Ренерей ще тръгне с отлива преди зазоряване - добави Ефи­мер.

- С каква цел?

- Да потърси магове, които ще поддържат илюзията, за да се съсредоточим само върху обучението на Лиана - обясни Клирес.

- И къде отива? Всъщност има ли магове, на които можете да се доверите?

Клирес завъртя глава.

- Уви, тази стъпка е неотложна. В Гилдията няма други ма­гове и Ренерей отива в Калеюс да привлече онези, които вярват в нашите предания.

Ериан изпадна в ужас.

- Сами ще поканите тук съвсем чужди хора? Помислете как­во може да се случи!

- И ти помисли какво ще се случи, ако не ги поканим,- трос­нато отвърна Мириъл с глас, снижен от дима.

- Извини ме, но ти не разбираш. Говоря за доверие. Толкова дълго сте опазили в тайна къде живеете, не бива да си позволя­вате дори нищожен риск Ренерей да се натъкне на неподходя­щи хора. - Ериан помълча, смутена от напиращото в душата ѝ вълнение. - И аз ще тръгна с нея, но не към Калеюс, защото се нуждаете от помощници - не само магове, - на които да се дове­рите напълно. С нея ще се върнем в Балея. Сега са ви необходи­ми Гарваните.