Детето на нощта

26

Взривове трещяха около глутницата и вълците се скупчваха в ужас. Недалеч от тях някаква постройка чезнеше в пламъци с шум като от падащи дървета, писъците на хора и воят на злия вятър им отнемаха крепящото ги настървение. И те побягнаха.

Троун виждаше накъде се отправиха - към сянката и ти­шината, - но знаеше, че сбъркаха. Там нямаше да намерят нито отговори, нито безопасност. Можеха да ги търсят са­мо заедно с човека събрат. Мина много време, докато ги нака­ра да спрат, камо ли да му се подчиняват отново.

Джафкаше и виеше на пресекулки, подканяше ги да заба­вят слепия бяг и един по един те се опомняха, подслониха се в тясна пролука между високи стени, съградени от хората. Тук тътенът на разрухата долиташе приглушено, а вместо по­жари, кръв и смърт, имаше гниещи растения и вмирисана кал от дъждовете.

Сега в ушите му проникваше учестеното накъсано дишане на глутницата, виждаше провесените им езици, бялото на ококорените им очи и прилепените към главите уши. Не би трябвало да са тук - насред човешкия свят. Разбираше тех­ния страх от падащия наоколо огън, от вонята на изгоряло, от виковете на умиращи хора и срутването на сгради, но бе­ше уверен, че няма да позволи това да надделее у тях.

Опираше се твърдо на четирите си лапи, другите се присвиваха обезсърчени. Наблюдаваше как дишането им стана по-равномерно и дълбоко, изчака пак да потърсят с погледи под­крепа от него, а скимтенето им да заглъхне в гърлата.

Щеше му се да ги отведе обратно в гората при оцелялата вълчица и малките, но бяха толкова близо... Човекът събрат и другите с него щяха да намерят жената и да, им дадат от­говорите. Копнееше за гората, но още по-силно беше желание­то му да е до човека събрат. Да помогне на човеците. Не му беше лесно да понесе това чувство, но не можеше и да го отх­върли.

Искаше да го предаде някак и на глутницата, а нямаше та­кива звуци. Вълците просто следваха водача и разчитаха той да прави каквото е нужно. Затова пак щяха да тръгнат с не­го към огньовете, болката и гадната миризма, просмукала се във всичко. Но сега щяха да заобиколят местата, където дър­вото гореше най-силно - натам, където човекът събрат из­тича със странните хора, които имаха лица от дърво, а мяс­тото на душите им зееше празно. Боеше се от тези хора. Ос­таваха си загадка за него.

За да ги освободи докрай от страха, побутна с муцуна всеки от глутницата и усети колко мокра е козината им. Той щеше да бъде до тях. Той щеше да ги опази. Трябваше да тръгват, но те се противяха, още се гушеха в тъмното и гледаха плашливо. Троун обаче се нуждаеше от тях, за да бъде по-силен.

Не можеха да останат тук, помъчи се да им го втълпи. Спо­тайването в мрака не беше привично за вълци. Глутницата ловува, глутницата тича на воля.

Изръмжа, за да ги принуди да станат, да се подчинят. По­лека страхопочитанието им доби власт над стремежа да от­бягват всичко извън тъмната уличка. Надигнаха се, макар и с наведени глави и потръпващи крака.

Той ги изведе от мрачното скривалище към заревото и шу­мотевицата, дъхът на злата стихия веднага нахлу в ноздри­те му, ударите на метал в метал и човешките крясъци гър­мяха в ушите му.

Ободри с вой глутницата и се втурна пред тях, търсеше във въздуха следа от човека събрат. Знаеше накъде изтича той, но сблъсъкът се бе прехвърлил другаде. Навсякъде пок­рай края на сушата горяха човешки градежи, въздухът припукваше от горещината, а дъждовните капки се изпаряваха със съскане. Още не виждаше човека събрат, но знаеше, че е някъде там. И пред очите му имаше изобилие от плячка, възседната от хора.

Изръмжа и нападна начело на глутницата. След дълъг скок стисна със зъби шията на животно, в гърлото му рукна топ­ла кръв, а плячката се замята мъчително, за да се отърси от мъчителя. Ездачът крещеше и удряше с острието си, но Тро­ун беше неуязвим за желязо.

Той пусна шията на плячката и подскочи към човека. Ве­ликанските лапи го удариха в гърдите и го събориха на земя­та, където слабата твар се бореше напразно, докато Троун разкъсваше гърлото ѝ.

Нямаше време да вкуси както трябва от плячката, а чо­вешката плът му беше противна. Вдигна глава - глутница­та бе обкръжила своя плячка, която размахваше предни кра­ка във въздуха, а ездачът едва се държеше на седлото. Един вълк се втурна отстрани и се блъсна в задните крака. Жи­вотното се сгромоляса с пронизително цвилене от болка, а чо­векът се търкулна на камъните, безпомощен за миг-два, кои­то се оказаха гибелни за него.

Троун им изджафка да се съберат при него и затърси с пог­лед следващата жертва. Ездачите и плячката вече знаеха кой вилнее сред тях, мнозина се обърнаха към глутницата, за да отблъснат вълците, макар че звънът на метал и воплите наб­лизо не секваха.

Сърцето на Троун се смръзна - откри човек с душа, обгърна­та в мъгла, който се бе вторачил в тях. Не носеше острие и тъкмо това вдъхваше още по-силен ужас. Троун опита да се метне върху него, но му попречи вълк. Изръмжа им да се разп­ръснат и хукна към мъжа. Вече беше във въздуха, когато къл­ба от пламък изригнаха от дланите на врага, прелетяха над главата на Троун и паднаха зад него. Челюстите на вълка раздробиха лицето на човека, лапите раздраха гърдите му, но чу­ваше страшното квичене и скимтене на своята глутница.

Захапа още веднъж, за да довърши врага, завъртя се и скочи към вълците, но се вцепени, щом ги зърна. Не се бяха разбяга­ли, както поиска от тях - близостта до плячката и проля­тата кръв ги опияняваха. И сега трима лежаха, четвърти­ят залиташе. Всички горяха в ужасни мъки, всички умираха. Троун се взираше безпомощно, а неестественият огън поглъщаше козината и плътта им, отнемаше гласовете им и изт­ръгваше живота от телата им. Накрая един го погледна и Тро­ун прозря последното, което видя в очите му.

Той им измени, навлече им ненужна смърт.

Седеше до тлеещите трупове и виеше, забравил за врагове­те наоколо, без да го е грижа ще поразят ли и него. Той опро­пасти своята глутница - вече я нямаше заради неговите смът­ни желания. Не се справи и те умряха, също както бе умрял...

Отдавна угасналият спомен прониза трескавото му отча­яние - дребен мъж, друг човек събрат, покрит с бяло, очите му затворени, тялото застинало.

Обърканият Троун нямаше сили нито да мъсти, нито да бяга. Легна, сякаш можеше да опази мъртвата си глутница, безучастно гледаше движението на плячката и хората.

И с всеки удар на сърцето две думи набираха мощ. Знаеше, че няма да им устои.

„Спомни си.“

Арлън се въртеше на седлото в напразен опит да види всич­ко и да измисли как да възстанови реда. Той и хората му се из­сипаха на кейовете в безредно гъмжило покрай бушуващи по­жари и разрушени здания и завариха ожесточена битка. Кон­ница на две Школи се сражаваше срещу Закрилници в собстве­ното му пристанище със свирепост, от която той онемя. Мъже си деряха гърлата, коне цвилеха, навсякъде бумтяха заклина­ния и избухваха върху магически щитове или стоварваха ця­лата си мощ върху безпомощни жертви.

Въпреки пороя, изсипващ се от облаците, от миризмата на овъглено дърво и плът очите му се разлютиха. Мечове се вряз­ваха в брони или кънтящо срещаха други остриета, огънят ос­ветяваше ивици разредена с вода кръв, която се стичаше към езерото, мъже и коне газеха в червените локви, за да се нахвър­лят върху враговете си.

„Океански бряст“ се отдалечаваше от кея с издути платна, а наляво друга битка се водеше за „Слънцето на Калеюс“ пред по­рутени и нацепени складове, над които пламъците подскачаха на стотина стъпки. Шумът беше оглушителен, гледките - заше­метяващи, а графът нямаше представа как да спре всичко това.

Съгражданите му стояха бездейно и въодушевлението им се изпаряваше пред това безчинство на смъртта. Някои избягаха и Арлън не би ги укорил. Само неговите стражници бяха заели защитна позиция преди да се озоват между две враждебни си­ли - някои паднаха под ударите на Закрилници, които си проп­равяха път навътре в града, други бяха убити от дордоверци, опитващи се да попречат на Закрилниците. Арлън побърза да изтегли хората си от кейовете и сега оцелелите се озъртаха към него умолително.

Един от онези, които бе пратил да видят докъде се е разпрос­тряла битката из града, се върна тичешком, останал без дъх.

- Казвай - нареди графът.

- Навсякъде са! - избълва младежът, едва ли навършил два­десет години и уплашен почти до прималяване. - Има пожари чак до затвора, стигнали са до Соления квартал. Вятърът е раз­несъл пламъците откъм едната страна на Площада на столети­ето, чужденците се бият на десетина места. - Спря и си пое дъх измъчено. - Навсякъде из града беснеят Закрилници, дордоверски магове се крият по покриви и зад прозорци, за да ги на­падат със заклинания. Нашите хора бягат накъдето им видят очите. Стотици са тръгнали на север към замъка, но не ми се вярва да спрат там. Май онези ще опустошат всичко накрая. Господарю, какво ще правим?

На Арлън му идеше да кресне, че не знае. Не беше по силите им да прекратят сражението, развихрило се досущ като пожа­рите, унищожаващи сграда след сграда. Твърде много против­ници се избиваха взаимно на пристанището и в града - разпола­гаше с по-малко от тридесет омърлушени мъже срещу стотици. Нямаше какво да сторят, но трябваше да ги поведе с някаква цел.

- Чуйте ме! - извика той. - Ще се махнем от кейовете. Нека направим площада по-безопасно място, да има къде да се спа­сяват нашите хора, после ще ги охраняваме по пътя към замъ­ка. Зарежете ги тези мръсници, нека се колят. Да защитим съг­ражданите си. Напред!

Обърна коня си и потегли пред стражниците и гражданите, но чувството за вина превиваше раменете му като оловна пло­ча. Беше спасил малцина, но го гнетеше смразяващата увере­ност, че е загубил властта над собствения си град. Питаше се колко от мъжете с него ще проумеят това, щом избледнее об­лекчението, че са се отдалечили от пристанището. Ако Закрил­ниците и дордоверците искаха да унищожат град Арлън, той не можеше да им попречи.

- Незнаен! - изрева Хирад. - Не!

Втурна се към конника, който повали неговия приятел. Пет крачки и скок, дал му идеалната възможност да удари. Дордо- верецът тъкмо караше коня да завие и откри цялото си тяло. Варваринът още беше във въздуха, когато замахна наляво и от­сече главата на врага. Тялото се килна назад, кръвта шурна към подгизналото от вода небе.

Без да го е еня накъде ще препусне конят, Хирад побърза да застане над тялото на Незнайния. Не смееше да погледне надо­лу от ужас, че огромният мъжага е мъртъв. Веднъж вече му стигаше, нямаше да понесе тази гледка втори път.

- Аеб! - крещеше той. - На помощ!

Те не чакаха повторен зов. Половината напираха напред, дру­гите сдържаха атаката откъм тила. Оръжията им цепеха въз­духа, брадвите разсичаха конска плът и кости, мечовете отб­лъскваха отчаяни удари и хвърляха ездачи на земята.

Неколцина дордоверци пришпориха конете си към Хирад с надеждата лесно да се разправят с него, защото защитаваше ра­нен. Първият загуби левия си крак, след като Хирад се гмурна под бясно стоварения отгоре меч, вторият се свлече заедно с уби­тия си кон. А после наоколо имаше само Закрилници, обгради­ха Незнайния с непробиваем кръг от стомана.

- Илкар, виж как е! - призова Хирад, отблъсна острието на противник, хвана го за китката с лявата си ръка, дръпна го до­лу и брадвата на Аеб го изкорми.

- Точно зад тебе съм... - чу гласа на елфа. - Жив е, но не е добре. Нуждая се от Дензър. И то скоро.

- Остави това на мен. - Изведнъж Хирад отново кипеше от сили. - Аеб, трябва да ги разбием още сега. И онези отпред, и другите отзад.

- Да, разбирам. С теб сме.

Хирад се обърна - дордоверците се събираха за поредното на­падение . Двайсетина трупа се вляха по кея, още по-голямо пре­пятствие образуваха нападалите мъртви коне. Нямаше да пре­пуснат в плътен строй и Хирад реши да се възползва от това.

Закрилниците чакаха в редица, застинали неподвижно. Мал­цина от тях бяха пострадали, но той не искаше и те да дават още жертви. Не биваше да се бавят.

- Хайде! - изкрещя и лудешки затича към дордоверските конници.

Чуваше тежките, но уверени стъпки на Закрилниците. Ня­кой кавалерист извика тревожно, конницата се раздвижи, но ездачите се бореха с животните, които не искаха да тръгнат сре­щу маскираните убийци, водени от варварина. Навеждаха гла­ви и страхливо душеха кръвта на мъртвите и умиращите, а ко­питата им не намираха сигурна опора по осеяните с трупове хлъзгави камъни.

Хирад ги доближаваше стремително. Насочи се право сре­щу един конник и го видя да вдига меча. Прескочи паднал кон, който още потръпваше, и рязко се превъртя наляво, за да се озове приклекнал зад противника. Намушка го в бъбреците още преди онзи да обърне коня към него.

Завъртя се на пети и видя Закрилниците да вилнеят неудър­жимо и безмилостно. Струпваха се по двама или трима около поредния враг, нападаха заедно и конникът нямаше къде да из­бяга от тях, нито пък имаше поне нищожен шанс да опази жи­вота си.

Пред Хирад се отвори празно пространство и няколко мига той зяпаше поразен какво направиха трима Закрилници. Пър­вият приклекна и съсече с брадва задните крака на коня, вто­рият удари с меч шията на животното, третият пое с брадвата меча на конника и му разпори корема със своя меч.

Всичко свърши преди варваринът да вдъхне повторно. При­личаха на глутница... .

Троун!

Беше чул вой, когато застана над Незнайния. Закрилници­те довършваха дордоверците и той започна да се взира във всич­ки посоки. Никъде не откриваше вълците. При опустелия кей след отплаването на „Океански бряст“ останките от дордоверс- ката И листернската кавалерия бягаха, преследваха ги големи групи Закрилници, водени от магове на коне.

От мястото, където стоеше, до другия кораб всичко напом­няше за кланица. Закрилниците вече проверяваха телата и до­вършваха всеки враг, който още дишаше. Други нямаше по опустелия пристан и това изобщо не му хареса. Опомни се раз­търсващо и разбра защо Незнайния лежи пред прага на смърт­та. Гарваните допуснаха да се разделят, а тъкмо това се бяха зарекли да не правят никога.

Троун трябваше да се оправя сам засега...

- Дензър! - разнесе се гласът на варварина. - Дарик! Къде сте?

Гласът му се губеше сред свирещия вятър, трополящия дъжд и бучащите пожари, разнесени от бурята чак до Площада на столетието.

- Дензър! - въртеше глава Хирад. - Нужен си ни незабавно!

Взря се намръщен в кораба, който искаха да превземат. Там нищо не помръдваше. Нямаше го екипажа, нареден втрещен покрай фалшборда допреди малко. Само фенерите се люшкаха силно и осветяваха празната палуба.

Хирад тръгна натам.

- Дензър! - напрегна гърлото си за трети път. - Моля те! Нез­найния пострада. Дензър!

- Богове, къде ли се е дянал?... Врътна се и тръгна обратно към Илкар и Незнайния.

- Как сме?

- Не е добре - пак го увери елфът. - Намери Дензър по-скоро.

Варваринът долови раздвижване на палубата - отвори се вра­та и някой излезе. Дензър!

- Слез тук веднага!

- Защо припираш толкова?

Дензър плъзна поглед по кея, отрупан с мъртви тела, между които Закрилниците тичаха след разбягалата се конница, и вдигна вежди.

- О, богове! Ти май имаш памук в ушите. Незнайния е ранен. Трябва да помагаш на Илкар. - Хирад посочи елфа, коленичил до неподвижната едра фигура с белеещо лице. - Побързай!

Дензър кимна, съсредоточи се и отскочи от кораба със Сен­чести криле. Хирад проследи полета му в пушеците, стелещи се като ниски облаци над Арлън, после също тръгна към пова­ления си приятел, без да се замисля защо Дензър е бил на кора­ба и къде е Дарик. Точно сега това не го засягаше.

Сражението в пристанището почти приключи, но още се чу­ваше шумът от схватки навътре в града, където Закрилниците издирваха последните войници и магове от Дордовер. Хирад зърна и неколцина мъже, които май бяха стражници на графа - бродеха безцелно покрай труповете или втрещено зяпаха по­жарите. Дъждът не отслабваше, вятърът брулеше брега.

Варваринът се чувстваше като изцеден. Отдавна не бе тичал и размахвал меча. Макар и кратка, битката беше неимоверно из­тощителна. Повече го гнетеше, че видя как раниха Незнайния, а по бързите жестове на Илкар, с които придружаваше обясне­нията си към кацналия Дензър, личеше, че приятелят му е зле. Може би щеше да умре, ако заклинанията не помогнат.

Пъхна меча си в ножницата и бавно закрачи към тях.

- Хирад! - повика го Аеб.

Вървеше към него, прибрал оръжията си на гърба.

- Какво има?

- Ела с мен.

Варваринът се озърна към двамата магове, замрели на коле­не, докато извършваха заклинанията си. Там беше излишен. Вдигна рамене.

- Води.

Аеб се обърна веднага и тръгна към димяща черна купчин­ка. Други двама Закрилници се отдръпнаха, щом ги видяха да идват. Хирад се намръщи, взря се и затича - обвитите в дим трупове бяха на вълци, дъждовните капки още съскаха по овъг­лената плът.

- Не вярвам на очите си... - промърмори той, но Аеб го възп­ря с ръка.

- За тях нищо не можеш да направиш, но за формоменителя има надежда.

- Каква беше тая дума? - вторачи се Хирад в безизразната маска на Закрилника.

- Говоря за формоменителя.

Аеб сочеше друго тяло с обърнато към небето лице.

- Боговете да се сгромолясат!

Хирад заби пети, подхлъзна се и се стовари на колене, без да забелязва кръвта и водата, в които цопна.

Фигурата под наметалото беше свита в зародишна поза. Зак­рилниците бяха подложили и второ наметало отдолу, за да го опазят от студа.

Около откритата глава се стелеше буйна руса коса, по цяло­то лице - освен очите и носа - имаше къса фина козина. Нез­найно защо кожата изглеждаше някак старческа, а ушите - дъл­ги и изострени като на елф. Хирад докосна с длан треперещото тяло и наведе глава. Троун...

- Не съм и помислял, че пак ще те видим, стари друже - про­мълви съвсем тихо. - Как ли страдаш...

Варваринът поумува и погледна нагоре към Аеб, който втренчено се взираше в Незнайния. Неспирното свиване и от­пускане на единия юмрук нарушаваше неподвижността му на Закрилник.

- Ако някой може да го спаси, това са точно Илкар и Дензър - опита се да го утеши Хирад.

- Не бяхме до него, когато трябваше.

Варваринът кимна гузно.

- Важи за всички ни.

Хирад видя с нов поглед кея - разнебитените кранове, из­търбушените складове, нагъсто нападалите трупове. Тук не бе­ше място за страдалци.

- Трябва да отнесем и двамата.

- В Арлън имат лечебница.

- Препълнена е, ако още е цяла - възрази Хирад. - Пък и там не могат да изцелят Троун. Освен това и двамата са от Гар­ваните. Не искам да са тук.

- Разбирам.

Варваринът се обърна на кораба, където цареше изненад­ваща тишина. Какво ли бе сторил Дензър? Изведнъж го споходи догадка.

- Помогни ми за Троун и повикай събратята си. Време е да се качим на онзи кораб.

Аеб кимна безмълвно, приклекна, вдигна увития в намета­ло Троун и внимателно го намести на дясното си рамо без види­мо усилие.

- Можеш ли да вървиш с него?

Аеб кимна повторно и тръгна.

- Убеден ли си? - промърмори Хирад, защото Троун също беше огромен мъж.

- Да. Кси ще помогне в носенето на Сол.

Хирад притича до двамата магове. Не обръщаше внимание на все още разнасящия се из града конски тропот сред бурята и боботенето на пожарите.

- Ще успеете ли? - запъна се и махна с ръка безпомощно.

За пръв път видя страшната рана точно под кръста на Нез­найния - брадвата бе раздробила костите на таза.

- Ще оживее - обеща Дензър, задъхан като след десет мили тичане. - Но едва ли ще ходи...

- Но той не може да... - пак се запъна варваринът и извед­нъж се заслуша.

Чаткането на подкови по калдъръма наближаваше твърде бързо. Обърна се в посоката, откъдето чуваше звука - от димната пелена между два разрушени склада изскочи самотен ездач. Кавалерист от Дордовер. Препускаше към „Слънцето на Калеюс“, но щом зърна Аеб, с гневен вопъл сви към Закрилника.

Хирад се втурна, но си знаеше, че няма да стигне навреме, а Аеб беше обременен с тежкото тяло на Троун. И други Закрил­ници тичаха натам, но и те само щяха да видят отдалеч какво става. Аеб спря, приклекна полека и грижовно остави товара си, като се постара да не удари главата на върколака в камъни­те. Несъмнено бе разбрал, че това ще му струва живота. На Хи­рад изведнъж му щукна, че всъщност смъртта означава свобо­да за душата на Закрилника.

Конникът вдигна меча си, за да замахне, но неочаквано се изопна на седлото, стиснал с лявата ръка стрела от арбалет, която се заби в шията му. Миг по-късно тупна от коня, който кривна встрани от Закрилника и продължи в галоп по кея. Аеб се загледа в проснатия на земята нападател, пак вдигна Троун на рамо и продължи към кораба, вече заобиколен от още Закрилници.

Кси стоеше до Илкар и Дензър, той щеше да носи Незнай­ния. Хирад се вторачи във вражеския кавалерист, който уми­раше в гърчове, кръвта му изтичаше на мудни тласъци. Стре­лата стърчеше три пръста под ухото му.

Варваринът потърси с поглед стрелеца.

- Покажи се! - извика, без да очаква отговор.

Но от сенките веднага се открои силует и арбалетът падна с тракане на камъните. Плавните овладени движения тутакси подсказаха, че е елф, дори без да се виждат очертанията на ли­цето и ушите.

- Точен изстрел - подхвърли Хирад и даде знак с ръка.

Елфът спря.

- Целех се в окото - чу се женски глас. - Арбалетът беше на скапаните Черни криле. Недодялана изработка.

- Е, щом е тъй, благодаря ти за сполучливия неточен изст­рел - рече варваринът. - Ще ми се да знам името ти и какво правиш тук. Не си от стражата на Арлън, нали?

- Не съм - усмихна се сурово елфидата. - Аз съм Ренерей от гилдията Дреч и преди малко позволих най-страшните ни вра­гове да заловят Ериан. Дойдохме тук да те търсим, Хирад Хлад­нокръвния. Тебе, Дензър и останалите Гарвани.

Той пристъпи и протегна ръка, Ренерей я стисна.

- Тогава ела да се запознаеш с другите - покани я варваринът.

Всичко свърши, сякаш някой натисна лост на механизъм. До един миг прокълнатите Закрилници беснееха из неговия град, гонеха и колеха конници от Дордовер, а в следващия се строиха в спретната колона и напуснаха на бегом Арлън, оставяйки сво­ите мъртъвци без маски на лицата. Маговете с тях не се озърна­ха нито веднъж към разрухата, която оставяха зад себе си.

Но графът нямаше къде да се дене. Дори още не му се мисле­ше за разразилия се по кейовете ужас. Привиждаше му се, че в проливния дъжд и неспирния грохот на гръмотевиците е зас­танал насред ада.

Пръстен от огън се бе сключил около Площада на столетието, от рушащите се стени отекваха писъци и стонове. Конят на гра­фа лежеше мъртъв в краката му, едната му ръка беше счупена, окървавеното му лице тъмнееше. Съзнаваше, че пожарите са твърде много, и бе заповядал да съборят още няколко сгради с надеждата пламъците да не стигнат на север чак до замъка.

Накъдето и да погледнеше, жителите на неговия град се тът- реха като призраци и изцъклено зяпаха съсипията. Войници и магове от Школите нахлуха в града и за по-малко от час го пре­върнаха в обгорена пустош.

Прав беше Дарик - имаше защо да се бои от Закрилниците. Жалко че генералът не бе подбрал още по-силни думи за пре­дупреждението. Те не принадлежаха на човешкия род. Демо­ните, властващи над душите им, вдъхваха безгранична свире- пост. А маговете с тях бяха още по-гнусни изчадия. Душите им си бяха в телата, но нали ги видя с очите си какво опустошение причиниха в името на магията. Толкова невинни умряха смра­зени или изпепелени, с шурнала от очите и ушите им кръв. Ви­дя ги да подпалват цели здания само за да подплашат вражес­ките коне, видя как поразяват всичко живо с гъст облак от къс­чета лед, видя огън да вали от небето и хора да горят в агония.

- Защо тук? Защо в моя град?

Мечът падна от отмалелите пръсти на графа и той седна нас­ред площада. Пожела си нощта да не свърши никога, за да не съзре пепелищата на дневна светлина.

Как дръзнаха да си позволят такова опустошение? Що за наг­лост им бе внушила, че неговата земя може да стане бойно поле за ежбите им? Опря чело на дланта си и заплака, загубил жела­ние да живее, смазан от унижението.

Поне знаеше кого да вини.

С магия започна всяко зло в Балея, магия бе причината за битката, отнела му всичко, за което се бе трудил цял живот. Но щеше да има възмездие. Не днес, не и утре, но непременно ще­ше да има възмездие. И онези, които носеха магията, щяха с мъки да платят за всичко сторено с такава лекота и презрение.

Дали пък отрепката Селик и Черните криле нямаше да се окажат прави? Прекалено дълго онези от Школите си виреха носовете, време беше да ги хвърлят от натруфените им кули.

Седнал в калта под зловещия дъжд в своя догарящ град, граф Арлън се закле, че той ще нанесе първия удар.