Детето на нощта

13

Дарик гледаше непреклонно разгневения магистър от Дор­довер, застанал срещу него. Младият генерал не бе мигнал, макар че неговите кавалеристи и поверените му магове отк­раднаха няколко часа за сън, след като пристигнаха сред раз­валините на Грейторн посред нощ. Той обаче се погрижи за настаняването на конете и за охраната им, обиколи руините и незабавно реши да отдели половината си войници в помощ на възстановяването, а с останалите да потегли, след като си по­чинат един ден.

Кожата на лицето го сърбеше от наболата брада, кръвяса­лите му очи смъдяха, още не се бе преоблякъл след похода и изобщо нямаше намерение да търпи възраженията на мага Тенджорн.

- Тези хора се нуждаят от помощта ни! Докато ти отдъхва­ше, аз обикалях по улиците. Няма да отменя решението си.

Тенджорн още нямаше четирийсет, по широкия му нос бяха избили червени жилки.

- Дадените ти заповеди, генерале, ако не се лъжа, са да под­крепиш силите ни, разположени в Арлън и около него. С прис­тигането на Вулдарок там трябва да поставиш на негово разпо­ложение цялата си войска. Последните сведения, които полу­чихме от Горстан, ни дават надежда, че скоро ще открием мо­мичето, и нямаме време за губене. Пътят до Орнаут е дълъг, а онези от Ксетеск и техните Закрилници няма да се помайват.

- Отвори си лоясалите очички, Тенджорн, и виж най-после същото, което виждам и аз - малък град, опустошен от ураган. По собственото ти признание вероятно е предизвикан от про­буждащата се мощ на Лиана. Разбирам колко неотложно е да си я върнете, но ние имаме и дълг като почтени представители на магическите сили - да подкрепим невинните, които постра­даха от стихията, каквото и да представлява всъщност тя.

Тенджорн се усмихна снизходително и пак вбеси Дарик, кой­то обаче се владееше.

- Генерале, според мен не си разбрал добре същината на по­ложението. Това още не е краят, но ако не намерим момичето по-скоро, ще се окаже началото на края. Всеки прекаран тук час е прахосан напразно.

- Не се отказвам от решението си и бих те посъветвал да го­вориш по-тихо следващия път, когато си позволиш безсърдеч­но подмятане на такова място. Имаме достатъчно време.

Тенджорн завъртя глава и рошавата тъмна коса се разлюля около малките кръгли уши.

- Няма да го бъде, генерале. Нека ти напомня, че...

Дарик награби мага за ризата и го придърпа към себе си.

- Слушай ме внимателно, дордоверецо - заръмжа враждебно и откри в очите на магистъра внезапен страх. - Тези хора се нуж­даят от помощта ни сега. Не след ден или седмица, а веднага. Аз като представител на Листерн няма да тръгна оттук, ако не им помогна! Дори без да споменавам що за безнравствена гнусотия би било, какво ще си помислят те за нас? Този поход е под мое командване. От тук до Арлън имаме два дни и половина път. Ще ни отнеме двойно повече време да осигурим и снабдим с прови­зии достатъчно кораби за плаването до Орнаут. Войниците ми са уморени, а конете - изтощени. Ще се погрижим за разчистване­то в града. Чак тогава половината от войската ще продължи към Арлън. Там ще реша дали Айзак и поверените му войнлци ще се присъединят към нас или ще останат в Грейторн. Сега разбра ли ме? - Дарик пусна мага и направи крачка назад. - Опитай се да ми отнемеш командването, ако ти стиска.

- Не ме предизвиквай, Дарик! - изсъска Тенджорн, докато си оправяше дрехите, но не можа да прикрие колебливостта си.

- Не те предизвиквам. Само помни кой е начело във войската.

- А ти помни у кого е истинската власт - сопна му се магът.

- Помня - засмя се пълководедът. - Но сега не сме в Дордо­вер, нали? Намираш се сред войници от Листерн...

Младият генерал се запъти към бивака, за да събуди уморени­те си бойци - предстоеше им да вадят още трупове от развалините.

Нямаха разправии с хората от града, дошли да видят какво става след нападението на маговете от Дордовер. Никому не сти­гаха сили да разпитва придирчиво, пък и бездруго знаеха, че Гар­ваните заслужават доверие. Провървя им, че през нощта не за­валя, и се вдигнаха от сън малко преди изгрев, както настоя Нез­найния. Дензър почувства зов за мисловна връзка в минутите, когато бледа светлина се процеди под препускащите високо в не­бето тънки парцаливи облаци. В града отново се суетяха унило.

- Кой ли е? - попита Хирад.

Илкар го изгледа безизразно.

- Е, може да ти звучи странно, но е трудно да се познае.

Хирад направи кисела физиономия.

- Мислех си, че вие ги надушвате тия неща.

- Кажи ми, ако дадат пред теб на твой приятел писмо, ти веднага ли ще познаеш от кого е изпратено? - попита на свой ред елфът, чиито уши настръхнаха от досада.

- Да, ама писмата не са магически, нали? Няма ли някакво излъчване или нещо подобно?

- О, богове... Хирад, на колко мисловни връзки си бил сви­детел през годините? Не си ли втълпи досега, че това е лично общуване, недостъпно за другите?

Това не означава, че ти не знаеш кой му говори сега - спокойно отвърна варваринът, но ъгълчетата на устните му трепнаха^.

Илкар посочи лицето си.

- Това виждаш ли го? Очи. А онзи там виждаш ли го? Ден­зър. Легнал по гръб на земята, за да приеме мисловна връзка. Само боговете са наясно с кого. Аз съм маг, а не ясновидец. Е, Доволен ли си?

- Да знаете колко ми липсваха нашите умни събеседвания - сухо се обади Незнайния, приклекна до Дензър и намести гла­вата му на сгънатото наметало. - Всичко е толкова логично и обосновано...

- Радвам се, че го мислиш - промърмори Илкар и се озърна косо към Хирад.

Всъщност мисля, както и ти, Илкар, че с Дензър най-веро- ятно се е свързала Ериан. Все пак малцина познават белега му в маната, какво остава пък да им е известно или поне да са на­лучкали къде е в момента.

- Стига Ериан да не е прекалено далеч - възрази елфът, но кимна.

- Срещата поначало беше неизбежна.

- Не е ли малко пресилено съвпадението? Искам да кажа, че както си пътуваме в пущинака, Ериан изведнъж търси връз­ка, след като седмици наред нямаше вести от нея?

Незнайния вдигна рамене.

- Твърде отдавна сме заедно в отряда, за да вярваме в съвпа­дения. Ериан е оставила писмо на Дензър и е знаела, че той ще се опита да я потърси, а ние ще му помогнем, ако ни помоли. Ако сега има по-голяма нужда от него, естествено е и тя да го потърси. Можеше да се очаква, че ще се видят там, където тя е предполагала, че Дензър ще отиде.

- Бива си го умът на дамата - изсумтя Илкар.

- В това никога не съм се съмнявал - натърти Незнайния. И погледна към развалините. - Снощи пристигна конница, ако се съди по шума. Трябва да научим кои са.

- От Дордовер, то се знае - оголиха се зъбите на елфа.

- Може да се предполага - потвърди Незнайния. - И как да им покажем труповете на техните съратници? Щом Дензър се опомни, ще отидем да видим какво става. Бъдете нащрек. Май не сме на една и съща страна с тях. Спогодихме ли се?

- Мамо! Мамо!

Неспирните писъци на Лиана събудиха Клирес преди неот­ложният зов на Авиана да достигне замаяния ѝ ум. Домът на Ал-Дречар беше тъмен, когато тя се разсъни, но докато се боре­ше да съсредоточи съзнанието си и да фокусира зрението си, чу припрените въпроси на елфи от Гилдията и резкия глас на Ефи- мер с нареждане да се успокоят.

Клирес се извлече в коридора, наметнала шал на костеливи­те си рамене върху нощницата, и откри, че в Херенденет липс­ва тъкмо спокойствието.

Край прозорците на дългия коридор виеше вятър, поклаща­ше картините по стените и надигаше дебелите килими. Заку- цука към крилото за гости, където бе настанено момичето, а зад нея на пода се строши ваза, от по-далечна стая се чу звън на счупено стъкло.

Ефи бе спряла пред двойна врата и говореше с елф от Гилди­ята, когото Клирес не успя да различи. Мъжът кимна, покло­ни се леко и притича по коридора към нея.

Ефимер се обърна, лицето ѝ сивееше.

- Нека Аронаар ти помогне - нареди тя.

Опита се да отвори врата, но вятърът я затръшна и Ефимер се намръщи. Аронаар дойде при Клирес, сънено присвил зеле­ните си очи. Носеше навлечени набързо панталон и риза, но бе­ше бос.

- Благодаря ти - промълви Клирес и охотно се облегна на него, за да облекчи схванатото си коляно.

- Ще вървим колкото сили имаш - склони глава елфът.

- Тогава нека е по-бързо. - Тръгнаха към Ефимер. - Идваме след теб, Ефи. Тя в леглото ли е?

Ефимер успя да запъне с крак вратата.

- Седнала е в постелята, но още спи, тъй казва Ана. Този път може да е по-зле. Има опасност да стане неудържима.

Клирес усети как страхът стяга уморените мускули и спира дъхай.

- По-бързо, Аронаар! Да вървим по-бързо!

Трябваше да преценят протичането на маната, дълбочината на всеки изблик и вихрите, които той предизвикваше. Иначе биха могли да навредят немислимо на Лиана, като прекъснат и затворят потоци, които щяха да се освободят направо в съзна­нието ѝ. Докато се тътреше припряно по коридора, Клирес уму­ваше дали това вече не се случва.

В градината нямаше особени щети, но всеки обърнат към нея прозорец бе избит навън, в рамките стърчаха назъбени парче­та стъкло, силният вятър полюшваше разкривена дървения.

Хленченето на Лиана сякаш вливаше киселина във вените на елфидата, която болезнено си представяше страданията на детето в борбата му да се справи с напора на своята пробужда­ща се сила.

Дни наред четирите Ал-Дречар бдяха неспирно над Лиана, която потъваше в своята Нощ. Не допускаха нито за миг да ос­тане сама - само така можеха да наблюдават как приема мана­та като неразделна част от съзнанието си и да доловят дори сла­бичък признак, че се учи да я контролира.

Тепърва щяха да узнаят дали плашещо краткото обучение при тях е дало на Лиана знанията, с които да спаси живота си. Терзаеше ги мисълта, че колкото и да е умна, колкото и да са безгранични заложбите ѝ, не биваше да понесе пълното Про­буждане чак до девическата си възраст. Налагаше се да бдят не само над съзнанието, но и над здравето ѝ.

Правеха всичко по силите си, но нямаше как да не призна­ят, че едва ли е достатъчно. Когато беше будна, те я хранеха и подканяха да се раздвижва, а когато почти изпадаше в несвяст, я пазеха от крайните прояви на дарбата ѝ. Но твърде важна част от битката протичаше в нейната неукрепнала психика и в това бяха безсилни да помогнат.

Часовете, когато детето беше с бистър ум, намаляха рязко, все по-често Лиана лежеше в постелята или бродеше по кори­дорите, без да реагира на нищо около себе си, придружавана неотлъчно от някоя елфида.

Плачлив вик проряза свистенето на вятъра, а главата на Кли­рес изтърпя тежък безплътен удар - Авиана едва овладяваше съзнанието на момичето.

„Побързайте, моля ви - стигна до Клирес вяла мисъл. - Тя ще ме прекърши.“

„Наблизо сме - отвърна Ефимер. - Овладей се, Ана.“

Аронаар протегна свободната си ръка и отвори вратата към стаята на момичето. Ефимер влезе първа, Клирес пусна рамото на елфа, който остана отвън.

Лиана седеше на леглото, краката ѝ висяха над пода, без да го допират. Пот сплъстяваше косата ѝ, стичаше се по лицето и стиснатите клепачи, капеше от брадичката. Зейналата уста ту поемаше въздух, ту хлипащо викаше Ериан или скимтеше, а кожата по челото се нагъваше от непоносима болка.

В кресло до нея седеше превита Авиана, дори в сумрака се виждаше побелялото ѝ лице. Пръстите ѝ се бяха впили в стра­ничните облегалки. Трепереше и очите ѝ трескаво оглеждаха спектъра на маната.

Клирес и Ефимер мигом настроиха зрението си и онова, кое­то усетиха с влизането си, им се откри в целия си ужас.

Щитът от мана, който тяхната посестрима бе издигнала, се преливаше неустойчиво, но издържаше, тъмнокафявият му цвят бе прорязан от яркозелено, присъщо единствено на Авиа­на. Под него бушуваше хаосът от отчаяните усилия на детето да поеме и насочи маната, която нахлуваше като жив звяр, привлечена от същността ѝ.

Веднага проличаваше стореното от маговете в Дордовер. От- ровното оранжево на тази Школа господстваше над меките ка­фяви оттенъци, които показваха принадлежността на Лиана към Дречар и оставяха някаква надежда. Тук се водеше битка­та.

Клирес се взря надълбоко и откри ивици тъмнозелено, бле- дожълто и черносиньо, поглъщани от потоците. По средата на спиралата пулсираше оранжевото на Пробуждането, предизви­кано в Дордовер.

Сега то заприлича на свила се за нападение змия, преди да се разгърне като взрив и да разкъса леките движения на кафя­вото. Изригна навън в изблици или частични форми, което бе­ше по-тревожно и озадачаващо.

Авиана променяше по мъничко щита, оставяше изблиците и по-мощните форми да се изплъзнат навън, но ако можеше, ги поемаше, за да се разпръснат безвредно далеч от Лиана. И поч­ти сигурно причиняваше големи страдания на себе си - иначе как би се справила досега?

Срещу тази яростна атака, напълно неосъзната и без помен от злоба, дори Авиана започваше да изнемогва. Такава мощ бе­ше нечувана. Ако Лиана оцелееше по чудо, не би имала равни на себе си в магията. Ал-Дречар поне имаха на какво да се упо­вават - не отдаваха остатъка от живота си напразно.

- Клирес, заеми се с щита - реши Ефимер. - Аз трябва да внеса покой в самата нея.

- Внимавай - помоли я Клирес, която вече подхващаше ниш­ките на маната, сплетени от Авиана, за да върне здравината на щита и да отвори нов, по-безопасен канал за изблика. - Тя опит­ва заклинание.

- Мъчи се да постигне връзка с Ериан - с облекчение про­мълви Авиана, щом посестримата ѝ пое отчасти стихийния на­тиск.

Колкото и да беше разтърсена и заета с помощта си за Ана, на Клирес ѝ стигнаха сили да се подразни, че не е забелязала веднага.

- Разбира се...

Не бяха обучили момичето дори на най-основното в мислов- ната връзка, но вроденият усет позволяваше на подсъзнанието да се опитва. Формите бяха зле изградени и смайващо крехки, запазваха се най-много за няколко удара на сърцето, но се поя­вяваха като течение в целия спектър, отправено към съзнани­ето на майката.

Добре че нямаше никакви изгледи да успее. Поддържащата мощ на неумелите усилия понякога скачаше застрашително и би се стоварила върху Ериан помитащо досущ като заклинани­ето Заличител на умове. Тъкмо тези ударни вълни Авиана бе отклонявала през щита, за да ги разсее надалеч от безпомощ­ния ум на детето. Въпреки това болката явно беше нетърпима. Ясно бе защо Лиана вика майка си.

- Авиана, отдръпни се, ако е нужно - подкани Клирес.

Умората не пречеше на увереността ѝ, че ще поддържа щита и сама, докато Ефимер прекъсне източника на невидимите удари.

- Добре съм, но за малко ще карам по-кротко. Ефи, поста­рай се да я усмириш скоро. Само боговете знаят какво се случ­ва навън.

- Няма да стане с приказки. Хрумна ми нещо по-добро. Ще вляза в нейната мана.

- Това е риск - предупреди Клирес.

Уловената в съзнанието на момичето мана се сви, после се стрелна и изхвърли от себе си поредния зачатък на мисловна връзка. Този път беше слаб, Лиана също се уморяваше и Кли­рес успя да разпръсне формата под щита. Задържането беше малка победа в опазването на морето около Херенденет.

- Тя трябва да разбере как да влее магията на Дордовер в Единството в самия му източник. Ако не го направи, може и да издържи на реакцията на своето съзнание, но нито ние ще из­държим, нито Балея.

- Тогава се опитай, Ефи, ако си уверена - помоли Авиана. - Само побързай.

Клирес зорко наблюдаваше как гладкото кафяво кълбо от мана, представящо невъзмутимото съзнание на Ефимер, започ­на да се пресяга навън, но в същото време не си позволи да отс­лаби вниманието си, насочено към щита.

Нишки от мана се заизвиваха от кълбото, тънички като ко­съмчета по плешива глава. Проникваха съвсем предпазливо в многоцветната бъркотия, създадена от Лиана. Отначало моми­чето като че не усещаше, че докосват нейната спирала от мана и Ефимер успя да разпростре приличащите на паяжина ниш­ки, свързваше и разпръсваше областите, наситени в оранжево­то на Дордовер, сливаше своя поток с нейния, уталожваше на­пора му.

Лиана не бе обучена да се брани от подобни магически посе­гателства, но вродените способности, които не бе овладяла, се разбуниха в съзнанието ѝ.

- Започва се - прошепна Ефимер. - Подгответе се. Приемете болката.

Клирес сви вежди, но след миг разбра твърде добре смисъла на тези думи. Свиващото се ядро на фокусираната от момичето мана се смали изумително от размерите на череп до юмрук - толкова бързо, че не успяха да проследят как стана.

Ефимер изохка, нейните опипващи нишки бяха откъснати грубо. Тя незабавно създаде вдлъбната повърхност и я разпрос­тря над юмрука, устремил се нагоре с шеметна енергия.

- Милостиви богове... - прошепна Клирес.

Преливащата от мощ мана заля отразяващата повърхност, с която я посрещна Ефимер, и се разпиля, защото имаше насре­ща си съзнание с огромен опит. Отделни нишки профучаха встрани и се забиха в щита на Клирес и Авиана, които отчаяно го променяха, поемаха ударите или ги пропускаха, за да про­дължат към Балея, където щяха да се стоварят.

Поглъщането на енергия беше като удар с чук директно по мозъка. Изблиците от Лиана се плъзгаха навсякъде по щита, търсеха проход чрез Клирес и Авиана. Разбира се, двете Ал- Дречар биха могли да го затворят в непроницаемо кълбо, но мо­мичето щеше да пострада непоправимо, ако маната погълнеше трескаво работещото съзнание, което я събра в себе си преди малко.

Не биваше да го допуснат. Затова техните стари, но още не­покътнати умове понасяха сблъсъка и оставяха да минат само онези изблици, които щяха да разбият щита. Тогава напорът върху потоците мана на Балея щеше да бъде унищожителен. Двете правеха бедствието по-търпимо. Засега...

Съпротивата на Лиана беше яростна, но кратка и Клирес се досети, че Ефимер е очаквала точно това. Потокът от мана стих­на, навитата спирала се отпусна и дишането на момичето се ус­покои.

- Работете с мен - нареди Ефи. - Тя се изчерпа.

- Трябва да поддържаме щита - веднага възрази Авиана.

- Повече не е нужен. Доверете ми се.

Трите елфиди сътвориха мрежа от пипалца, които се плъз­гаха по неукротимата, но гаснеща спирала в съзнанието на Ли­ана, измъкваха нишките на Дордовер и усмиряваха цвета им до кафяво. Докато се занимаваше с това, Клирес усещаше как енергията на момичето се изцежда... заедно с нейната. Едва смогна да посегне навреме в света на вещественото, за да прих­ване детето, което се свлече и поне временно потъна в дълбок унес без сънища.

- Нека събудим Мира - предложи Ефимер, - за да остане тук до края на нощта.

- Не - отсече Авиана. - И аз ще издържа. Само се молете да е кротка и през деня.

Клирес се опасяваше от същото като Авиана. Не биха се спра­вили с нов прилив на развихрена мана, ако не се възстановят. Най-добре би било да не будят Мириъл до пладне, а Авиана да си отспива цял ден и нощ. Самата тя и Ефи не бяха много по- бодри, но имаха още няколко часа за сън преди да дойде техни­ят ред да пазят Лиана от собственото ѝ съзнание. Краят на ней­ната Нощ още беше далеч.

Клирес и Ефимер бавно и мъчително се върнаха в стаите си. Отказаха се от лулата, за да остане време да поспят. Всъщност дори нямаха сили да седят и да пушат.

Клирес затвори вратата и безмълвно се помоли Ериан да се върне по-скоро.