Детето на нощта

5

Илкар се събуди от привичните удари на чукове из Школа­та. По миризмите личеше, че пак предстои сух ден, а около ле­ко издуващите се пердета проникваха ярки лъчи. В леглото до него Фиона се обърна с лице към стената. Той се усмихна, как­то се случваше всяко утро след първото изпробване на изпита­телната зала преди пет дни.

Тогава направо се развилняха. Сложиха греди, грубовато из­дялани в подобия на западняшките владетели, членовете на Кръга на седемте в Ксетеск и Кворума на Дордовер. После се редуваха в унищожението им, приложиха находчиво разнооб­разие от огнени и ледени заклинания, подготвени добре или по- зле според уменията на всеки.

Двадесет магове освобождаваха в опустошителни стихии разо­чарованията, трупащи се седмица след седмица. Зрелището си го биваше, магически огън отскачаше от стените, ледени игли цепе­ха дърво на трески и образуваха огромни висулки в далечните ъг­ли на залата, а после огънят ги превръщаше в гъсти изпарения. Когато не извършваше заклинания, Илкар бе готов да вдигне щит пред онези, които не умееха да насочват магията съвсем точно.

През цялата вечер чувстваше близостта на Фиона и по време на гуляя по-късно все я прегръщаше, а тя отпускаше глава на рамото му. Макар и леко замъглено си спомняше усмивката и примамливо разкопчаната ѝ риза.

Разпаленият от почерпката секс беше лудешки приказен, но Илкар признаваше пред себе си, че тези часове се сливаха смътно в паметта му. Прекрасно беше отново да усети до себе си жен­ско тяло, дори да не е на елфида.

Щом им олекна малко от махмурлука, Фиона побърза да раз­сее смущението му. Елфите твърде рядко си позволяваха лю­бовни връзки с хора - много по-дългият живот им носеше неиз­бежна покруса. Случваше се елфът, загубил любимата, да се самоубие.

- Мисля, че и двамата не очакваме това да продължи прека­лено - каза му тя. - Но сега се нуждаем един от друг. Просто се наслаждавай и не умувай излишно за утрешния ден.

Илкар не знаеше дали самата Фиона си вярва, а страстта им в последвалите нощи беше неутолима. Но тя беше права. Тази връзка го подтикна да погледне всичко по новому. Той се бе ос­тавил да затъне дотолкова във възстановяването на Джулаца, че целият свят наоколо бе избледнял за него. Фиона му напомни как да разведри душата си и Илкар откриваше, че я обиква поне заради това.. . ако думата „любов“ подхождаше за тях двамата.

В тези дни вече отправяше поглед отвъд простото изграждане на зданията към по-далечните цели - възраждането на духа на Школата. Толкова работа имаше тепърва, за да привлече отново магове в Джулаца, да помогне за истинското възстановяване. Се­га разбираше, че му предстои дълго пътешествие, за да разпръсне сам вестта, че неговата Школа по магия се е върнала към живота.

Но в момента Школата още тънеше във вцепенение и негово­то място беше тук. Наведе се, целуна унесената Фиона и скочи от леглото, за да навлече набързо зеления брич и грубата работ- на риза. Обу здрави високи ботуши, среса косата си с пръсти и подтикнат от глада се запъти през двора към трапезарията.

Личеше, че денят ще е хубав. Слънцето бе изгряло преди час и той погледна към покрива на библиотеката, където вече ки­пеше работа. Както винаги поспря до ямата, скрила Сърцето, и се замисли за най-тежката си задача.

Някой ден то отново щеше да се покаже на дневна светлина и тогава биха могли да погребат с почит телата на загиналите в Кулата, сред тях и Барас. Илкар се помоли на боговете да му дарят силата да се справи.

- Илкар!

Извъртя се рязко, щом чу името си, защото мигом разпозна гласа. Човекът влизаше през пролуката на мястото на северна­та порта, повел коня си, а зад него вървеше друг мъж и елфът се зарадва още повече, когато го зърна.

- Дензър! - извика Илкар, устремен към портата. - О, бого­ве, напоследък при нас може да влезе който си ще.

- Извинявай. Мислех, че предишния път съм си заслужил правото да идвам когато пожелая.

- И още как! - Старите приятели се прегърнаха. - Я да те видя. - Елфът се отдръпна и впери поглед в мага от Ксетеск.' - Малко си се отпуснал. И тук-там виждам бели косъмчета. А, да, имаш нуж­да от подстригване. И все пак още мога да те позная. Чудесно е, че си тук - кимна енергично Илкар. - Дано си носиш чук и длето.

Дензър се подсмихна.

- Никога не съм бил сръчен с тези инструменти. Нося си оба­че лулата.

- И нейната воня ми липсваше. - Илкар го тупна по ръката и погледна над рамото му. - Ей, Незнаен, отдавна не си се мяркал.

Стараеше се лицето му да остане засмяно, но още в мига, ко­гато двамата влязоха в Школата, той осъзна - идването им озна­чава, че се е случило нещо лошо. Може би ужасно. Незнайния пристъпи към него и по навик стисна смазващо десницата му.

- Много отдавна - потвърди той.

Илкар пак се взря в Дензър. Дори в ранното утро изглежда­ше уморен и навъсен.

- Е, как са Ериан и Лиана?

В очите на Дензър проблесна болка, между веждите му се вряза бръчка. Вместо да отговори, той се озърна към Незнай­ния, сякаш търсеше помощ.

- Заради тях идваме - обясни огромният мъж.

Илкар кимна. Опасенията му се потвърждаваха.

- Ясно... Гладни ли сте? По-добре да поговорим, докато се храним.

Трапезарията беше дълга ниска постройка с множество ма­си и скамейки. Илкар посочи на гостите си маса в ъгъла и дока­то те се настаняваха, той отиде да вземе голям дървен поднос, отрупан с бекон, хляб и голяма кана кафе.

- Заповядайте. Ако не ви стигне, ще донеса още.

Преди да се заситят Дензър успя да му разкаже за напредъ­ка в обучението на Лиана, за нейните кошмари, за пречките, създавани от Кворума в Дордовер, и за изчезването на Ериан и дъщеря им. Накрая даде на Илкар писмото. Елфът го прочете безмълвно, все по-намръщен с всеки ред. Прочете го повторно и го върна на Дензър, после сипа още кафе в чашите.

- Ако те ги намерят първи, ще ги убият! - отсече Дензър.

- За кого говориш?

- За маговете от Дордовер. Не схващаш ли?

- Не се ли увличаш малко? Тук се крие нещо далеч по-слож- но от обикновени заговори и интриги. Застрашени са всички магически учения в Балея.

- Не започвай и ти! - изрече с досада Дензър. - Лиана носи бъдещето, а не гибел и опустошение. В Дордовер просто са се уплашили. Нужно е само да бъдат просветени. Никой не гово­ри за насилствено завръщане към Единството, боговете са ми свидетели. А и никой сред живите няма способностите да се за­нимава с единната магия.

- Освен Лиана.

Дензър вдигна рамене.

- Да, освен Лиана. Вероятно. Чуй ме, Илкар - на Вулдарок изобщо не му се иска маг, овладял всички учения, да бъде под­готвен от когото и да било. Той вече ми натякна, че Балея ня­мала нужда от нов Септерн. Затова ако не успее да контролира Лиана, ще я убие.

- Значи искаш ти да ги намериш? - подхвърли елфът.

- Не, искам да ги поднеса в дар на Дордовер, удобнр оковани на жертвени олтари! - сопна се Дензър.

- Опитвам се да проверя не си ли загубил напълно чувството си за хумор.

- Разбира се, че искам да ги намеря!

- И защо по-точно? - не отстъпи Илкар. - Този път питам сериозно.

- Те са моето семейство. Длъжен съм да ги опазя.

- Мисля, че това е ясно и на двама ни - намеси се Незнай­ния. Остави на чинията сандвича, от който не бе отхапал, и се приведе над масата. Илкар се засмя неволно - Незнайния още умееше да налага за миг авторитета си. - Но ти непре­къснато ни втълпяваш, че цялата мощ на магията в Дордо­вер ще бъде хвърлена срещу нас. Какво се надяваш да пос­тигнеш?

- Да ви предупредя, ако още не сте се усетили. И да се стег­нем. Знам, че Ериан и Лиана вече имат силни закрилници. Но и нашата помощ не е излишна. Ще изравним шансовете.

- Кои ние? - уточни Илкар.

- Гарваните.

Елфът отпи голяма глътка от кафето, остро усети горчилка­та. Предвиди участта си още щом Дензър и Незнайния влязоха заедно през портата. Каквото и да беше по силите на Гарвани­те, щеше да се случи с неговото участие. Може би ще рискуват напразно. И нищо чудно този път да си намерят белята, ако Ери­ан и Лиана наистина са подвластни на силата, за която си мис­леше Дензър. Първо обаче беше длъжен да изясни на другите двама с какво се захващат.

- Дензър, искам да знаеш нещо...

- Продължавай. Сигурен съм, че няма да ми хареса.

- Виждахме хаотични изблици на мана в небето. Мълнии, проблясъци, внезапни порои - явления от този род. Не са мно­го, но са необичайни. Поприказвахме си за това наскоро. Ти чу­вал ли си за Предсказанието на Тинджата?

Магът от Ксетеск завъртя глава.

- Не очаквах да знаеш за него - промърмори Илкар. - И аз не бях чувал. Изобщо ли не си изучавал Разкола?

- Всъщност не - призна Дензър. - Мисля, че и Ериан не е ровила в прахоляка на хранилищата, освен за да научи точно какви условия са необходими, за да бъде заченато дете с подхо­дящите заложби. И кой е бил този Тинджата?

- Е, поне Ериан несъмнено е наясно с това. Тинджата е бил първият Висш маг на Дордовер.

- Вероятно знае - проточи Дензър, - но не ми е споменавала за него.

- Все едно. Ще я попитаме, когато я намерим. Важното е, че Тинджата е играл твърде значителна роля в Разкола и е виновен за безброй гнусни деяния срещу маговете на Единството - Ал-Дре- чар. Стигнал до своето предсказание въз основа на теорията за ма- н&та и свързаността на измеренията. Искал е всички, които се упо­вават на съществуването на Четирите школи, да бъдат нащрек.

- Как научи всичко това? - намръщи се Дензър.

- Поразпитах. Помниш ли Терус? Онзи, който ти помагаше в библиотеката по време на обсадата? Ами той оцеля. Терус е архивар и познавач на древните писания, а най-силен е интере­сът му към времето на Разкола. Известно му е и Предсказание­то на Тинджата...

- Казвай де! - не се стърпя Дензър.

- Знанията на Терус са непълни, защото маговете от Дордо­вер никога не са го допускали в своята библиотека, но на мен ми стига и съкратената версия: „Когато Невинната обязди сти­хиите и земята се ширне смазана и разкъсана, ще настъпи кра­ят на Разкола и от хаоса ще се въздигне Единството.“ Съвсем недвусмислено, не мислиш ли?

Илкар изрече словата с разтуптяно сърце. Не можеше да си представи непознатата за него Лиана да навлече разруха на Ба­лея. Ама че нелепост...

Дензър и Незнайния мълчаха дълго.

- Според вашия Терус внезапните мълнии са вестител на то­ва, така ли? - каза накрая Дензър. - И моето дете е „Невинна­та“? Блеснала някоя и друга светкавица и вече наближава свършекът на всичко?

- Дензър, ти най-добре знаеш на какво се надяваше за Лиа­на. Може би тя ще е първата от новото поколение магове, което обаче ще има и други последствия.

- Значи ми разправяш, че ако се вярва на Тинджата, Лиана е някаква разрушителна стихия?

- Или пък е катализатор за появата на нещо. Вече видяхме мълнии в безоблачно небе - явни смущения в първичните сили. Ти също си чул ширещите се слухове. Огромни вълни, урагани, гръмотевични бури дни наред... Дензър, това не ти е някоя и дру­га светкавица. Терус твърди, че всички тези явления са изброе­ни в предсказанието. А и при какви хора е отишла Ериан, ако си прав в догадките си? Ами ако те искат не да обучат Лиана, а само да насочват силата чрез нея? Нека обмислим и тази възможност.

- От друга страна, не бива да забравяш, че каквото и да е открил Тинджата, той е бил пристрастен и е искал да обрисува в най-черни краски изводите си - натърти Дензър.

- И ти си прав - кимна Илкар. - Слушай, изобщо не съм ис­кал да кажа, че трябва да оставим Лиана в ръцете на онези от Дордовер... нито в нечии други, освен в твоите и на Ериан.

- Тогава какво се опитваш да ми кажеш?

- Че не бива да обръщаме гръб на по-големите проблеми, до­като ги търсим. Все едно дали предсказанието е вярно, в Дор­довер няма да го пренебрегнат. И ако не им бъде попречено, те ще предизвикат раздори между Школите, което ние не искаме да се случи. Не е нужно да си гений, за да предвидиш, че в Дор­довер и Листерн ще съзрат заплаха за своята независимост и за смисъла на съществуването си. В Ксетеск пък ще търсят ново средство да наложат обединение, в което те да са господства­щата сила. Всичко ще зависи от това в чия власт е Лиана. А Джулаца... - Илкар се усмихна накриво. - Ние сме настрана по неволя, но също ще отстояваме своята магия и убеждения.

- Прекаляваш - укори го Дензър. - Говориш за едно-единст- вено дете. Тя нищо не може да направи сама.

- От собствените ти думи се подразбира, че в Дордовер изоб­що не споделят това мнение.

- А и ние сме почти сигурни, че тя не е сама - добави Нез­найния.

Илкар въздъхна и допи кафето.

- Дензър, задължително е да изпратиш пълен отчет в Ксе­теск. Знаеш, че е така. О, богове, не ми се вярва те дори да са научили досега, че Ериан е заминала! Важното е, че от Ксе­теск могат да притиснат сериозно Дордовер, за да ги откажат от посегателствата срещу живота на Лиана. Ние пък ще мо­жем да търсим семейството ти, без да ни се пречкат, ако ме разбираш.

- Поне официално - сви рамене Незнайния.

Изпъна ръце над главата си и издутите мускули на раменете му изпънаха ризата.

- Още нещо - продължи Илкар. - Историята ще се разчуе. Дори до нас стигнаха слухове за Лиана, макар и само като лю- бопитна вест. Скоро обаче хората ще започнат да задават въп­роси, особено ако Школите се намесят безцеремонно. Ако се вярва на Тинджата, предстои завръщане към Единството, а то­ва безпокои повечето магове... включително и мен. Не можем да си позволим такива разпри, затова нека бъдем малко по-пред- пазливи. Съгласни ли сте?

Дензър разкърши рамене, ъгълчетата на устните му трепнаха.

- Разбирам, че си прав. Може би това е причината да дойда при теб. Исках да чуя разумни думи. Благодаря ти, Илкар.

- Удоволствието е мое. Тъй... Предлагам да си починете днес, докато уредя своите дела тук и се оправдая пред съратниците си. После потегляме към Дордовер, а оттам - към Ксетеск.

- Защо към Дордовер? - учуди се Дензър.

- Защото Терус не е в Джулаца, а ти трябва да проучиш Пред­сказанието на Тинджата. В Дордовер е и собственото му писа­ние, и изложението му за онези, които не са вещи в ключовите знания на тази Школа. Да де, ако изобщо те пуснат да влезеш...

- Все някой ще е видял Ериан, когато е тръгвала - вметна Незнайния. - Само трябва да зададем подходящите въпроси. Хъм... Да бяха с нас Троун или Уил! Познаваха всички потайности на Дордовер. Но може би и имената им стигат, за да отво­рят някоя и друга врата за нас.

- Нещо липсва - промърмори Илкар.

- Хирад - кимна Незнайния.

- Ще минем да го вземем, след като се отбием в Ксетеск - заяви Дензър.

- Няма да е лесно - въздъхна Незнайния. - В края на краи­щата неговите дракони още са в Балея.

Хирад изрита с ботуша си малко пясък върху жаравата пред каменната къщурка със сламен покрив, после влезе в Чоула. Това убежище не беше възможно най-доброто за дракони от Люпилото Каан. Вятърът ехтеше в зейналото гърло на пещерата, широ­ко четирийсетина стъпки. Зиме тук ставаше мразовито и дори сгушени един до друг, драконите не успяваха да се стоплят.

Нуждаеха се от горещината и влажната пръст на истински Чоул, но Хирад нямаше как да събере майстористроители, ко­вачи и работници. Хората предпочитаха да обърнат гръб и да забравят.

Донякъде ги разбираше. На половин ден път с кон беше Блек- торн, където баронът още се мъчеше да възстанови града си, изравнен със земята от нашествениците. Само той изпрати свои поданици преди време, за да направят пещерата колкото може по-удобна. И Хирад поне имаше свой подслон отделно от дра­коните, а вечно неспокойният му кон - паянтова конюшня.

Запали фенер, но намали пламъчето. Маслото свършваше, значи се налагаше скоро да отиде в Блекторн. Все по-неохотно се отдалечаваше от драконите дори за един ден и една нощ. Ня­кой път ловците щяха да нападнат, докато го няма.

Хирад се загърна по-плътно с дебелата кожена наметка. Нощта беше необичайно студена, през деня бе валяло почти нес­пирно. Копнееше за топла кръчма с бумтящо огнище, в едната ръка халба бира, с другата да прегръща жена. Но той не си поз­воляваше да забрави какво дължи на Ша-Каан. Все му се стру­ваше, че е единственият, който помни дълга си.

Миризмата на дракони нахлуваше в ноздрите му. Миризма и на влечуги, и на дърво, и на масло, смесена с киселия дъх от огромните дробове. Натрапчива миризма, с която все пак се свикваше. Зад дългия плавен завой, разширен от каменодел­ците на Блекторн, беше куполовидната пещера, достатъчно го­ляма за десетина дракона. Но вътре лежаха само тримата от Ка­ан и Хирад за кой ли път се сепна от размерите им.

Ша-Каан беше по средата, поне с една четвърт по-голям от другите. Вдигна глава, щом варваринът влезе, и по дългото сто и двадесет стъпки тяло плъзнаха отражения от избледняващите със старостта златисти люспи. Хирад спря пред устата, коя­то можеше да го погълне цял.

- Надявам се, че засити добре глада си - избуча Ша-Каан с глас, който отекна само в ума на Хирад.

- Да, благодаря ти. Това беше неочаквано пиршество за мен.

Драконът бе оставил пред колибата му овца с прекършен врат.

- Когато можем, грижим се за прехраната ти.

- Но селянинът едва ли ще се зарадва, че сте навестили тък­мо неговото стадо - усмихна се Хирад.

- Твърде дребна отплата за нашата саможертва, която още не е свършила - отвърна Ша-Каан, без да се развесели от шегата.

И усмивката на варварина помръкна. Вторачи се в очите на дракона и откри безмерна печал като от тежка загуба. Същата празнота, за която говореше Незнайния, откакто загуби връз­ката с другите Закрилници.

- Какво те мъчи, Велики Каан?

Драконът примига мудно и си пое дъх, Хирад усети течени­ето с бузите си.

- Това място ни състарява. То гаси огъня ни, изсушава крилете ни и измъчва умовете ни. Общият дух на Люпилото не ни подкре­пя, защото няма как да ни достигне. Ти направи всичко по силите си, Хирад, и нашата благодарност няма да отслабне с годините. Но очите ни гаснат, люспите помътняват, а мускулите се противят на всяко движение. Вашето измерение изсмуква силите ни.

Сякаш леден повей плъзна от тила на варварина по целия му гръб.

- Умирате ли? - успя да смънка.

Стряскащо сините очи на Ша-Каан отразиха за миг светли­ната на фенера.

- Трябва да се приберем у дома, Хирад. Скоро.

Варваринът си прехапа устните и забързано излезе от Чоула. Гневът му се разпалваше от усещането за безпомощност. Време беше да направи нещо.

След закуската от ръжен хляб, плодове и мляко Лиана изле­зе в стоплящото се утро да поиграе между дърветата в градина­та. Ериан тъй и не успя да схване отстрани правилата на игра­та, в която дъщеря ѝ се увлече.

Нощта бе минала тихо и спокойно, Лиана се събуди сутрин­та освежена и бодра. Ериан се зарадва, защото знаеше, че мо­мичето ще се нуждае от цялата си сила. Тази безметежност ще­ше да свърши съвсем скоро и Ериан се поддаде на потискаща тревога, докато гледаше своето дете. Невинността и безгрижи­ето на Лиана щяха да бъдат погълнати от неумолимата потреб­ност да отключи и да овладее мощта, която притежаваше.

Когато предната вечер остана сама в трапезарията, осъзна една истина, от която нямаше къде да избяга. Лиана щеше да се промени безвъзвратно, а тази промяна криеше смъртоносни рискове. Ако нещо в обучението на Лиана се объркаше - по как­вато и да било причина, - тя щеше да умре.

- Ела при мен, миличка.

Ериан разпери ръце, желанието да прегърне дъщеря си бе­ше силно до болка. Лиана притича и майка ѝ я притисна към себе си, сякаш никога нямаше да я пусне. Но момичето скоро зашава нетърпеливо и Ериан ѝ позволи да се дръпне.

- Обещаваш ли да слушаш учителките си?

- Да, мамо.

- И ще правиш всичко, което ти кажат?

Детето кимна.

- Важно е, разбери. Аз ще съм до теб, ако съм ти нужна. - Ериан се взря в очите на Лиана, която бе поглъщала знанията в Дордовер толкова лесно, както се научи да си служи с лъжи­ца и вилица. Но не ѝ се вярваше и сега да бъде същото. - Бого­ве, питам се дали изобщо проумяваш какво се случва... - въз­дъхна тя.

- Ами да, мамо, знам - заяви Лиана.

Ериан се засмя.

- Ох, сладката ми... Извинявай. Знаеш, разбира се. Хайде кажи и на мен.

- Учителките ще ми помогнат да прогоня лошите неща. Пос­ле ще отворят и другите врати към магията и ще ми покажат как да укротявам вятъра в главата си.

Ериан застина, сърцето ѝ пропусна един удар. Лиана беше твърде малка...

- Как научи всичко това?

- Те ми казаха. Докато спях през нощта.

- Тъй ли било?

Ериан усети горчив вкус в устата си.

Вратата към градината се отвори и Клирес излезе, грейнала в усмивка. Нямаше го снощното тътрене, тя крачеше с едва ли не младежка жизненост.

- Готова ли е? - попита елфидата ведро.

- Ами ти сигурно знаеш по-добре от мен - рязко изрече Ериан.

- Какво има?

- Следващия път когато ви хрумне да се промъкнете в съз­нанието на моето дете насън, бъдете малко по-почтени и първо ме попитайте. Ясно ли е?

Усмивката на Клирес се стопи.

- Трябва да я подготвим, а за много неща умът ѝ не е готов, но може да свикне с тях неосъзнато.

- Клирес, ти не ме слушаш. Не казах да не го правите. Бого­вете са ми свидетели, доведох я тук, защото вярвам, че сте на­ясно какво вършите. Искам само да се допитвате и до мен. Ни­кой не разбира Лиана по-добре от мен. А понякога е необходи­мо да бъде оставена на спокойствие.

- Така да бъде - смръщи се Клирес.

- Тя е моя дъщеря. Никоя от вас не бива да забравя това.

- Спогодихме се - най-сетне кимна елфидата. - Отдавна жи­веем сами тук.

- Е, да започваме ли?