Детето на нощта

2

Последните няколко дни бяха най-спокойните и безметеж­ните в иначе изпълнения със събития живот на Ериан. Дните, прекарани на кораба, през които тя осъзна, че се е отърсила от оковите на Школите. Не само на Дордоверската, а и на всички останали. В спокойните води на Южния океан към края на ля­тото, в топлото сухо време двете с Лиана най-сетне забравиха отминалите.грижи и можеха да помислят за предстоящото.

Гласовете в ума ѝ бяха звучали толкова често, че сякаш ста­наха част от самата нея. Увещаваха я да тръгне, да дойде при тях. Спомняше си нощта, когато стигна до решението. Поред­ната нощ в Дордовер, поредният кошмар за Лиана. Прекалено много станаха тези нощи накрая.

Дордовер, чийто Съвет на старшите магове я прие, след като тя напусна Ксетеск. Мястото, където към нея се отнасяха и поч­тително, и презрително заради противоречивите постъпки в скорошното ѝ минало. Школата, в която необичайните дарби на нейната дъщеря бяха развивани и изучавани от магове, чи­ито опасения все повече надделяваха над възхитата.

Маговете от Дордовер дяла година се опитваха да помогнат, но не постигнаха нищо, което тя не знаеше, нито пък предпо­ложенията им стигнаха по-далеч от догадките на Ериан и Дензър. Всъщност дори не можеха да разберат Лиана с мисълта си, насочена само към делата на собствената им Школа. Те бяха толкова способни да разгърнат безопасно заложбите на моми­чето, колкото и да научат някой плъх да лети.

„Магията е една, маговете са еднакви.“

Старшите магове в Дордовер мразеха този девиз, мразеха и пламенната вяра на Ериан в него. Тази истина се сблъскваше със самата сърцевина на убежденията, крепящи независимост­та на Школата. И въпреки това се заеха много въодушевено с обучението на Лиана. Поне отначало. Може би вече бяха осъз­нали колко безгранични са дарбите ѝ и това подкопаваше усър­дието им... или пък се чувстваха застрашени.

Но през цялото време някой бе разбирал какво се крие в мо­мичето. Някой, отдавна владеещ могъщи сили. Гласове зазву­чаха в ума на Ериан. И на Лиана. Подкрепяха я, подхранваха увереността ѝ, съхраняваха разума ѝ и уталожваха изблиците на нейния нрав. И я подканяха да приеме предложеното от тях - знанията и способността да помогнат.

После настъпи онази нощ... Ериан осъзна, че в Дордовер не само няма да помогнат с нищо на Лиана, но и че непохватните им опити излагат дъщеря ѝ на риск. Не успяваха да я отърват от кошмарите, вече не ѝ даваха свобода да се развива. Недовол­ството на детето от пречките неизбежно щеше до доведе до го­ляма беда. Лиана беше толкова малка, че дори не би проумяла какви стихии отприщва. А сприхавостта ѝ пламваше лесно, в това напълно приличаше на майка си. Засега не бе насочвала гнева си чрез магия, но все някога щеше да се случи, ако не научеше докъде се простират границите на онова, което прите­жаваше.

Поредният кошмар дойде с пронизителните писъци на Лиа­на, още по-плашещи за Ериан. Прегърна треперещото, плув­нало в пот дете, но знаеше, че е време за промяна. И сега си спомняше разговора им дума по дума.

- Всичко е наред. Мама е при тебе. Нищо няма да ти се случи.

Избърса лицето на дъщеря си, докато се мъчеше да укроти собственото си разтуптяно сърце.

- Знам, мамо. - Момиченцето се вкопчи в нея. - Чудовищата на мрака дойдоха, но старите жени ги прогониха.

Ериан забрави да я полюшва в прегръдката си.

- Кой ги прогони?!

- Старите жени. Те винаги ще ме спасяват. - Детето се при­тисна в майка си. - Ако съм близо до тях.

Ериан се усмихна и разбра как ще постъпи.

- Заспивай, миличка. - Настани Лиана по гръб и приглади косата ѝ. - Мама има малко работа в кабинета. После може да тръгнем на кратко пътешествие.

- Лека нощ, мамо!

- Лека нощ, сладката ми!

Ериан беше вече на прага, когато чу шепота на Лиана. Озър­на се, но момичето не говореше на нея, а се унасяше със затво­рени очи. Пак зашепна и този път Ериан различи напевните думи и кискането, сякаш някой гъделичкаше дъщеря ѝ.

- Ид-ва-ме, ид-ва-ме...

Ериан още потръпваше при спомена за среднощното им бяг­ство, за неувереността, страха и постоянното очакване на про­вала. Чак сега научи, че почти не е имало опасност някой да ги хване. Осем дни в каруца с мълчалива елфида, последвани от тревожните три дни в Трънливата гора. Тогава си мислеше, че всичко е измислено набързо и нескопосано, но стана очевидно, че елфите от Гилдията в нищо не разчитат на късмет. Накрая отново ги отведоха с кола на югоизток към Арлън, за да се ка­чат на кораба, а Ериан забрави грижите си.

„Океански бряст“ беше тримачтов кораб, дълъг почти сто стъпки от бушприта до руля и тесен, построен да пори бързо вълните. Въпреки малкото пространство каютите в трюма бя­ха уютни. Екипажът от трийсетина елфи поддържаше безуп­речна чистота, Ериан усещаше палубата под краката си доста- тъчно здрава, лакираната в тъмнокафяво дървения устояваше на солената вода и мачтите бяха яки, но гъвкави.

Рядко бе пътувала в открито море, обаче се почувства добре още щом стъпи на кораба. Строгото, макар и благо отношение на вечно заетия екипаж само укрепи чувството ѝ, че е в безо­пасност. Когато нямаха работа, елфите се радваха на Лиана - момиченцето не откъсваше ококорения си поглед от забавле­нията им, жонглирането с портокали, премятането презглава, танците и песните.

Двете си отдъхнаха, наслаждаваха се на чистия въздух, при­месен с миризмите на морето и кораба. Водачите им в бягство­то също започнаха да се усмихват, щом Балея се скри зад хори­зонта. Ренерей, която бе техен колар през първите дни, вече не мълчеше непрекъснато и им представи своя брат Трюун. Ел­фът само склони глава с късо подстригана черна коса. Ериан забеляза, че лявото му око е със застинала неподвижно зеница и е винаги кръвясало. По кожата наоколо личаха белези и тя си науми да попита Ренерей какво го е сполетяло.

Намери сгоден случай вечерта на четвъртия ден от плаване­то. Вече бяха прибрали съдовете след вечеря, но жаравата в бди­телно поддържаното и покрито огнище още тлееше. Платната над главите им се издуваха, вятърът разстилаше облаци, кои­то закриваха звездите. Лиана спеше на койката си и Ериан се облегна на фалшборда, за да погледа водата, плъзгаща се бързо назад покрай кораба. Опитваше да си представи какви ли тва­ри плуват под повърхността. Чу как някой спря до нея и изви глава - Ренерей се подпря в същата поза.

- Омайващо е, нали? - подхвърли Ериан.

- Прекрасно е - съгласи се младата елфида.

Лицето ѝ бе покрито с тъмен загар от живота в Южния кон­тинент Калеюс. Имаше леко скосени зелени очи, изострени на­горе уши като листа от дърво и високи скули. В тъмното очите ѝ искряха, уловили отраженията на звездите по водата.

- Кога ще стигнем? - попита Ериан.

Ренерей сви рамене.

- Ако вятърът остане попътен, ще видим архипелага Орнаут утре преди залез. И след не повече от два дни ще стъпим на брега.

- На кой бряг? - уточни Ериан. - Ако вече можеш да ми ка­жеш...

Тя упорито бе задавала въпросите си на Ренерей и докато пъ­туваха заедно в Балея, но не научи нищо.

Елфидата се усмихна.

- Да, сега мога да ти кажа. Островът е разположен навътре в архипелага. Ние го наричаме Херенденет, тоест „безкраен дом“ на вашия език. Островите в Орнаут са повече от две хиляди, много от тях не са отбелязани на никоя карта. За да се състави пълна карта на архипелага, не стига цял един живот, а това е в наша полза. За жалост откъм морето Херенденет не е привле­кателна гледка - канари и черни камънаци, макар че много дру­ги острови имат пясъчни плажове, лагуни и дървета. Но той е напълно подходящ за нашата цел.

- Като те слушам, явно е същинска прелест - сухо отбеляза Ериан.

- Не се заблуждавай, наистина е красив във вътрешността. Но за да се добереш до него, трябва да познаваш пътя. Рифове­те са безмилостни към всяка грешка.

- О, разбирам...

- Съмнявам се, но скоро наистина ще разбереш - засмя се Ренерей. - Който не знае извивките на протока, не може да ни достигне.

- Но може да долети.

- Отгоре ще съзре гола пустош. Привидността е толкова из- мамна понякога...

- Значи всичко сте предвидили? - попита Ериан с присъщия си скептицизъм.

- Да, още преди три столетия - натърти Ренерей, взря се в лицето ѝ и добави: - Мъчно ти е за него, нали?

Ериан се сепна от думите, но не можеше да отрече правотата им. Макар и затаена, оставаше ѝ надеждата, че Дензър все ня­кога ще може да дойде при тях, а сега... Боговете да се сгромо­лясат дано, та той не беше мореплавател, а щом истинският вид на острова е недостъпен за погледите и отгоре... Всъщност това не я изненада.

Чувстваше се обаче откъсната от всичко познато и Дензър ѝ липсваше, колкото и да се радваше на Лиана. Копнееше за до­косването на ръката му, за звучния му глас, за дъха му по шия­та си, за силата, която той влагаше във всяко начинание. И за неговата неизменна подкрепа, колкото и да се проточваха по­някога разделите им. Ериан не се съмняваше в решението си и все йак усещаше как неизвестността гризе нейната увереност и вещае незнайни опасности за дъщеря ѝ. Дензър щеше да ѝ бъде опора, но го нямаше тук и тя трябваше да черпи от собствената си сила, макар и немалка, за да поддържа вярата си.

Ренерей ѝ помагаше с дружелюбието си, с уважение и с раз­биране. Ериан се зарече, че ще се постарае да я задържи набли­зо колкото се може по-дълго. Само на боговете беше известно какво я очаква в Херенденет.

- Знаеш, че и него бихме приели, но има други, под чието желание да ни намерят се крият далеч по-неприятни подбуди - продължи елфидата и я избави от необходимостта да отговори на неудобния въпрос. - Издирват ни денем и нощем повече от десет години. И те, и техните врагове биха желали да ни уни­щожат.

Ериан сви вежди. Не проумяваше за какво говори Ренерей. Маговете от Дордовер сигурно бяха единствените, които ги тър­сеха в момента.

- Кои са другите?

- Ловците на вещери - обясни елфидата. - Черните криле.

Краката на Ериан се подкосиха и тя впи пръсти във фалшборда. Със смайваща пъргавина Ренерей я прихвана да не пад­не. Ериан не намери думи да ѝ благодари. Пулсът ѝ туптеше в гърлото, кръвта бучеше в ушите ѝ, а съзнанието отприщи ви­денията, които толкова усърдно бе потиснала преди години.

Преживя всичко отново - гнетящата обстановка в замъка на Черните криле, дъхът на страх в стаята, където затвориха ней­ните близнаци, непоносимото изтезание да е откъсната от тях и грозния присмех на капитан Травърс, предводителя на Ловците на вещери. В паметта ѝ бе врязан споменът за кръвта от прерязаните гърла на момчетата, попила в завивките, оплискала лица­та им и стените. Нейните прекрасни синове, убити от страх, че са опасни, макар че в това нямаше и капка истина. Убиха ги мъ­же, които трепереха от ужас пред магията, защото не я проумя­ваха. Отново преживя загубата, сякаш се случи вчера.

А ето че Черните криле не са били изтребени въпреки всич­ко, което тя и Гарваните сториха. И сега бяха тръгнали на лов за най-чистото същество в света. Лиана.

- Не, не... - трескаво зашепна тя. - Не отново...

- Прости ми глупостта - промълви Ренерей и избърса сълза от лицето ѝ. - Не биваше да ти казвам. Знаем какво ти отнеха и скърбяхме с теб. Но пък трябваше да научиш, за да разбереш, че при нас ще. бъдеш на сигурно място. Дори зад стените на сво­ята Школа нямаше да намериш безопасност. И Трюун постра­да от тях - нали видя лицето му? Той се спаси от изтезанията им, но на тежка цена. Някой ден обаче ще се разправим вед­нъж завинаги с Черните криле. Ще довършим каквото Гарва­ните започнаха.

- Но нали с тях бе свършено - смънка Ериан и се вторачи в очите на елфидата, сякаш търсеше признаци, че лъже. - Раз­рушихме замъка.

Ренерей завъртя глава.

- Не е така. Един се е измъкнал и е събрал нови около себе си под мръсното знаме, след като западняците се върнаха в земи­те си. Селик.

- Селик е мъртъв! - отсече Ериан. Дръпна се от Ренерей и седна на сандък, вързан за палубата. Стомахът ѝ се свиваше. - Аз го убих!

- Кажи това на Трюун - нерадостно промърмори елфидата.

- Селик е обезобразен, почти невъзможно е да го познаеш, но за жалост в делата си е все същият. Лявата половина от лице­то му е с помъртвяла плът, едното му око е сляпо. И косата му е обгорена в пожара, белезите от изгарянията личат навсякъ­де по кожата му, само че не е загубил силата си. Той е опасен противник и знае твърде много за нас. Повече от всеки друг сред живите.

- Тогава го убийте. - Гласът на Ериан беше студен като ско- валия я страх. - Явно е лесно да бъде забелязан.

- Първо трябва да го намерим. Трюун му се изплъзна преди десет седмици и оттогава нищо не сме чули за него. Но ще го открием и следващия път ще бъдем много повече, обещавам ти.

- Ренерей приклекна пред Ериан, която се вторачи в нейните бездънни като океана зелени очи. Елфидата пак се усмихваше.

- Не може да ни преследва и тук. Никой не може. Нищо не те заплашва, Ериан. Нито тебе, нито Лиана. На Херенденет ни­кой няма да ви стори зло.

Ериан знаеше, че Ренерей е права, но потресът пропъждаше съня тази нощ. В изтощеното ѝ съзнание изплуваха неясни стра­хове и я будеха внезапно с учестен пулс тъкмо когато започва­ше да се унася.

Дензър беше в Балея и не подозираше за опасността, прита­ила се някъде в земите ѝ. Милият Илкар също. И двамата знае­ха от горчив опит на какво са способни Черните криле. Гадеше ѝ се при мисълта, че някой от Ловците на вещери може да е оце­лял и кошмарът ще се повтори. Дали изчезването на Селик през последните седмици не означава, че някак е вмъкнал свой съ­ратник сред екипажа на кораба? Ами ако стъпят на брега в Хе­ренденет само за да срещнат там смъртта си? Във въображени­ето ѝ Черните криле бяха навсякъде и всеки държеше кинжал, готов да заколи с него безпомощно дете...

По залез на следващия ден архипелагът Орнаут се показа в маранята - множество острови, привидно сливащи се в един, докъдето погледът стигаше. Слънцето ги озаряваше в червено през рехавите облаци.

Ериан и Лиана стояха на носа на „Океански бряст“ и се рад­ваха на това великолепие. Постепенно островите се очертаваха по-ясно пред очите им - оказваше се, че планините, които уж принадлежаха на едно късче суша, всъщност се издигаха на другото до него.

Имаше и мънички скали, стърчащи от морето като юмруци, посегнали да сграбчат въздуха, имаше и обширни дюни, прото­чили се на цели мили. Прекрасен, но коварен, Орнаут се прос­тираше от запад на изток, сякаш някой бе откъснал опашката от северните брегове на Калеюс. Архипелагът беше осеян със скрити рифове, които и при най-лекото вълнение можеха да продънят всеки кораб. Ериан долови нарастващото напреже­ние сред моряците, когато доближиха външните островчета.

Не беше изненада, че никой не е съставил подробна карта. Дори плаването от Южния континент до външните острови на­лагаше да бъде използван голям кораб за океански преходи, но безбройните острови навътре можеха да бъдат обиколени само с по-плитко газещи съдове. Кой би посветил целия си живот на толкова мъчна задача? Затова не се знаеше много за вътреш­ността на архипелага, а на повечето брегове там не бе стъпвал ничий крак.

Щом започнаха да различават отделни дървета и големи камъ­наци по чакъла край водата, първият помощник-капитан избъл- ва поредица от заповеди, повечето елфи пъргаво се покатериха по мачтите и свиха платната. Скоро останаха само две, с които кора­бът напредваше полека. Останалите моряци се бяха надвесили през борда и се взираха във водата, а неколцина непрекъснато ме­реха дълбочината с лотове от въжета и оловни тежести в краища­та им. Капитанът застана на руля и избра курс близо до брега на един остров, където дъното пропадаше стръмно.

Елфите сякаш забравиха за пътниците и незабавно изпъл­няваха всяко нареждане да свият или да разпънат платна, а от­към носа начесто се провикваха след всяко мерене.

Корабът едва пълзеше в протока. Ериан забеляза, че под планшира са наредени дълги дебели пръти. Лесно се досети за какво биха ги използвали елфите, но не ѝ се искаше това да се случва. Изопнатите лица на моряците ѝ подсказваха колко го­лям е рискът въпреки сериозния опит на екипажа в промъква- нето из архипелага.

Напредваха предпазливо около час, докато заобиколят ост­рова отляво, и пуснаха котва в широк проток - оттам хоризон­тът във всяка посока беше осеян с късове суша. Екипажът си отдъхваше в бързо гаснещата светлина, скоро Ериан надуши аромата на готвено, някой тихо засвири с флейта. Ериан и Ли­ана седяха на закрепени с мрежи и въжета сандъци. Ренерей дойде при тях с чаши чай.

- Няма да продължим през нощта. Само безумец би налучк­вал протоците към Херенденет в мрака. Тук сме незабележими откъм открито море, а и малцина биха успели да ни последват толкова навътре в архипелага. По-добре да не ви описвам кол­ко малко оставаше да отъркаме кораба в един риф. И утре рис­ковете няма да са по-малки.

Ериан взе своята чаша и се загледа в дъщеря си, която наве­де глава да вдиша изпаренията от благоуханната отвара.

- Но нали сте минавали неведнъж оттук? - промълви Ериан накрая.

Елфидата кимна.

- Теченията разместват пясъка, кораловите рифове растат неспирно. Протоците се променят. При всяко плаване обновя­ваме картите на архипелага. Налага се да внимаваме.

- Ще стъпим ли на брега утре?

- Искам да ходя по пясък! - обади се изведнъж Лиана, щом отпи от чая.

Елфидата се засмя и завъртя глава.

- Малка принцесо, няма пясък там, където отиваме. Но ня­кой ден с теб ще се разходим по дюните, обещавам.

Ериан забеляза топлотата в погледа ѝ и попита:

- Имаш ли деца?

Разсеяно приглади косата на Лиана, която се отдръпна, за да си изпие чая. Дори за майка ѝ беше лесно да забрави в миг какви сили вече овладяваше нейното съзнание и каква мощ мо­жеше да отприщи.

- Нямам - отвърна елфидата, - макар че копнея за това. Тол­кова съм заета, че не остава време някой мъж да ми обърне вни­мание, но няма да е така винаги.

- Ти ще бъдеш чудесна майка.

- Засега мога само да се надявам - кимна Ренерей, - но ти благодаря.

Нощта се изниза бързо, екипажът се наслаждаваше на крат­кия отдих, защото знаеше колко труден ще бъде денят. „Оке­ански бряст“ отново потегли в хладното утро и Ериан се събу­ди от бавното клатушкане и особената тишина, в която нап­редваха по тесния проток към Херенденет и зовящите отда­леч гласове.

Тя побърза да стане и облече бричовете, вълнената риза и кожената куртка, които Ренерей ѝ бе дала. Преди да излезе от каютата, Ериан се загледа озадачено в кротко спящата Лиана. Момичето обикновено кипеше от жизненост и скачаше от пос­телята с първите лъчи на слънцето, но по време на плаването спеше все по-дълго. Майката подозираше, че някой ѝ помага в това. Но се събуждаше бодра и ведра, за щастие приемаше без никакво недоволство откъсването от всичко привично в крат­кия си досегашен живот.

През целия изпълнен с безпокойство ден корабът пълзеше между островите. Спокойни лагуни се редуваха със скупчени стърчащи скали или внушителни вулканични зъбери, чиито върхове се губеха в облаците. Както и предишния ден, повече­то моряци не слизаха от такелажа, готови мигновено да разпъ­нат или свият платната след рязко прозвучала заповед.

Към средата на следобеда вятърът разпръсна облаците, не­бето синееше, после повеите отслабнаха и се затопли. Лиана, която излезе при майка си късно сутринта, се изправи припря­но и опря ръка на гърба ѝ, докато се взираше напред.

- Какво има, мила? - попита Ериан.

- Пристигнахме.

Тихият глас на момичето едва стигна до ушите ѝ сред скър­цането на такелажа и бълбукането на водата, порена от носа на кораба. И Ериан се загледа напред. Капитанът насочваше „Оке­ански бряст“ край дълъг песъчлив бряг, зад който отвесни ка­менни стени стърчаха на стотици стъпки и приютяваха хиля­ди морски птици, чиито крясъци не секваха.

Най-сетне корабът зави бавно и се промуши в тясна пролука колкото три негови ширини. Сега и от двете им страни се изди­гаха още по-мрачни канари и сякаш се събираха над главите им, острите писъци на чайките ехтяха в протока.

Но Лиана не откъсваше поглед от изхода на теснината, за­щото с всеки удар на сърцето доближаваха Херенденет. И на този остров сякаш бяха струпани отвесни каменни грамади, за­били се в небето. Пред очите им бавно се откри брегът с остри скали и грамадни отломъци, подсказващи какви трусове е пре­живял островът в древни времена.

С излизането на „Океански бряст“ от протока се възцари мъл­чание. Херенденет отдалеч налагаше почтителност и спокоен размисъл. Всеки моряк, който можеше да отдели миг-два, опи­раше коляно в палубата и скланяше глава преди да докосне сре­дата на челото си с десния показалец.

- Да, Лиана, пристигнахме - потвърди Ренерей и Ериан треп­на - не бе чула стъпките на елфидата. - Скоро ще бъдеш с Ал- Дречар.

По гърба на Ериан плъзна тръпка - това име бе увековече­но в легенди и прастари писания. Ал-Дречар поддържаха вя­рата в истинската магия. Те бяха Пазителите на Единството. Никой не се съмняваше, че е останала многобройна група, за­пазила предишните знания и след Разкола, когато от руините на общите дела се появили Четирите школи. Но Разколът бе настъпил преди повече от две хилядолетия и се смяташе, че защитниците на Единството постепенно са измрели, след ка­то в Балея отново настъпили мирни години. От време на вре­ме се чуваха слухове, но ги обясняваха със сблъсъци на раз- лично заредена мана или капризи на природата. Никой обаче не бе успял да оспори убедително вярата, че има следовници на Единството.

А сега Ериан знаеше. И скоро щеше да се срещне лице в ли­це с онези, за които мнозина си мечтаеха да ги има, но още по­вече хора жадуваха те да са изчезнали отдавна.

- Колко са? - промълви тя.

- Остават само четири - отвърна Ренерей. - В твоята дъщеря наистина е последната надежда да продължим своето дело.

Тя плъзна длан по главата на Лиана, която вдигна глава да я погледне с усмивка, но скоро пак сви вежди.

- Нима умират? - учуди се Ериан.

- Те са много стари - кимна елфидата. - Чакат отдавна. Не биха могли да чакат още дълго.

Ериан забеляза сълзи в очите ѝ.

- Какво ли ще намерим там... - проточи, без да очаква отго­вор.

- Покой, доброта, чистота. И старост. - Този път в очите на Ренерей се мярна отчаянието. - Не бива да допуснем животът им да е бил напразен. Аз и другите от Гилдията виждаме как вехнат година след година. Дано тя да носи дарбата...

- Носи я - кимна Ериан, но се смути от изказаната пламенна надежда.

Лиана долови настроението на майка си и се притисна до нея. Отново рееше поглед към острова, който щеше да я приюти нез­найно докога.

- Ренерей... - обади се Ериан. - Колко души служат на Ал- Дречар?

- Малцина сме - четиридесет и трима. Но нашите синове и дъщери ще продължат до деня, когато вече няма да сме нуж­ни.'Служим им от много поколения, още от Разкола, и не сме загубили чувството си за чест. - Елфидата изопна рамене. - Ние сме Гилдията Дреч и няма да отстъпим, докато не изпълним дълга си. Това е над всичко.

Тя се обърна към Херенденет, поклони се и докосна челото си с показалец.

Пуснаха котва на около четвърт миля от неприветливия севе­рен бряг. Само най-издръжливи бурени бяха успели да впият ко­рени в пукнатините по внушителните скални стени, а вълните се пенеха в прибой по неподатливите тежки камъни. В небето кръжаха няколко птици, крясъците им се губеха във вятъра.

Щом корабът спря, екипажът се зае да спусне на вода трите дълги лодки, вързани здраво на палубата. Пуснаха през борда мрежи и въжени стълби за слизане и сваляне на товари. На­бързо подредиха в две от лодките багаж и припаси, във всяка седнаха четирима гребци и кърмчия. Подканиха Ериан да се спусне в третата лодка, бледата и притихнала Лиана се наста­ни на широките рамене на Трюун. Елфът ловко я свали в лод­ката, която щеше да ги превози до брега.

Гребците напънаха мощно веслата и трите малки съда се ус­тремиха към брега, на който привидно нямаше къде да се стъ­пи. Но щом заобиколиха издатина, невидима от кораба, добли­жиха малка полегата площадка от чакъл. Оттам започваше пъ­тека, която криволичеше по стръмнината и изчезваше в тесен пролом. Ренерей помогна на Ериан и Лиана да стъпят на суша­та и се засмя, когато двете се вторачиха в краката си, измокре­ни до коленете.

- Малко остава, само да се покатерим - насърчи ги тя. - Мо­ряците ще носят вещите ни.

Личеше колко грижливо е поддържана пътеката - дългите плитки стъпала, старателно врязани в скалата, се проточваха на зигзаг по склона, за да щадят вървящите нагоре.

По едно време Ериан се озърна и осъзна с каква могъща илю­зия е забулен островът. Нямаше никакви сурови канари. Все пак на брега не беше лесно да се стъпи заради рифовете, но ви­сочината на всеки зъбер бе преувеличена смайващо. А навътре островът се простираше към заоблено възвишение, заобиколе­но от пищната зеленина на гори, които задържаха под клоните си дневната топлина. Стихнеше ли бризът, влагата във възду­ха натежаваше и Ериан усети как капки пот се стичат по цяло­то ѝ тяло.

До нея Лиана припкаше, стиснала куклата си, и си напива­ше нещо със съсредоточено изражение.

- Добре ли си, скъпа?

Ериан плъзна ръка по главата ѝ.

- Да.

Момичето избърза напред и хвана ръката на Ренерей. Май­ката гледаше дъщеря си, която се засмя на нещо, и за миг си пожела момиченцето да не носи такова бреме в себе си. После надделяха угризенията - нали самата Ериан бе поискала да бъ­де така? И макар че целта беше величава, дотогава им предсто­яха тежки несгоди. Разбира се, Лиана не бе имала право на из­бор. Ериан вече скърбеше за детството, с което Лиана скоро ще­ше да се прости.

Детето пусна ръката на Ренерей и избърза напред. Скри се зад завой на пътеката, обрамчена с дървета. Щом чу как пес­ничката на дъщеря ѝ секна изведнъж, Ериан ускори крачка. И още преди писъкът на Лиана да прониже ушите ѝ тя тичаше.