Детето на нощта

14

Гарваните вървяха с бърза крачка обратно към централния площад на Грейторн. Най-сетне знаеха накъде ще се запътят. Всички догадки и подозрения се потвърдиха - Ериан отишла на юг, за да получи помощ, и срещнала Ал-Дречар. Но не в Балея.

Дензър се опомни от мисловната връзка умислен и смълчан, но настроен решително. Нямаше и помен от обзелия го предиш­ната нощ бяс. Сподели съвсем накратко какво е научил. Иска­ше да тръгнат веднага, само че Незнайния не отстъпваше от на­мерението си да огледа какво става в града - за да види как да подкрепят оцелелите от стихията и да прецени заплаха ли е пристигналият кавалерийски отряд.

Ако всичко потръгнеше добре, щяха да напуснат Грейторн по пладне. Ериан може би щеше да пристигне в Арлън на дру­гата сутрин при благоприятен вятър и прилив и Дензър едва се съгласи да потърпи. Ериан можеше да изчака в Арлън още два дена, затова той я бе посъветвал да остане на кораба, както нас­тояваха и елфите от Гилдията.

- Вече ви казах да бъдете нащрек - напомни Незнайния. - Чухме какви ли не слухове за войските, събрани от Школите, и още не знаем кой с кого и защо се е съюзил. Не се доверявайте прибързано никому. И не забравяйте, че дори сред магове и бой­ци на една и съща Школа може да има разногласия.

- Тоест? - намръщи се Хирад.

- Тоест Дордовер не иска ние първи да открием Лиана - натърти Незнайния. - Предпочитат да се доберат до нея по следи­те ни, а после да я замъкнат обратно в своята Школа и вероятно да я умъртвят. Разбрахме ли се?

- Ще внимавам - кимна варваринът.

- Добре.

Скоро стигнаха до главния площад на разрушения Грейторн, където миришеше на овесена каша, а над казаните с гореща во­да се разстилаше пара. Мъже и жени на групички със стряска­ща упоритост поемаха към поредната задача, а гълчавата от­към голямата палатка подсказваше, че пак има кой да ръково­ди работата през деня.

Незнайния спря един човек от неколцината, които ги под­минаха с лопати на рамо.

- Чух, че снощи пристигнали конници. Знаеш ли откъде са?

- От запад - сви рамене мъжът. - Войска на някоя Школа.

- Коя? Дордовер ли?

Онзи завъртя глава.

- Де да знам. Май са от Листерн.

Незнайния кимна и продължи към палатката

- Добра новина - каза Илкар.

- Ако е вярно.

- Винаги ли ще си останеш толкова недоверчив?

- А ти винаги ли ще си останеш елф? - подсмихна се Нез­найния.

- Спомням си, че вече си го казвал преди доста време.

- Знам, че съм го казвал.

- Човекът беше прав, че са от Листерн. Погледнете - посочи Хирад.

Под платнището на входа стоеше висок млад мъж с кожени дрехи на кавалерист. Тъмнозеленото наметало на раменете му имаше златни шевици около шията, а къдравата кестенява ко­са се развяваше от неспирния вятър по улиците на града. Явно беше уморен, но не можеха да го сбъркат с никого.

- Дарик... - изрече Незнайния.

Гарваните се забързаха към стария си приятел, който не се озърна.

- Гледай ти, гледай ти - подхвана Хирад. - Ето едно лице, което е добре да видиш в тежки времена.

Дарик тутакси изви глава към тях и щом зърна четиримата, усмивка сгря лицето му.

- Но защо все се виждаме в тежки времена, а, Хирад? - Ус­мивката изчезна и докато стискаше поред ръцете им, пак стана сериозен както винаги. - Не съм очаквал Гарваните да се събе­рат отново. Значи сме по-зле, отколкото си мислех.

- Просто помагаме на приятел - увери го Илкар. - Старите навици не се забравят.

- Знам.

- А какво води конницата на Листерн в Грейторн? - попита Незнайния.

- Изпълняваме заповеди. Някои... вишестоящи сметнаха за нужно да подсилят нашата вече внушителна войска в Арлън.

- Вече внушителна ли?! - издаде объркването си Дензър.

- Вижте какво... - запъна се Дарик. - Знам, че не говоря с глупаци. Школите се подготвят за неприятности и е твърде ве­роятно в Арлън да стане напечено.

- Значи още някой е научил, че Ериан пристига утре в Ар­лън, тъй ли?

- Хирад! - ядно изръмжа Незнайния.

- Не, още не са научили - отрече Дарик и неволно погледна през рамо към човек с наметало, наведен над някакви книжа.

- Е, вече знаят - изсумтя Дензър. - Браво на теб, Хирад.

- Какво ви става? Говорим с Дарик - учуди се варваринът, но гласът му издаде, че започва да проумява грешката си.

- Да не мислиш, че са изпратили него и конниците му само по волята на Листерн? - озъби се Незнайния. - Да ми простят боговете, Хирад, но понякога се чудя може ли изобщо нещо да ти влезе в главата.

- Дали да не продължим спора другаде? - помоли Илкар.

Дензър кимна сърдито и тръгна към загражденията за ко­нете.

- Извинявай - каза след него Хирад. - Не помислих, че...

- Не помисли, така е - въздъхна Незнайния. - Хайде, време е малко да си променим плановете. - Взря се в очите на Дарик и генералът кимна едва забележимо. - Благодаря ти.

Обърна се и последва Дензър през огрения от бледото слън­це площад, Хирад и Илкар тръгнаха подире му.

Тенджорн се изправи и погледна Гарваните, които се отдале­чаваха припряно. Дарик чакаше безстрастно, без да помръдне. Магът от Дордовер обаче долови колко е ядосан и това му доста­ви удоволствие. Отвори уста, но бе изпреварен от пълководеца:

- Не го казвай. Ще оставиш Гарваните да свършат това, ко­ето е нужно според тях.

- Едва ли сега е времето да си позволиш сантименталност - прихна Тенджорн. - Постигнаха каквото очаквахме - намери­ха Ериан. Нататък ще се справим сами.

- Как по-точно? Ако сте злоупотребили с Гарваните, ще си изпатите. Не от мен, а от тях. Не го забравяй.

- Преди пет години, когато се върнаха яхнали дракони, за да ни спасят от западняците, бях готов да повярвам, че всичко им е по силите. Но сега? Виж ги добре, генерале. Изглеждат точно каквито са - минало им е времето. Нали уж си техен при­ятел? Е, тогава го докажи на дело.

- Моля?!

- Скоро ще се свържа с Горстан, който е в Арлън - продъл­жи Тенджорн, без да го е еня колко ще разгневи Дарик. - Ще хванем Ериан веднага щом корабът акостира. Очаквам от теб да потеглиш с толкова от хората си, колкото ти прецениш, щом приключиш огледа на Грейторн.

- А Гарваните?

- Ще ги държим настрана от неприятностите. Можеш да го направиш ти... а може да поверим задачата и на нашите хора от Дордовер, които сега са в Арлън. Все ми е едно, но не бих им позволил да припарят до Ериан.

Дарик се вторачи в него. Стискаше зъби, само очите показ­ваха какво става в душата му. Предпочете да не продума, а се врътна и закрачи нанякъде. Тенджорн се наслаждаваше на затрудненията му.

- А, да... Генерале? - Дарик спря, но остана с гръб към него. - Нали не искаме да се пролива кръв в Арлън? Вече споменах, че Гарваните са твои приятели. Искрено се надявам, че ще ре­шиш да... как да се изразя по-точно... да ги наглеждаш. Не им разрешавай да вършат щуротии.

Генералът продължи по пътя си.

Тръгна по следите на онези, за които имаше слаб, но неза­личим спомен. Докато подтичваше полека с глутницата към Грейторн, още смущаващи спомени се бореха да изплуват,раз­сейваха го и тревожеха другите вълци, които предпазливо по- изостанаха от него.

Като в сън наяве проблясъците в паметта му го разтърс­ваха. Спомняше си, че стои на два крака. Спомняше си човек побратим, имаше грамадни крилати зверове и първичен страх, налетял от небето. И тези спомени го уверяваха, че някога е познавал човеците, след които вървеше.

Те бяха силни и добри, хрумна му изведнъж.

Глутницата напредваше встрани от пътеката, която се виеше покрай останките от Трънливата гора, а накрая зави­ваше на юг към града.

Водеше ги предпазливостта, но този път нямаше пътни­ци, а под мътната луна между парцаливите облаци никой не би тръгнал по това време. Усещаше само духовете във вятъ­ра, които поддържаха страха му буден.

Глутницата спря за отдих на нисък хълм преди Грейторн, за да огледа града. Там всичко беше почти както предишната нощ - светлини и гласове, тук-там камъни и греди трополя­ха или се цепеха.

Оставаше още много време до утрото, когато коне и езда­чи минаха с тътен и навлязоха в града от запад. Троун се въз­ползва от новата бъркотия, за да се шмугне по други, пусти улици. Съвсем скоро надуши миризмата на своите човеци и щом се успокои, че знае къде са, той се върна при глутницата.

Те обаче не останаха в града. Щом небето просветля отно­во, възседнаха конете си и поеха на югоизток. Троун не знае­ше какво да очаква, но това го изненада. Може би злото във въздуха се бе разпростряло no-надалеч, отколкото дръзваше да помисли. Може би двете жени, голямата и малката, кои­то бе видял в гората, нямаше да се върнат в Грейторн. Или пък човеците, които познаваше, не правеха нищо, за да пре­махнат злото.

Нямаше значение. Глутницата щеше да върви с него. Пре­небрегна все по-силния им глад, щяха да се погрижат за това след време. Избра да върви по следите далеч назад, вместо да вижда човеците. Троун поведе своите вълци към участ, която никой от тях не би могъл нито да предусети, нито да разбере.

Толкова бързаха да напуснат Грейторн, че Незнайния дори не отдели време да се сбогува с Генън. Изпод копитата на коне­те се разхвърча кал, а изненаданите и разочаровани лица на хората в града скоро останаха далеч зад тях. Предстоеше им да пътуват три дни на югоизток, за да се доберат до Арлън, и ма­кар че доста щяха да изпреварят всеки преследвач, възможна- та потеря не беше най-лошото опасение на Дензър.

Препускаха стремглаво два часа и накрая се наложи да да­дат отдих на конете. Илкар ги отведе при близкия ручей да се напият, а Хирад се зае да накладе огън, за да свари кафе.

Варваринът не вдигна глава, когато Дензър застана до него и запали мокрите дърва с кратко, но силно заклинание Огнена длан. Незнайния остави наръч начупени клони до разгарящи­те се пламъци.

- Хирад, ти си проклет идиот - изтърси той, щом приклекна наблизо. - Не казах ли, че трябва да внимаваме?

- Сигурно няма да стане нищо лошо. На Дарик можем да се доверим - възрази Хирад, но усещането като от оловна топка в стомаха не му позволяваше сам да си повярва.

- Говорим не за Дарик, а за онзи маг от Дордовер, който сто­еше зад него - напомни Дензър. - Този маг с лекота ще съобщи вестта в Арлън чрез мисловна връзка и сигурно вече се е погри­жил за това.

- Стига да имат хора там.

Да бе, стига да имат...

- Хирад, за всички отдавна е очевидно - намеси се Незнай­ния, - че Ериан е отвела Лиана извън Балея. Само се питахме точно къде са. Дордовер от много седмици има шпиони във всяко пристанище. Все пак разполагаха с петдесетина дни преднина.

- И сега какво ще правим?

Хирад най-сетне се престраши да погледне Незнайния в очи­те. Откри не гняв, а досада.

- Ами ще допуснем, че всички магове и войници на Дордо­вер в Арлън вече знаят за скорошното пристигане на Ериан. Зна­чи първо трябва да я предупредим, за да не си търси белята.

- Аха, Дензър ще ѝ съобщи с мисловна връзка...

- Точно така, Хирад - троснато потвърди магът от Ксетеск.

- Нямах намерение да изчерпвам още малко запасите си от ма­на, но щом се налага...

- Добре де, съжалявам - пролича раздразнението на Хирад.

- Ще оправим някак бъркотията.

- Нима? - изгледа го Дензър сърдито. - Ние сме четирима. Какво предлагаш да направим, ако хората на Дордовер я хва­нат преди да се появим?

- Няма да ѝ сторят зло.

- Но ще ни разделят, а нямаме време. - Дензър пак пристъ­пяше изнервен. - Достатъчно е да я хванат, за да стигнат до Ли­ана. Само аз мога да я спася.

- Това вече го чух. Накарай ги да стоят далеч от Арлън и ще се срещнем с тях другаде на брега. Не се поддавай на страха.

Хирад натика грубо още една съчка в огъня и искри блъвна- ха около чайника. Илкар дойде и седна от другата страна сре­щу варварина.

- Не се поддавам на страха - натърти Дензър. - Безпокоя се за жена си и дъщеря си. Дано това е редно според теб.

- Аз пък се безпокоя за моите дракони, но сега съм тук, за да ти помагам.

- О, богове! - тихо изсъска Илкар. - Трябва ли да подхва­щаш това?

- Да, те са толкова „безпомощни“ - сопна се Дензър. - Тол­кова уязвими. Не си представям как ще оцелеят без теб.

- Те вече умират! - изръмжа Хирад. - Няма как да си узнал, докато си се тъпкал с вкусни гозби в уютната си кула.

- Не си прав... - каза Дензър по-сдържано.

- Е, да, всички виждат плодовете на усърдието ти, нали? - Хирад рамаха ръка в присмехулен жест. - Закрилниците да не би да са освободени? Драконите Каан не са ли вече пред прага на своя дом?

- Това са само две задачи от многото, които...

- Само ли? Дензър, пропусна ли да забележиш, че тези две „задачи“ спасиха Балея? Едните доброволно се обрекоха на из­гнание, другите се сражаваха и дадоха твърде много жертви пред къщата на Септерн. За жалост мина доста време оттогава, може паметта ти да е отслабнала - завърши Хирад язвително.

Около огъня се възцари неловко мълчание.

- Хирад, знам колко е важно за теб - каза накрая Илкар. - Но засега имаме по-неотложни проблеми. Бездруго и това мо­же да намери решението си, когато се срещнем с Ериан, а после и с Ал-Дречар.

Варваринът кимна.

- Знам, че сбърках, и моля за прошка. Само исках той знае какво е направил. Или какво не е направил.

Сочеше Дензър, който му отвърна:

- С риск да се проявя като глупак ще попитам какво общо има намирането на Ал-Дречар с драконите на Хирад?

- Каан се надяват - отговори Незнайния, - че Ал-Дречар могат да решат тази главоблъсканица с измеренията. Все пак съхраня­ват знанията, предадени от Септерн. Ще ти кажа и още нещо. Хи­рад е прав - драконите умират, а Закрилниците не са свободни...

- Чакай малко, аз...

- Не ме прекъсвай, Дензър! - скастри го Незнайния. - Знам колко са оплетени политическите интриги на Хълма, но сега ти си един от старшите магистри. Не виждаме резултати. Ни­какъв напредък. А ние искаме отговори. Веднага след като се погрижим за безопасността на Лиана.

Магът от Ксетеск се взря в него с леко помръкнало изра­жение . Едното ъгълче на устата му се изкриви нагоре от нап­режение.

- Нека да сме наясно - ако не опазим Лиана, както впрочем и Ал-Дречар, драконите и Закрилниците ще бъдат най-малко­то ни затруднение.

- Щом е тъй, колко жалко, че отлагаше толкова дълго реше­нието му, а? - изсумтя Хирад, докато сипваше кафе в чашите.

Дензър клатеше глава.

- Знаеш ли, лошото е, че ти изобщо не си проумял колко се­риозно загазихме...

- Представи си, че съм разбрал нещичко. - Хирад му подаде чашата толкова рязко, че разля малко. - Ако не попречим на Дордовер да хване Лиана, тези скапани бури ще се проточат.

Дензър се опули.

- Не му ли каза?! - обърна се към Илкар.

Елфът сви рамене.

- Опитвахме се...

- Схванах - примирено кимна магът от Ксетеск. - Нека се опитам да ти обясня с думи, които ще разбереш.

- Зарежи това високомерие.

- Извинявай. Не исках да прозвучи така. - Дензър отпи от кафето. - Не става дума за преходни бури. Лошото време е само началото. Вече имаше трусове, ураган, наводнения и гигантс­ки вълни. Представи си всичко това, но стократно по-страшно, и то навсякъде из Балея. Защото ако откъснат Лиана от Ал- Дречар и тя потъне в безизходна Нощ, което ще бъде неизбеж­но, ще се случва точно това, докато тя не умре. Ето защо маго­вете от Дордовер ще побързат да я убият.

- А ние... тоест ти можеш ли да я усмириш? - попита Хирад по-кротко, докато смисълът на чутото го втрещяваше.

- Да, колко пъти ти казах! - пак настръхна Дензър. - Но тряб­ва да стигнем до нея по-бързо. Ал-Дречар няма да я удържат още дълго да не направи все по-големи бели. Е, щом Ериан е решила да тръгне към Балея, поне се е надявала, че те ще се справят засега.

- Едва ли знае мащаба на бедствията тук... - поклати глава Илкар.

- Според мен Ал-Дречар се досещат - възрази Дензър. - Важ- ното е, че попадне ли Лиана отново в ръцете на Дордовер, ще настане истинска катастрофа. Или ще се опитат да я контроли­рат и ще се провалят, защото нищо не разбират, или ще я убият от уплаха. Трябва да се срещна с жена си. Не ни остава много време.

Хирад отвори уста, но видя колко потиснат е от тревогите си Дензър и се сдържа. Бездруго не се канеше да изрече мили ду­ми, можеше да ги остави за друг път.

- Да се заемем с неотложното - настоя Незнайния. - Дензър, подготви се за мисловна връзка. Ако Ериан ги склони да хвър­лят котва някъде в залива, ще тръгнем към устието, за да на­мерим кораба. Хирад, виж как са конете. Илкар, искам да по­говорим.

- Добре ли си? - взря се елфът в него.

- Да, всичко е наред - отвърна Незнайния, но другите позна­ха по погледа му, че го гнети още нещо.

Хирад сви рамене и тръгна към ручея. Ядът му избледня и устните му се разтегнаха в усмивка. Конете май бяха готови пак да потеглят, пасяха си доволно.

Варваринът вече се хилеше до ушите. Макар че всеки бе вър­вял по свой път пет години, щом Незнайния кажеше нещо, вслушваха се в думите му. Хирад си помисли, че и това ще им даде още някакъв мъничък шанс в идните дни. А както бяха закъсали, всяко дребно предимство щеше да им бъде от полза.