Детето на нощта

18

След бурното море през последната седмица река Арл им се сто­ри съвсем кротка. „Океански бряст“ спокойно навлезе в устието с прилива, всички платна издути от вятъра, духащ право на север. Обраслите с дървета брегове се издигаха в заоблени хълмове на запад и внушителни отвесни канари на изток, по-нататък имаше обширни полета преди езерото, от което изтичаше реката.

От юг до северозапад край водата се издигаха в дъга стръмни­ни, по които дърветата растяха нагъсто, после склоновете преми­наваха в мрачни планини. Пристанищният град Арлън заемаше западния бряг, до дълбоководните кейове спираха и океански ко­раби, а рибарските лодки се приютяваха в по-плитката част.

Прекосяващите езерото мОряци можеха да видят целия град, проснат по склона и завършващ със замъка, чиито чис­то бели каменни зидове сияеха в светлината на утрото, а над четирите му кули плющяха флагове. В този ден обаче белота­та му беше някак матова. Никой в Балея не бе виждал слън­цето задълго сякаш от цяла вечност. Трупащите се ниско, на­тежали от влага облаци почти винаги закриваха небето, до­където поглед стигаше. Застудяваше необичайно, ята от пре­летни птици поеха на юг твърде рано, някои насекоми измря­ха преждевременно или не снесоха потомство, а в селата се чу­деха какво да сторят с лошата реколта и се плашеха от неми­нуемия глад идната година.

Ериан стоеше при носа на кораба, съзнанието ѝ още беше за­мъглено от ударите през маната. Тепърва трябваше да се възс­тановява, а не ѝ помагаше и бъркотията в чувствата, откакто се откъсна от Лиана.

Утешаваше се, че прави нещо, за да опази дъщеря си, не лип­сваше и острата тръпка от очакването да види Дензър толкова скоро. Но все по-силен ставаше копнежът да прегърне пак Ли­ана, да погледа хубавото си дете как играе между плодните дръвчета. Сутрин бузите ѝ бяха мокри от сълзи - насън не мо­жеше да си налага да бъде сдържана. А през последните три дни я споходи ново чувство. Страх.

Боеше се, че никога няма да си възвърне способността за извършване на заклинания - това скоро би я смазало. Измъч­ваха я и опасения какво ще завари в Арлън. Ако Ренерей не грешеше, Черните криле отново набираха сила, а Селик бе­ше жив - най-близкият помощник на покойния Травърс, в чийто очи пламтеше същата настървена лудост. Вече се бе сблъскала с него веднъж, тогава загуби прекрасните си близ­наци.

Знаеше, че мъката по тях няма да изчезне никога. Това втвърдяваше решимостта ѝ да продължи започнатото. Никой нямаше да ѝ отнеме още едно дете.

Тази сутрин ѝ олекна малко и когато Ренерей я доближи, не ѝ се прииска елфидата да я остави на мира. Ренерей се взря в очите ѝ, опитваше се да отгатне настроението ѝ.

- Как си? - попита и се облегна до Ериан на фалшборда, из­вила глава към нея.

Ериан сви рамене.

- Горе-долу. Главата ми не е толкова мътна.

- Това добре ли е? - усмихна се елфидата.

- Да, общо взето. Най-много се радвам, че почти пристиг­нахме. Това пътуване беше доста дълго за мен.

Ренерей кимна и усмивката ѝ се стопи.

- Разбирам нетърпението ти. Но в Арлън трябва да бъдем предпазливи. Дензър е прав, не бива да слизаш от кораба. Ние ще го намерим вместо теб.

- Май е така...

- Какво те тормози?

Ериан въздъхна. Никак не ѝ допадаше да се чувства безпо­мощна и да не може да се справя с избухливостта си.

- Дразня се, защото не успявам да се свържа с него. Явно и той не може да достигне съзнанието ми. Богове! Та ние дори не знаем дали Дензър е в града. И сега по неволя ще тършуваш из улиците. Най-много да привлечем вниманието на онези...

- Черните криле ли?

Ериан кимна, не се насили да произнесе името.

- Няма да са наблизо - заяви елфидата.

- Нима? - тутакси се ядоса Ериан. - Защо си толкова сигур- на? Попитай Трюун на какво са способни. Когато бях с Гарвани­те, тънехме в увереност, че сме ги изтребили още преди да бъде извършено заклинанието Крадец на зората. Кълна се, че видях как собствената ми магия уби Селик. А ти ми казваш, че е ожи­вял. Лицето на Трюун е достатъчно доказателство за това...

Тя с досада махна кичурите, които вятърът пусна пред очи­те ѝ. Вдъхна дълбоко и отпусна длан върху ръката на Ренерей.

- Тези типове са опасни. За тях работят и магове. Просто те умолявам да внимаваш. Рен, ти си ми добра приятелка. Не си позволявай немарливост. Залогът е животът на моята дъщеря.

Елфидата кимна.

- Не забравям и за миг. Ще се вслушам в думите ти. И ще намерим Дензър, не се притеснявай.

Ериан отвори уста, но не каза нищо, защото откъм рулевата кабина отекна вик. Обърнаха се - капитанът сочеше към из­точния бряг, където дърветата постепенно се разреждаха и от­стъпваха пред обработваемата земя около езерото. Ренерей нап­регнато се вторачи натам. Плаваха по талвега на реката и до брега имаше поне сто разкрача. Сенките под короните на дър­ветата пречеха на Ериан да види какво е забелязал съгледва­чът от мачтата.

- Какво има там? - попита тя.

- Конници. - Елфидата се взираше, без да помръдне. - Чети­рима. Съгледвачи са.

Макар че се доверяваше на острото ѝ зрение, Ериан промъл­ви неволно:

- Но аз не виждам нищо.

Ренерей я погледна и отвърна търпеливо:

- Съгледвачи са, защото яздят коне, които са бързи в галоп, но издържат и на дълъг път. Освен това носят твърде оскъдна броня и леки оръжия. Но най-важното е, че са елфи. Те вече знаят, че ги открихме.

- Нас ли търсят?

- А кого според теб? - промърмори елфидата с малко прину­дена усмивка.

- Как тъй?! - поддаде се на яда си Ериан, забравила мимо­летното ведро настроение. - И кой ги е пратил? Кой знае, че пристигаме?

- Сигурно в Арлън ще научим - каза Ренерей и пак се загле­да в ездачите, които очите на Ериан не различаваха.

Почувства се по-безпомощна от всякога, пак я обзе страхът за живота на всички, които бяха свързани с нея. Изведнъж се оказа, че е опасно да спират на пристанището. Дали Черните криле ги причакваха? По-вероятно имаше магове и войници от Дордовер. Все пак можеше да разчита на подкрепа. За щастие Гарваните бяха някъде наблизо.

До следващото утро, когато им оставаше по-малко от един ден път, Незнайния успя да уталожи опасенията на стражата си от листернски кавалеристи и те вече не смятаха, че застра­шава живота на Дарик. Сега двамата яздеха начело на поход- ната колона. Поне в момента вятърът не брулеше безмилостно, а между облаците понякога просветваха снопове слънчеви лъ­чи.

Земите, спускащи се плавно към западния бряг на езерото Арлън, не изглеждаха толкова безрадостно. На Незнайния му поолекна, Дарик обаче се зъбеше навъсено.

- Ама че пленник си и ти... - изсумтя, щом долови поредния озадачен поглед на свой войник.

- Жалко че изобщо ме смяташ за пленник - подхвърли Нез­найния.

Дарик си подъвка устните и се извърна за миг.

- Ще ми се да повярваш - каза накрая, - че го правя за ваше добро. И аз съжалявам, че бяхме принудени да ви отнемем оръ­жията и да държим Илкар и Дензър под охрана от магове. На никого от нас не му допада това.

- Просто изпълняваш заповеди, а? - поклати глава Незнай­ния.

Дори не можеше да се сърди на генерала. Само искаше да му втълпи най-сетне каква е истината.

- Обясниха ми - предпазливо сподели Дарик, - че вашата поява в Арлън може да доведе до големи беди.

- Тъй ли било? Боговете да са ни на помощ! - прихна Нез­найния преди да се усети. - И какво бихме могли да направим според този, от когото си чул обяснението?

- Да си навлечете смъртта, докато се опитвате да стигнете до Ериан.

- Не сме известни с това, че се оставяме да ни убият лесно. Впрочем ние се заблуждавахме, че ще дойдете доста по-късно. Нямаше да сте заплаха за нас, ако не бяхте в града, нали?

Дарик се намръщи по-сурово.

- Незнаен, никога не бих заповядал на хората си да се сра­жават срещу Гарваните. Не си ме разбрал.

- Вярно, не те разбирам. Доколкото ни е известно, в Арлън има неколцина съгледвачи от Дордовер. Надявахме се да сто­им настрана от тях.

- Неколцина ли? Много са ти остарели сведенията. Сега са повече от триста и ще пристигнат още, ако не се лъжа.

Сърцето на Незнайния пропусна един удар.

- Триста... Вие за какво се подготвяте в Арлън? В края на краищата Ериан не си води цяла армия, нали?

- Нито тя, нито елфите, които бдят над нея, са опасни за нас. Знаеш не по-зле от мен, че не само Дордовер и Листерн искат да се доберат до детето.

Още преди Дарик да довърши изречението Незнайния се смръзна.

- О, богове... Защо не помислих за това по-рано?!

- Моля?

- Още преди два дена усетих, че не са далеч. Не е за вярване, че не се досетих веднага. - Незнайния се вторачи в учудените очи на Дарик. - Закрилниците са тръгнали към Арлън, нали?

Генералът кимна.

- Колко са?

- Всичките, предполагам - отвърна Дарик.

- Те ще ви изколят. Значи имате триста души в Арлън и още двеста с теб? Дарик, ще си пропилеете живота лекомислено, до­ри да дойдат още подкрепления. Нима не си го проумял?

В погледа на пълководеца пролича, че изобщо не го е убедил.

- Виждал съм как се бият. Ние не сме като западняците. Има­ме и подкрепата на мнозина магове. Ще надделеем, убеден съм в това.

- И така да е, тогава ще изтребите моите събратя. Ясно ти е, че ще сторя всичко по силите си, за да ти попреча.

- Изпълнявам заповеди, Незнаен.

- Аз пък не предавам тези, на които съм верен.

Най-сетне Незнайния почувства зародиш на гняв, но за съжа­ление го пробуди опасността, надвиснала над Закрилниците.

Съжаляваше Дарик за неговата самонадеяност и невежест­во. Макар че бе виждал Закрилниците в битка, той не разбира­ше съзнанията им, техния устрем и всеотдайност, по които на­пълно се различаваха от обикновените войници. Да си хитър тактик е чудесно, но не напразно всички се бояха от Закрилни­ците. Кавалеристите на Дарик нямаше да се окажат първото изключение от правилото. А и от Ксетеск несъмнено бяха изп­ратили предостатъчно магове, за да подсилят още повече стра­ховитите си бойци.

Явно страстите се нагорещяваха прекомерно...

- Защо според теб - попита Незнайния - Дордовер толкова жадува да си върне властта над Лиана?

Дарик се засмя.

- Напълно излишен въпрос. Тя не се владее. Я се огледай - силата ѝ унищожава Балея. Убеден съм, че тя няма вина за то­ва, но трябва да бъде възпряна. Не сме ли единодушни поне по този въпрос?

- Да - кимна Незнайния.

- Но?... - подкани го Дарик.

- Но тъкмо маговете в Дордовер пробудиха магическата ѝ дарба. Ериан я е отвела оттам, защото именно те не са успявали да я контролират. Двете са отишли при Ал-Дречар.

- А те да не би да я обуздават? - Дарик размаха ръка към всич­ко наоколо. - Чух какви ли не вести, видях какво е сполетяло Грей­торн и Трънливата гора. Слушай, Незнаен, наистина ми е криво, че стигнахме до това. Отнасям се най-дружески към вас. Да, вие смятате, че сте направили единствения възможен избор. Отнача­ло и аз клонях към вашето мнение, но научих прекалено много, за да съм съгласен с вас. Ериан е направила голяма грешка. Лиа­на трябва да бъде под надзора на Школите. Няма друго решение.

Незнайния не се и запита дали Дарик е искрен.

- Значи очакваш онези в Дордовер да я контролират? Дарик, те са намислили да я убият. Използват те, за да я предадеш в ръцете им. Може и да не я погубят хладнокръвно, но ще се пог­рижат да умре. Знам, че не би искал да се случи.

- Няма да се случи, докато още дишам - отсече пълководецът.

- Значи е най-добре и ти да се озърташ кой дебне зад гърба ти - поклати глава Незнайния.

Дарик вдигна поглед към небето. Още имаше малки петън­ца синева, но дъждовните облаци бързо напираха от изток. Зна­чи в столицата Корина вече се изливаше поредният порой.

Дарик се озърна към втория по старшинство офицер.

- Айзак, дай заповед да продължат ходом. Ще спрем след една миля.

- Слушам, сър. - Айзак вдигна ръка с изпъната длан. - Хо­дом!

Заповедта беше предадена и мигновено изпълнена по цяла­та колона.

- Знаеш, че и Черните криле са замесени - добави Незнай­ния, когато забавиха ход между хълмовете, по които вятърът плъзгаше вълни от разлюляна трева.

Дарик се вторачи в него за миг, после вдигна рамене.

- Не биваше да се изненадвам. Щом замирише на проблеми с магията, те се втурват да бунят хората и да сипват сол в раните. Значи е още по-важно да се погрижим за безопасността на Ериан.

- Поне в това нямаме разногласия.

- Виж какво... Когато всичко остане в миналото, надявам се все още да бъдем приятели един за друг.

Тези думи жегнаха Незнайния.

- Няма да го бъде, ако оставиш Лиана под властта на онези, които искат тя да умре. Нито пък ако убиваш мои събратя. Мо­ля те да ме извиниш, но ще вървя с онези, на чието приятелст­во все още мога да се уповавам.

В ума на Троун се бе развихрила буря и той знаеше, че дру­гите от глутницата го наблюдават с подозрение. Долавяше колко са озадачени, уплашени и гневни, но нямаше как да им предаде онова, което преживяваше в дълбините на съзнание­то си. Самият той трудно го понасяше. Оставаше му само да се надява, че глутницата както винаги ще следва водача си, вместо да се нахвърли срещу него или човека събрат.

Промъкваха се бързо по следите на множеството хора и ко­не към огромните водни простори, на чийто бряг имаше чо­вешко селище. Троун се надяваше там да намери отговор, кой­то ще сложи край на злото във въздуха.

Усетът му го подтикваше да съпровожда човека събрат, да го опази до края на пътешествието, но беше принуден да се бори със себе си - хората бяха не плячка, а заплаха. А той не се колебаеше да премахва заплахите за глутницата. Но този човек събрат, също като предишния в още тлеещите споме­ни, го разбираше толкова добре...

Троун знаеше, че е така. Затова беше водач на глутница­та, но се чувстваше самотен. Различен.

Пак се мяркаха спомени, далечни и забулени. Прав на два крака... загуба на бързина, сила и инстинкти... безбройните следи и миризми недостъпни... От тези спомени го болеше и той изръмжа, за да се избави от тях. Но откакто видя събра­та човек и спътниците му, не можеше да си върне предишна­та яснота.

Изви глава да провери следват ли го вълците и конникът. Подуши въздуха на бегом. Не оставаше много време.

Хирад яздеше след вълците по следите на поне стотина кон­ници, а на душата му олекваше. Илкар, Дензър и Незнайния бяха живи. Елфът бе пуснал на земята едната си ръкавица с надеждата, че Хирад ще я намери. Дори и това подсказваше, че наистина са пленници. Тоест той трябваше да ги намери и освободи. А Троун още вървеше с него...

Варваринът си казваше, че далеч не всичко е наред, но все не успяваше да пропъди мисълта, че Троун знае какво върши. Хирад се доверяваше на инстинкта му, без да го интересува да­ли е в човешкия или вълчия си облик.

Та нали и Троун принадлежеше към Гарваните?