Детето на нощта

16

Джасто, дванадесетият граф Арлън, беше горд мъж, който ве­че бе платил скъпо, след като се опита да придобие повече, от­колкото позволяваха възможностите на владението му. Затова попадна под строгата, макар и търпима власт на барон Блекторн.

Дори в дните, когато баронът беше най-уязвим след опусто­шаването на града му от западняците, Арлън прецени, че е пре­калено слаб, за да се противопостави на малко по-младия от не­го Блекторн и да има шанс за успех. Това обаче не го правеше слабак, както се бяха заблудили някои от обитаващите града му светила на търговията. Само показваше неговата мъдрост, която му позволи отново завидно да забогатее напоследък.

Помнеше добре как родовете, господстващи в търговията и корабоплаването и сериозно пострадали от войната с племена­та, дойдоха при него преди шест години и настояваха да се изт­ръгнат от здравата хватка на Блекторн. Дотягаха им ограниче­нията и налозите и твърдяха, че не би имало по-сгоден случай отново да си възвърнат самостоятелността.

Арлън признаваше, че донякъде имат право. По онова вре­ме в Балея не бяха останали мнозина наемници, които баронът да привлече във войската си, много от собствените му бойци бя­ха загинали, а оцелелите не искаха и да помислят за нови сра­жения. Но за графа нападение срещу Блекторн би означавало да извърши страшна подлост спрямо човека, който пожертва толкова много, за да опази Балея от игото на западняците. Вмес­то да изпрати при барона мъже с мечове и копия, той им наре­ди да вземат кирки, лопати, триони и чукове. И вместо да по­искат отмяна на пътните такси и да наложат свои условия в търговията, те предложиха на Блекторн и поданиците му под­крепа и утеха.

Арлън нае каменоделци, зидари и дърводелци, за да възста­новят разрушеното или да построят ново на мястото на заличе­ното. Насърчи да заминат толкова от жителите на града, кол­кото можеше да отдели.

Графът се усмихваше, докато премисляше всичко наново. Пищните посивяващи мустаци подчертаваха движението на ус­тните, загрубялата от морския вятър кожа се набръчка по бу­зите и челото. Да, помогна, когато имаше най-голяма нужда, но той никога нищо не вършеше напълно безкористно. И Блек­торн разбираше това. Всъщност сключиха сделка.

Занаятчиите вземат доста пари за труда си. Дървото, камъ­кът, желязото също не са безплатни, а при тогавашната оскъди­ца цените скочиха до небето. И за храните можеш да спазариш кожодерска цена, ако знаеш как. Скоро всеки търговец и собст­веник на търговски или риболовен флот надуши печалбите. Блек­торн дори не се намръщи, а се разсмя гръмогласно, раздруса сил- но десницата на граф Арлън и заръча да донесат бутилка от най- превъзходното отлежало вино в избите, които и западняците бя­ха пощадили. Дори онези диваци обичаха хубавото вино.

Графът си спомняше как с лукавия барон седнаха в просторната палатка - и тя докарана от Арлън, - за да вдигнат наздра­вица. Думите на Блекторн бяха най-простичкото, но незаличи­мо оправдание за решението на графа.

Баронът отпи голяма глътка, облегна се в креслото, сви ра­мене и каза:

- Аз щях да направя същото на твое място.

После въпреки всичко намали пътните такси в своите земи, от които толкова недоволстваха търговците в Арлън. Изтъкна, че така показва своята признателност.

Когато яздеше обратно към града си, графът се питаше кол­ко ли ще изтрае тази признателност. Шест години по-късно още не бе получил от барона известие, че отменя облекченията. Не биваше да се учудва - никой не си позволяваше да се усъмни в почтеността на Блекторн.

Арлън властваше мирно над процъфтяващо пристанище, до чиито кейове спираха кораби с товари от Корина и Калеюс. Все повече селяни намираха за привлекателни плодородните земи северно от града - знаеха, че търговците няма безмилостно да смъкват изкупните цени за стоката им, за да избият твърде ви­соките пътни такси.

Но отскоро графът надушваше нещо гнило. Донесе го злият магически вятър, а средоточието му беше на юг, по река Арл. Отначало дойдоха неколцина магове и техните придружители от Дордовер. Нищо необичайно. Но преди десет дни към тях се присъединиха - „присъединиха“?! - четирийсетина отрепки от Черните криле. И оттогава силите на Дордовер в града му рас­тяха неспирно, вече наброяваха към триста и петдесет души в бивака си до реката.

Ханджиите и леките жени не се оплакваха, нито пък прода­вачите на сергиите за храни. Дори търговците на платове при­печелваха по нещо, но зачестилите дребни кражби бяха непри­емливи за графа.

Сдържаше се, за да не пострада търговията, тази сутрин оба­че търпението му се изчерпа.

Известиха го за внушителни покупки на припаси и опити да бъдат наети кораби за експедиция през океана. Черните криле не приемаха да им бъде отказвано.

Арлън не беше против да изчерпват запасите в града, те мо­жеха да бъдат попълнени лесно. Но корабите?... Собственици­те на съдове, които можеха да се справят с нелекото плаване до Калеюс, поддържаха точно такива флоти, каквито и занапред да им осигурят охолното съществуване.

Графът се безпокоеше не само за техните интереси. Продаж­бите на сушено месо, вино, брони и оръжия зад океана носеха добри пари, стига обаче корабите да се връщаха редовно, нато­варени с кафе, скъпи платове и накити, както и с по-редки сто­ки. Арлън не би позволил толкова много кораби да бъдат наети за други цели, и то за незнайно колко време.

Изпрати стражници да прекратят разправията за кораб, ве­че нает от група търговци. Оказа се, че Черните криле предло­жили двойно по-голяма сума за превоз на войска до Орнаут - какво ли пък щяха да търсят из онези острови? Собственикът на кораба отказал, защото предпочел да запази добрите си от­ношения с редовните клиенти. Ловците на вещери започнали да сипят заплахи, а когато един от служителите в кантората опитал да се намеси, те го набили.

Арлън беше принуден да надигне върлинестото си тяло от постелята в твърде ранен час. В дневната на замъка го чакаха пратеници на градските гилдии - търговец, фермер и собстве­ник на кораби.

- Добро ви утро, господа - поздрави ги, докато бодро влиза­ше в залата.

Те отвърнаха по-омърлушено. Двама бяха пременени за сре­щата, но фермерът Алпар, намръщен мъж на средна възраст, носеше работни дрехи. Изглежда бе излязъл на полето по тъм­но, преди другите да го известят, че трябва да отиде с тях в за­мъка. Всички понечиха да станат и графът протегна ръка.

- Моля ви, без церемонии. Съмнявам се, че имаме време и за тях.

Настани се в креслото си, тапицирано със златен брокат. Из­чака слугата да налее чай и на него и да излезе. Чак тогава под­кани с. жест стария си приятел Хенкрос, търговец на коприна.

- Джасто, положението в пристанището се влошава - започ­на направо Хенкрос. - Онези Черни криле са същински банди­ти, решили са да постигнат своето на всяка цена, но това ни съсипва търговията. Станаха и по-нагли в грабежите над уса­мотени стопанства. А сега стигнаха до още по-голяма низост. Ерик, ти разкажи.

Хенкрос кимна на сина на най-големия корабособственик в гра­да. Ерик Полсън скоро щеше да поеме в свои ръце деловите начи­нания на своя род. Виждаше се, че едва сдържа чувствата си.

- Господарю - подхвана той, - тъкмо заради тази случка ре­шихме, че е време да помолим за пряката ви намеса. Едно е да сплашват нас, но сега се захванаха и със семействата ни. Това е нетърпимо, трябва да направим нещо. - Спря да си поеме дъх, брадичката му трепереше. - Снощи жена ми и дъщеря ми се прибирали от пазара. Щом влезли вкъщи, трима от онези мръс­ници им се нахвърлили, съборили жена ми на пода. Един оп­рял нож в гърлото на дъщеря ми, другите взели да опипват же­на ми, заплашили да я изнасилят и да убият нашето момиче. Направо не ми се вярва, че изричам тези думи. Как се случи тук? - Полсън тръсна глава и по бузата му се стече сълза. - Са­мо ако ги видите... Двете седят вцепенени у дома, страх ги е да прекрачат прага. Живеем в Арлън - натърти той. - Какво ста­ва, по дяволите?! - Взря се умоляващо в графа. - Това е мирен град, господарю, но ако не предприемете нещо, опасяваме се, че хората сами ще започнат да раздават правосъдие.

- Не се опасяваме, а обещаваме - гърлено се обади Алпар. - Полсън е пострадал най-зле досега, но всички понасяме загуби. Всяка сутрин има липси в стадата ми, макар че пращам хора да ги пазят нощем. Хенкрос не пожела да ви каже, че един от мага­зините му е бил подпален. Всички знаем кои са подпалвачите.

Графът кимна и вдигна ръце с длани към тях, за да наложи спокойствие. Чак коремът му се стягаше от гняв. Толкова уси­лия хвърли, за да възстанови владенията си в оскъдицата, пос­ледвала войната със западняците. Върна мира и благоденствие­то в Арлън. И смяташе, че заслужава уважение. Щеше да научи Черните криле как трябва да проявяват уважение към него.

- Господа, това е моят град. Гнуся се от всяка проява на на­силие в границите на моите земи. Затова настоявам да не се хва­щате за оръжията. Ще се разправя сурово с всеки виновник, ако при тези спорове се стигне до сблъсъци. Но щом сте реши­ли да дойдете при мен с оплакванията си, това е достатъчно.да ме убеди във вашата искреност и доверието ви към моята власт. Колкото се може по-скоро ще отида в странноприемницата „Езе­рен дом“, където се е настанил техният предводител. Ще му за­повядам да напусне града и никога да не се връща. Каквото е платил за стоки, които няма да получи, ще му бъде върнато, след като приспаднем щетите, стойността на всичко открадна­то и други разходи, направени заради тези главорези.

- Джасто...

- Не, Хенкрос, недей да казваш каквото си намислил. - Ар­лън за трети път вдигна ръка. - Доброто име на града се крепи върху честността, особено в сделките. Каквото е платил добро­съвестно, ще му бъде възстановено. Не виждам и смисъл да пре­пълвам затвора с дребни обирджии. Но ако твоята съпруга, Ерик, поиска да разпознае нападателите, те няма да си тръгнат от Ар­лън, а ще понесат заслуженото наказание за престъплението си.

Графът зорко наблюдаваше Полсън. Лесно откриваше стае­ната ярост в очите под притворените клепачи. Загорялата ко­жа на мъжа имаше нездрав сивкав оттенък. Той не седеше на стола, а се подпираше само на ръба подобно на хищна птица. Нямаше съмнение, че би избрал най-кървавото възмездие.

- Ерик, слушам те.

- Те са я опирвали! - Маската на похвална сдържаност се пропука още малко. - Това е гавра. Трябва да си платят.

- Значи ще си платят - отсече Арлън. - Разчитай на мен.

Ерик срещна погледа му. Изобщо не беше склонен да остави правосъдието в ръцете на някой друг.

- Да... - промълви тежко Полсън. - Искам само семейството ми да върви по улиците на родния си град без страх.

Графът се изправи и го доближи, благо стисна рамото му.

- Знам, Ерик. Остави това на мен. Няма да ми се изплъзнат. - Арлън се обърна към Хенкрос. - Придружи го и наглеждайте семейството му. Искам навсякъде в пристанището да се знае, че ще бъде разчистено от бандити, и очаквам никой да не ми се мотае в краката. Пратете вест и в „Езерен дом“, че Селик не бива да си тръгне в никакъв случай, докато не пристигна там. Ще бъда в странноприемницата най-късно след час. Трябва ли да знам още нещо?

Незнайния гледаше собствения си меч, сякаш беше змия, го­това да го ухапе. Оръжието си лежеше там, където го захвърли вечерта в поройния дъжд, а вече беше призори. Виждаше в него символ - краят на Гарваните, настъпил след толкова години. По­губеното доверие между него и Хирад. Доверие, на което се бе уповавал и през годините, когато рядко се виждаха, камо ли ко­гато се сражаваха рамо до рамо. А снощи предаде това доверие.

Още повече му тежеше мисълта, че неговият приятел беше прав. Когато се стигна до избор, Незнайния се почувства длъ­жен да закриля Дензър. Да го закриля. Колко кухо звучеше тази дума сега... И какво постигна? Прогони човека, който мо­жеше да крепи малкия им отряд достатъчно дълго, за да спа­сят не само семейството на Дензър, но и Балея.

Би трябвало да се радва, че поне има душа, която се тревожи и измъчва, но такава радост му беше чужда. Все още беше пре­калено обвързан със Закрилниците и макар че за кратко беше един от тях, съжаляваше за откъсването си от братството. До­ри след толкова години си признаваше неохотно, че ще прежи­вява загубата винаги, а с това не можеше да се примири.

Те идваха отново. Знаеше, че не са далеч. Дори каза на Ил- кар, че долавя присъствието им. Не би успял обаче да опише как­ви несъвместими чувства се бореха в душата му. Радостта, че ще бъде до тях, и трагедията, кореняща се в съществуването им, се преливаха в самотата, в която го потопи върнатата му душа. Най- остро го терзаеше увереността, че никога няма да изпита отново единението, което даряваше страшното Сливане на душите.

Изви глава да погледне спящите Илкар и Дензър, подслонени под жалък навес от клрни и кожени наметала. Снощи се зарадва, че Илкар бе решил да дойде с тях. Неговият здрав разум не допус­на да се случи непоправимото. Незнайния искаше да тръгне след Хирад и да поговори пак с него, но елфът не му позволи да напра­ви и това. Надявал се, че Хирад сам щял да се върне в бивака по изгрев. Незнайния не си позволи чак такива надежди.

Дъждът най-после бе спрял, но студеният вятър го смразя­ваше, макар че седеше до огъня. Нямаше над какво друго да си блъска главата, освен за още лоши новини.

След като се успокои, Дензър склони да достигне с мислов- на връзка съзнанието на свой познат маг в Корина, който да предаде вест от Незнайния за Диера.

Магът се готвеше да напусне града заедно с още десетки хи­ляди, които бягаха навътре в континента. Подхранвано от нес­пирните порои и тласкано от бурните ветрове, морето заляло низината около устието на реката. Пристанището било навод­нено , в центъра на Корина все още било търпимо, но водата про­дължавала да се надига. Магът не знаеше общия брой на жерт­вите, само съобщи, че „Гарвановото гнездо“ било непокътнато засега. Обеща да предаде вест на Томас.

На Незнайния не му оставаше друго, освен да се моли него­вите жена и син да са живи под грижите на Томас, който ги е приютил на драго сърце.

Щеше му се да оседлае коня си и да препусне към Корина, но не можеше. Ако искаше да спаси семейството и приятелите си, трябваше да заведе Дензър при Лиана. И помощта на Хи­рад щеше да бъде незаменима. Незнайния разтърка лицето си с длани и се прокле за кой ли път.

Чак когато друг мъж доближи бивака и пристъпи към огъ­ня, опитният воин осъзна, че е пожелал да будува на пост само за да седи във влажния студ и да се улиса в мислите си.

- Трудности ли премисляш, Незнаен?

- Може да се каже - отвърна, след като огледа Дарик.

Кожено наметало на раменете, прибран в ножницата меч, тъмни кръгове около очите. Май бе яздил цяла нощ.

- Седни - покани го Незнайния. - Ще сложа вода да сваря кафе.

Но Дарик не идваше да си побъбрят.

- Не мисля, че имаме време за това.

- Предположих.

Незнайния се взираше в гората. Различаваше само сенките на дърветата под издигащото се слънце. Светилото надничаше в пролуки между наново трупащи се облаци.

- Мнозина ли си водиш?

- Около двеста.

- Тихо сте стъпвали - подсмихна се Незнайния.

Дарик кимна и едва не се засмя на свой ред.

- Е, не яздихме в галоп чак дотук, ако за това питаш.

- Около двеста, а? - Незнайния пак се вторачи в меча си, за- рязан в калта. - Май ще ти стигнат.

- Надявах се. - Дарик спря срещу него. - Мисля, че заслу­жавате надмощието ни да е огромно, за да вземете правилното решение.

Незнайния надникна в очите му. Гузната съвест ги бе беля­зала досущ като знак за зараза, наплескан по вратата на къща с чумави.

- Е, какво искаш?

- Да не допусна Гарваните да загинат безсмислено.

- Тъй ли било? - изви вежди Незнайния.

- Да, тъй. - Дарик се почеса по челото с коравата кожена ръ­кавица. - Слушай, попаднахте в лоша история и не ми се вярва, че сте разбрали колко държат в Дордовер да постигнат своето.

Незнайния се вбеси. Само за миг.

- Уверявам те, ясно ни е до болка към какво се стреми Дор­довер. Затова сме с него - завъртя ръка към Дензър. - Опитва­ме се да стигнем до дъщеря му преди да я е хванал някой друг.

- Не е толкова просто...

- Все същото чувам и от Илкар. Напротив, просто си е. Ден­зър поиска помощта ни. Ние сме Гарваните и му помагаме. Той е един от нас и твърди, че може да спаси и Лиана, и Балея. Това ни стига. - Помълчаха. Дарик го разбра добре, но беше безси­лен. Той се бе клел във вярност на Листерн, значи сега служе­ше и на Дордовер. - Къде възнамеряваш да ни отведеш?

- В Арлън.

- Брей, късметлии сме. Бездруго натам отивахме.

- Знам. Но пристигнем ли в Арлън, няма да правите нищо.

- Затворници, така ли?

- Нещо подобно - смотолеви Дарик и се извърна. - Ти ли ще ги будиш или аз?

Незнайния се ухили.

- Аз ще ги събудя. Нали знаеш колко са свадливи маговете, ако ги стреснеш насън. Спипахте ли вече Хирад?

Не виждаше причина да крие отсъствието на варварина от генерала. Но Дарик си прехапа устните и заби поглед в земята.

- Не. Боя се, че закъсняхме.

- Добрият стар Хирад - изрече доволен Незнайния.

Дарик побърза да угаси припламналата надежда.

- Не ме разбра. Издирихме го по следите му, но ни изпрева­риха... Богове, как да ти го съобщя? Когато съгледвачите ми го доближили, глутницата вече се струпвала около него. Съжа­лявам.

Арлън се отказа да язди. Предпочете да мине пеша през своя град заедно с двадесет стражници, за да внуши недвусмислено, че е готов да прибегне до сила. Можеше да стигне по пряк път до „Езерен дом“, но искаше повече хора - и приятели, и врагове - да се убедят в решимостта му.

Слънцето вече се опитваше да постопли въздуха въпреки об­лаците и да изсуши улиците, когато граф Джасто излезе от пор­тата на замъка Арлън. Крачеше бързо по широкия, настлан с камък път между собствения си парк и казармите. После свър­на надясно по криволичещата Пазарна улица, която свързваше центъра със северните покрайнини. На изток от нея се редяха къщите на търговци и корабни магнати, коя от коя по-богаташ- ки, а след тях беше великолепният Парк на мъчениците. Южно от казармите бе разположен пазарът за коприна и луксозни сто­ки, до него след игралния дом започваше не толкова внушител­ният квартал с къщите на служителите в замъка, конюшните и доста невзрачния, но твърде важен за града Храм на морето.

Арлън вървеше към Площада на столетието, приютил голя­мото пазарище, където се продаваше всичко - от храна и оръ­жия до мебели с майсторска дърворезба. Отвсякъде беше зао­биколено с гостилници и странноприемници, дори можеше да се намери някоя галерия за изящно изкуство. В този ранен час площадът тепърва се запълваше с хора, но мълвата щеше да се разнесе мълниеносно. Графът пак се поддаде на гнева. Власт­ваше над добре уреден град, известен с благополучието, трудо­любието и ненакърнимата чест на жителите си. Никому няма­ше да позволи да провали това.

Махаше с ръка на съгражданите си, поздравяваше всеки поз­нат. От площада зави надясно по по-бедни улици и навлезе в Ледения квартал, отдавна носещ този прякор. Тук от памтивека живееха рибари, които съхраняваха в зимници късния улов преди да го изнесат на другата сутрин на рибния пазар недалеч от кейовете. Подмина леярната и доближи пристанището. Ог­леда празните кейове на рибарите и мина към пристаните, къ­дето акостираха корабите за океанско плаване. Забеляза кра­сив елфически кораб, явно пристигнал преди малко - още го връзваха към кнехтовете. Най-сетне спря пред „Езерен дом“.

Озърна се към склада за дървен материал и солниците. Нао­коло се размотаваха неколцина, имаше и от Ловците на вещери. И те подобно на гражданите и другите гости в града побър­заха да се изправят и почтително да склонят глави. Още докато командирът на отряда стражници тропаше безцеремонно по вратата, започна да се събира тълпа, наоколо се чуваше приг­лушена гълчава, мъже и жени зарязваха работата си, поддали се на любопитството.

Застъргаха дръпнати резета и лявата половина от черната врата се отвори със скърцане. Един от синовете на съдържате­ля, мършав недорасляк, надникна и луничавото лице под ро­шавата рижа коса се изопна.

- Не се стряскай, Петрен - каза му графът. - Просто иди да съ­будиш баща си. Трябва да говоря с един от вашите гости. Веднага.

Уплашеното момче не отговори, само закима трескаво и хлътна обратно в сумрака вътре. Скоро чуха виковете му из странноприемницата:

- Тате, тате бе, графът е пред прага, графът!

Арлън си позволи кратка усмивка и се спогледа със старшия страж.

- Поне се сети кой съм...

- Да, сър.

Докато чакаха, тълпата се множеше и Арлън успя да преб­рои поне дузина от Черните криле. Засега гъмжилото се дър­жеше спокойно, но лесно можеше да стане напечено. Джасто се наведе към ухото на стража и му заповяда да прати от хората си при всеки Ловец на вещери.

- Господарю? - плахо се обади съдържателят Денат откъм вратата.

- Съжалявам, че те събудих.

- Няма такова нещо, господарю. Аз вече приготвях закуската.

- Доста си зает, а?

- Няма свободни стаи - призна Денат.

- Хм... За съжаление се боя, че трябва да се лишиш от пове­чето си сегашни клиенти.

- Не разбрах, господарю...

Денат свъси вежди и пристъпи от крак на крак.

- Искам да говоря със... Селик беше, нали така? Да, веднага да излезе тук.

- Ааа... - Съдържателят се поколеба, но отговори: - Разбира се. Ей сега ще отида да го повикам.

- Благодаря - каза Арлън с хладна усмивка.

Не му беше приятно, че е необходимо да търпи и хора като Денат, но те също си имаха мястото в стопанството на града.

- Няма нужда да ме викате - изрече провлачен глас.

Звучеше неестествено. И когато уродливата фигура се очер­та в рамката на вратата, Арлън разбра причината.

- Предполагам, че говоря с граф Арлън? - продължи непоз­натият и протегна ръка, която Джасто не стисна.

- Правилно. Нежелан си в този град.

- Тъй ли? От кого?

Арлън го погледна невъзмутимо.

- От мен. И това е предостатъчно. Аз обаче се стремя да бъда справедлив, затова по-дълго от необходимото само наблюдавах какви ги вършиш.

- Аз...

- Не ме прекъсвай - предупреди го с равен глас графът. - И ме слушай внимателно. Сделките в този град се крепят на чест­на дума, полици и почтена размяна на пари срещу стоки, а не на заплахи, побоища и унижения. Примиряваме се със загуби­те от кражби само ако не успеем да заловим виновниците. А посегателства, особено срещу жени, не търпим от никого. Ти и твоите съмишленици погазихте всички тези закони, както и много други. Затова чуй какво ще направим. Събираш всички­те си хора и до пладне напускате града... с изключение на два­ма от вас. Ако след този срок някой друг от вашите бъде наме­рен в града, ще понесе съответните наказания като нарушител на законите, бранещи почтената търговия и занаяти. Каквито стоки сте платили, но не сте получили, ще ви бъдат доставени извън пределите на Арлън. Сделките за наемане на кораби, сключени честно или с принуда, се отменят и парите ще ви бъ­дат върнати. Лично ти, Селик, ще останеш тук, докато от града не се махнат всички твои съратници, а и докато не ми посочиш двамата негодници сред тях, които са се гаврили с жена и са застрашили живота на невръстното ѝ момиче в собствения ми град. Ясно ли ти е какво искам?

Казаното накара тълпата да притихне, а тя вече наброяваше над сто души. Всеки наостри слух, за да не изпусне нито дума. Селик не отместваше поглед от очите на графа и на загрозеното лице бе изписан присмех, но не се опита повече да го прекъсне. Хората наоколо чакаха отговора му.

- Бях чул, че това е свободен град. Изглежда съм се заблудил.

- Не си се заблудил - сряза го Арлън. - Но свободата също трябва да се подчинява на правила, иначе се превръща в анархия. Ти се опита да внесеш хаос в нашия град и няма да търпя това.

Селик кимна и опита да се ухили по-открито.

- Поискахме съдействие, но никой не ни го предложи - за­почна той тихо. - Ние бяхме длъжни да се снабдим с онова, ко­ето се опитахме да купим. Уви, някои от вашите търговци май не можаха да проумеят положението. Не знам дали разбирате, граф Арлън, но наближава война, ако ще и вие да я наречете другояче. А аз съм на страната на правдата, боря се срещу зап­лахата от господство на една-единствена магическа сила над ця­ла Балея.

Арлън изсумтя презрително.

- Война... Селик, всички знаем за проблемите в спектъра на маната. Да не мислиш, че не говоря със своите магове? Но тези затруднения са преходни, досадните ветрове и студените дъж­дове ще спрат. Не се опитвай да оправдаеш долните си деяния с надигането на някаква магия. - Графът пристъпи още малко към Селик, тласнат от отвращението си към всичко, което този човек въплъщаваше. - Познавам убежденията ти и не оспор­вам правото ти да се придържаш към тях. Но не ти позволявам да ги натрапваш на моите поданици, нито пък ще се примиря да обясняваш с тях постъпките на твоите тъпи бандити. Пак питам - разбра ли какво се иска от теб, или да заповядам да те отведат в затвора, за да помислиш на спокойствие?

Селик се изпъчи и повиши глас.

- Ще те оставя да се радваш за кратко на тази безполезна победа просто защото ще си загубя времето, ако ти се опълча точно сега. Но запомни думите ми, Арлън - скоро ще има вой­на. И ние ще си осигурим всичко необходимо, за да се сражава­ме. Ще умират невинни, кръвта им ще се лее по твоите улици и ще опетни твоята съвест, ако не потърсиш помощ от мен. Не забравяй какво ти казах. Нека и твоите поданици ме чуят.

Той опря показалец в гърдите на графа, който сграбчи кит­ката му и я блъсна настрани.

- В Арлън няма да се води война! - изръмжа Джасто. - Стига да не сбъркаш пагубно, като се върнеш. Повярвай ми - ще те посрещнем с остра стомана, ако се опиташ. Сега събери хората си, предай ми виновниците и се махни от моя град.

Селик се разсмя.

- Вярвай в каквото си щеш, Арлън. Но правдата ще възтър­жествува и над простодушието, и над невежеството.

Погледът му смрази графа.