Детето на нощта

17

Хирад си направи подобие на заслон между стъблата на мла­ди дъбове, като опъна между тях промазаното кожено покри­вало под наклон, за да го предпазва поне малко.

На тръгване от бивака на Гарваните бе нарамил седлото си и отвърза коня. Не знаеше колко иска да се отдалечи. Извървя малко повече от миля, а дъждът се просмукваше и през дебели­те му кожени дрехи, сякаш за да съсипе докрай тази окаяна, но незабравима вечер.

Вятърът духаше откъм гърба му, покривалото трептеше и се опъваше още повече. Хирад накладе огън със сухите съчки и трески, които винаги си носеше, после събра още клонки да съхнат до пламъците.

Не върза коня си - знаеше, че няма да се залута нанякъде, освен при внезапна опасност. Излегна се по гръб да умува защо всичко се оплеска толкова зле. Стомахът го присвиваше и не би помислил за храна, а гърлото му гореше, но не от крясъците допреди малко. Мъчеше го тежко недоумение и обида, гнетеше го загубата. Загърби Гарваните, отхвърли единственото семейс­тво, което някога бе имал. По нищо не приличаше на печална­та, но приятелска раздяла преди години, когато всеки тръгна по свой път. Сега беше необратимо.

Напразно се въртеше, за да намери удобна поза на твърде мокрите гниещи листа по земята. Разсейваха го и виещият вя­тър, напъващ покривалото до скъсване, и неспирният дъжд.

Хирад не беше склонен към задълбочен размисъл като оста­налите. Просто реагираше на всичко, което виждаше, чуваше и чувстваше - в това беше и силата, и проклятието му. Нямаше представа как загуби власт над себе си точно днес. Лесно би мо­гъл да вини само Дензър, но си знаеше, че трябва да потърси причината и в себе си.

Накрая му бе прекипяло. От него все се искаше да хукне презглава на помощ, но обърнеха ли се нещата, другите винаги си намираха оправдания да не отвърнат със същото. И Дензър бе­ше най-големият неблагодарник. А откакто пак се срещнаха в Грейторн, Хирад откриваше у него някаква нова чудатост.

Все пак призна пред себе си, че не биваше да постъпва така. На Дензър му личеше колко се страхува за жена си и детето си, не можеше да се въздържа от глупости. Направи грешката да спомене Каан и Хирад направо избухна.

Отново видя нетрепващото острие пред себе си и си спомни колко уверено Незнайния държеше оръжието. Не се опитваше само да го разколебае. Хирад си повтаряше, че се е дължало на вкоренения навик, но не се и съмняваше, че огромният му при­ятел щеше да го посече, ако бе замахнал отново срещу Дензър. В края на краищата такова беше призванието на Закрилници­те. Макар че душата на Незнайния вече не беше поробена, явно не беше способен да забрави.

И сега Хирад не можеше да определи какво чувства. Да, яд го беше на Дензър. Натъжаваше се, че тласна Незнайния чак дотам. Гризеше го разочарованието, че заряза останалите, без да изчистят натрупаното помежду си. До днес Гарваните не бя­гаха... а той го направи.

Тази нощ нищо нямаше да се реши. Илкар би се досетил, че Хирад няма да се върне веднага в бивака. А Незнайния не би се съгласил да го търсят преди разсъмване. Хирад обаче се надя­ваше да си отговори на един въпрос преди да заспи. Искаше ли да го намерят? Но докато часовете се точеха, а той се унасяше на пресекулки, сепван от вятъра, дъжда и редкия тътен на гръ­мотевица, отговорът се избистри в ума му.

Свиваше се на кълбо, тази поза обаче не му беше от полза срещу студа. Със зората вятърът започна да брули още по-силно, поне дъждът спря. Варваринът отвори очи и се загледа в изопнатата кожа, която повеите подмятаха на въжетата ѝ. Нам­ръщи се от ярката светлина на утрото. За него беше изненада, че не се събуди по-рано. И не само това го безпокоеше. Всичко бе смълчано в гората.

Протегна се на земята, седна, разтърка лицето си с длани и се почеса по сърбящата глава. Рече си недоволно, че е време да помоли Илкар да му изпощи гадинките от косата.

Надигна се присвит, излезе изпод навеса и пак се протегна. Погледът му се прикова в коня.

- Здрасти, приятел...

Думите заседнаха в гърлото му. Жребецът стоеше скова­но, краката му трепереха от такъв страх, че беше безсилен да шавне. Хирад се озърна наляво, където в сенките дебнеха пет вълка.

- О, богове...

Мечът му лежеше до пепелта от огъня. Лесно би го грабнал, но ако с движението предизвикаше зверовете да нападнат, щя­ха да го довършат за секунди. Затова не помръдна със слабата надежда, че ще го оставят на мира.

- Кротко, приятел - промърмори колкото на коня, толкова и на себе си.

Вълците бяха спрели нагъсто, водачът малко по-напред, дру­гите животни две по две зад него. Не ръмжаха, не се зъбеха и с нищо не издаваха какво се канят да направят. И те като Хирад стояха и чакаха. Твърде странно бездействие за вълци. Варва­ринът не беше от най-търпеливите и му се искаше това да свър­ши все някак.

Прекрачи напред, без да протегне ръка към меча. Покаже­ше ли, че ще нападне, щеше сам да си изпроси смъртта.

- И какво сега? - подхвърли към зверовете. - Направете не­що де. Тъй доникъде няма да стигнем.

С плавен жест посочи и коня, който в този момент се изпика.

Водачът шумно подуши въздуха, изръмжа ниско на други­те вълци и излезе на по-светло. Този звяр беше огромен, висок към четири стъпки и с бледокафява козина, нарядко изпъстре­на със сиви петънца. Веднага се разпознаваше по бялата ивица отпред на шията.

За миг краката на Хирад омекнаха.

Ето че срещна Троун.

Незнайния, Илкар и Дензър яздеха между войскарите в неп­риветливо мълчание, но можеше да бъде и по-зле. Охраната, която се състоеше от дордоверски магове, отначало настоява­ше ръцете на двамата им съперници от други Школи да бъдат вързани. Дарик обаче ги скастри дори да не помислят за това. Незнайния се подсмихна, щом си спомни думите и тона му, в който прозвуча едва прикрита закана.

Тъй че тримата бяха обезоръжени, но поне не се чувстваха безпомощни сред конниците от Листерн, които напредваха дос­та бързо към Арлън. Незнайния скоро установи, че никой в по- ходната колона не се досеща какво ще заварят в оживения, но иначе мирен град на риболовци, където отскоро пак спираха все повече търговски кораби. Само знаеха, че Ериан ще пристигне там с елфически кораб и Гарваните не бива да припарват до нея.

Опитният воин виждаше в очите на мнозина, особено на Да­рик, объркване и притеснение, но надделяваха верността и ре­шимостта да изпълнят заповедите. Познаваше това добре и се съобразяваше, както и Илкар, преживял достатъчно битки, за да разбира навика за подчинение у войниците и най-вече не­поклатимата преданост към превъзходния командир. Дензър обаче беснееше и враждебността му беше насочена не само към онези, които ги плениха.

- Смятах, че си се заклел да ме защитаваш - подхвърли той, когато смуши коня си с пети да доближи Незнайния.

- Вече не съм обвързан с клетва. Но и сега се чувствам длъ­жен да те защитя просто защото си един от Гарваните.

- Видях как постъпи снощи. Не ме принуждавай да ти на­помня.

Незнайния го изгледа невъзмутимо.

- Не е нужно, не се оплаквам от паметта си. Върнах се за малко в предишното си състояние. За жалост. Това ще изблед­нее все някога. Но винаги ще си остана твой приятел. Както и приятел на Хирад.

- Той е мъртъв - тежко отрони тъмният маг.

- Ще повярвам, когато видя трупа му.

- Стига, Незнаен, нали чу какво каза Дарик...

- ... който не е бил там - намеси се Илкар. - Докато не чуем от някого потвърждение, че е видял тялото, Хирад си е жив за нас. Има и още нещо. Той е един от Драконаните, но къде са драконите Каан, ако е мъртъв?

- Щом казваш - сви рамене Дензър.

Елфът клатеше глава.

- Сега пък в какво сбърках? - възмути се Дензър.

- От толкова години си с нас, а още не проумяваш някои не­ща - промърмори Илкар.

- Какво има да проумявам? Хирад си изтърва нервите и сега ни е зарязал или е мъртъв, както предпочитате. Това ми е яс­но. Има ли и друго според теб?

- Той е разярен, Дензър. Ти не оправда доверието му, а случи­лото се между него и Незнайния снощи го е наскърбило. Но Хи­рад принадлежи към Гарваните. Ние бяхме най-важни в живо­та му, макар че през последните години се бе посветил на драко­ните. Няма да ни зареже. Признавам, че се съгласи да ти помог­не, защото Каан го накараха. Но щом е дал дума, няма да се от­метне, ако ще да си навлече гибел. Ето какво означава да си един от нас. - Елфът пак поклати глава. - Вярвах, че си го разбрал...

- Но ние не сме отряд от почти шест години!

- За Хирад няма никакво значение.

Незнайния ги слушаше и се питаше дали Илкар е прав. Иска­ше му се да е така, но бе видял изражението на Хирад преди да си тръгне от бивака. Не беше наскърбен, а потресен. И ако варвари­нът не успееше да си обясни какво стана и да го приеме, нямаше да се върне, защото за него отрядът вече не би съществувал.

- Това обаче не променя факта, че сме пленници, не ми поз­воляват да опитам още веднъж мисловна връзка, а той... - Ден­зър грубо посочи с пръст Незнайния -... уж трябваше да бди на пост. Ама че Закрилник се оказа!

- Май отскоро любимото ти занимание е да настройваш сре­щу себе си единствените хора, на които можеш да разчиташ - сопна се Илкар, а ушите му чак почервеняха от раздразнение.

- Но пък казвам истината, нали? - неотстъпчиво се вторачи в него Дензър.

- Дензър, вече не съм твой Закрилник и ти не си мой Пове­реник - тихо и заплашително изрече Незнайния. Опитваше се да прикрие колко е уязвен. А може би наистина подведе други­те двама... - Как да допуснем, че такава войска ще препуска неуморно цяла нощ, за да ни залови?

- Но ти не чу, че доближават! - инатеше се Дензър. - Как е възможно? Цели двеста конници!

- Дарик дойде сам в бивака.

- И защо не го уби? - неприязнено попита Дензър.

- Защото така те закрилях - безстрастно отговори Незнайния. - И защото не ми се искаше да заприличам на игленик, когато скритите между дърветата елфи ме надупчат със стрели. Ти мо­же би си убеден в способността си да надхитриш някак стрелци с лък, двеста кавалеристи и две дузини магове, готови да ни пора­зят отДалеч с нападателни заклинания. Аз не мога. Впрочем още си жив тъкмо защото реших да не се бия безполезно.

- И какво като съм жив? Очевидно е, че твоят добър прия­тел Дарик този път е против нас. Едва ли ще ни пусне да шета­ме свободно из града. Ти изобщо ли не слушаше какво ти гово­рех досега? Единствен аз мога да спра това бедствие.

- Бъди по-търпелив - посъветва го Незнайния.

Вече разбираше защо Хирад вечерта не оправда прякора си Хладнокръвния, но съзираше и отчаянието в очите на Дензър, който пък не виждаше колко омърлушен е Дарик. На генерала никак не му се искаше да се отнася с Гарваните като със зат­ворници. Но безпрекословното изпълнение на заповеди беше сред качествата, превърнали го в прославен пълководец.

В Арлън щеше да е друго. Незнайния имаше намерение пак да си поговори с Дарик. Не се съмняваше, че ще превърне недо­волството му в съмнение, а него - в непокорство.

Винаги предпочиташе да се уповава на бъдещия шанс. Все пак с него бяха двама от най-способните магове в Балея, а това нямаше да навреди. Реши да не говори излишно засега и отмет­на за кой ли път глава да погледне небето. Започваше да се прев­ръща в навик.

Дълго се взираше в човека, когото разпозна като свой съб­рат и затова накара глутницата да го пощади. Нямаше да се нахвърлят и върху другата плячка, макар че всички точеха лиги от миризмата на толкова много живо месо.

През нощта бе посрещнал бурята с вой, гласът му се изгу­би в дъжда и вятъра. Зъл вятър, който го уплаши.

Други се бяха прокраднали към онези, от които Троун се нуждаеше. Не знаеше дали ще ги убият и остана да дебне в гората. Накрая този събрат си тръгна от огъня и отведе ко­ня си. Когато дебнещите обкръжиха останалите и той се убе­ди, че няма как да им помогне, промъкна се след още свободния събрат.

Мъжът вече не се страхуваше. Той щеше да им помогне, а те на него. Сам щеше да е слаб, но сега не беше сам. Троун близна ръката му и пак подуши небето с надеждата да раз­бере поне нещо.

Хирад приклекна до Троун, усети грапавината на езика му по кожата си, видя го да вирва муцуна нагоре. Варваринът плъз­на длан по главата му и се озърна за миг към другите вълци. Всички бяха нащрек и го гледаха. На муцуните им сякаш беше изписано колко са смутени.

- И вие го усещате, нали? - промълви Хирад и посочи небето.

Каква радостна изненада и огромно облекчение - въркола­кът бе оцелял. Всъщност дали за Троун можеше да се каже и сега, че е способен да мени облика си? Хирад си напомни, че ако пред него стоеше истински вълк, срещата щеше да завър­ши съвсем различно.

Предположи, че глутницата е вървяла подире им чак от Трънливата гора. Единственото обяснение, което му хрумна, бяха запазени спомени у Троун. За шест години трябваше да е подивял напълно, без да го тревожат нищожните остатъци от човешкото, но явно не беше така.

- Е, Троун, в тази твоя глава все още става нещо, тъй ли?

Щом чу името си, Троун изръмжа кротко и пак се загледа втренчено във варварина. Хирад се увери отново, че вълкът го е познал, а и това не беше поглед на звяр. Имаше сдържаност, имаше стремеж към някаква цел. Значи имаше и съхранени спомени...

Наведе глава към него и Троун не се отдръпна.

- Спомни си!

Вълкът драсна с лапа по земята и тръсна глава. Този път от­стъпи цяла крачка назад.

- Разбираш ме, нали? - говореше му Хирад. - Но мога ли да стигна до човека в тебе, да те върна? И дали изобщо искаш пак да си човек?

Изправи се и изви глава да види какво прави конят. Още бе­ше смразен от уплахата, но сигурно усещаше, че животът му не е чак толкова застрашен. Варваринът се върна при навеса, от­върза и сгъна коженото покривало, препаса се с меча и взе сед­лото. Докато го нагласяше на гърба на жребеца и затягаше ре­мъка, животното се успокои още малко, дори го побутна с муцу­на по гърба. Хирад му сложи юздата и потърка буза в него.

- Юнак си ти. Чуй какво ще ти кажа... - Доближи устни до лявото ухо на коня и докато го галеше, заговори му благо: - Помни, че дълго си живял с дракони. А тук има само няколко вълка. Няма да ме изложиш, нали?

Конят изпръхтя тихичко, опитваше се да обърне глава към него, за да го погледне с голямото си тъмно око.

- Знаех си - похвали го варваринът. - Хайде да тръгваме.

Вървеше съвсем близо до коня, хванал здраво юздата, а със свободната си ръка галеше главата му. Поведе жребеца, който малко се запъваше, право към вълците, и заговори на Троун:

- Трябва да отидем при другите. При Гарваните.

Показа с ръка накъде иска да се отправят, но Троун изръм­жа и цялата глутница веднага се изпречи пред човека и коня. Хирад се закова на място, впил пръсти в юздата, а жребецът заби задните си копита в пръстта. Варваринът се намръщи и завъртя глава. Петте вълка го гледаха едва ли не умоляващо. Пак не долавяше заплаха в тях. По-скоро го предупреждаваха.

- Какво има сега? - разпери той ръце.

И сякаш в отговор Троун изтича покрай него към изгрява­щото слънце. Към Арлън. Спря, озърна се и изръмжа повели­телно.

- Недей така, Троун. Бивакът е ей там.

Хирад пак посочи навътре в гората. Троун изръмжа недо­волно и зави накъдето варваринът искаше, а другите вълци го последваха колебливо.

Хирад се метна на седлото и подкара инатящия се кон подир тях. Наведе се и пак зашепна насърчителни думи в ушите на жребеца.

Не се надяваше много да завари Гарваните на същото място и преглътна разочарованието си. Но когато се приближи, вед­нага забеляза нещо нередно. Огънят не беше залят с вода, а до него още имаше наръч сухи клони. Защо не ги бяха отнесли, за да си накладат огън при следващата нощувка? Скочи на земя­та и огледа внимателно.

Нямаше следи от схватка, но Гарваните бяха потеглили твър­де припряно - калта беше разровена от копита на коне, препус­нали в галоп. Хирад клекна и се навъси още повече. Побутна с пръсти калта и погледна Троун, който го наблюдаваше.

- Какво е станало тук? - промърмори варваринът.

Тръгна по следите на конете. Скоро разбра защо пръстта е из­ровена. Не само три коня бяха тръгнали от бивака на Гарваните. Хирад виждаше разширяващата се следа от много повече копита.

За него беше ясно, че тримата са заловени. Без да се стряска от ръмженето на Троун, той яхна коня си и тръгна покрай без­бройните отпечатъци от копита в калта. Накъдето и да са ги отвели, той ще отиде там и ще ги освободи. Не можеше да се примири, че са пленени. Те бяха Гарвани.

Той също.