Детето на нощта

4

Ренерей поведе Ериан и Лиана в широк коридор, облицован с. дърво, по чиито стени бяха окачени картини. Продължаваше це­ли седемдесет крачки до обикновена двукрила врата, пред която на стража стояха елфи от Гилдията. Прозорците отдясно откри­ваха изглед към осветена от фенери градина. Щом видя какво има отвън, Лиана забрави страховете си и притича към най-близкия прозорец, омаяна от фенерите, които вятърът полюшваше.

- Колко голямо е това място? - промълви Ериан, застанала до дъщеря си.

Взираше се през клоните на дърветата към друга част от сгра­дата, отдалечена на стотина крачки.

- Не е лесно да се отговори на този въпрос - отвърна Ренерей. - Съществува още от времето на Разкола, а пристрояването не е спирало почти никога, дори когато е имало малцина обитатели. Май вече покрива по-голямата част от склона на хълма. Ако по­летиш да разгледаш отгоре, ще видиш всичко, стига да останеш в обсега на илюзията. Достатъчно е да ти кажа, че макар сега да е дом само на четирите, някога тук са живели около осемдесет.

- Но какво се е случило?

Ериан накара Лиана да се откъсне от прозореца и продъл­жиха край стари избледнели картини, на които бяха изобразе­ни горящи градове, многолюдни пиршества и лов на елени. Странна сбирка...

- Според мен са били нехайни в грижите за приемствеността и почти изпуснали момента. Както и ти знаеш, много трудно е да възпиташ истински последовател на учението. Скоро броят им за­почнал да намалява, защото някои не искали да прекарат целия си живот тук. Колкото и голямо значение да имало делото, воля­та за продължаването му отслабвала. Кой може да обясни това...

Стигнаха до вратата, която се отвори за тях. Затаиха дъх, щом зърнаха огромната тържествена зала в червено и бяло, ця­лата в полилеи и огледала. Но прахът подсказваше, че отдавна не се използва за празненства.

- Нека те ти разкажат останалото - рече Ренерей и ги поведе надясно през залата към невзрачна врата.

Почука и ги въведе в малка трапезария с ламперия и порт­рети на елфи. Около отсрещната половина край дълга маса се бяха настанили четири престарели жени. Говореха си, когато Лиана влезе, вкопчена в крака на майка си.

- Всичко е наред - прошепна ѝ Ериан, - аз съм с теб, а те са наши приятелки.

За пръв път можа да усети колко величави са Ал-Дречар. Изобщо не се съмняваше, че е застанала пред най-могъщите ма­гьосници в Балея. Лицата им издаваха умора от живота, но над­деляваше решимостта да продължат, да постигнат онова, кое­то щеше да осмисли многото преживени години. Такива щеше да ги запомни.

А наглед бяха просто елфиди на преклонна възраст, доста приветливи, макар и със сурови изражения, наложени от оскъдната плът. Ериан виждаше дълги бели коси, костеливи пръсти, мършави шии и пронизващи очи. Но когато една от тях заговори, гласът ѝ действаше като мехлем върху кървяща ра­на и уталожваше безпокойството.

- Седнете, моля ви. Нека хапнем. Ти, дете мое, сигурно си умо­рена и уплашена след дългото пътуване. Няма да те държим тук Дълго. Майка ти може да поостане, стига да не си против.

Лиана намери сили да се усмихне, докато Ериан издърпва­ше стол срещу елфидите и я подкани да седне. Ренерей избра място между тях двете и Ал-Дречар.

- Няма да сторите зло на мама... - неуверено каза Лиана, вторачена в синята покривка.

- Изобщо не сме помисляли - увери я друга елфида. - Твър­де дълго чакахме, за да допуснем да ви навредим. - Тя плесна с ръце. - Запознаването може да почака, първо храната.

През врата отляво влезе стройна жена на средна възраст, по­несла голям съд, над който се кълбеше пара. Зад нея момче на не повече от дванадесет години крепеше в ръцете си широк под­нос с паници и панери с хляб. Поднесоха първо на Лиана гъста супа, от която се носеше такова благоухание, че стомахът на Ериан закъркори.

- Яж, мило дете - подкани една елфида.

Лиана топна коричка хляб в супата, духна и я сложи пред­пазливо в устата си. Веждите ѝ се извиха.

- Вкусно е.

- Не се изненадвай толкова! - засмя се майка ѝ. - Убедена съм, че и тук имат умели готвачи.

Мина малко време в усърдно поглъщане на гозбата преди Ре­нерей да се прокашля сдържано.

- Мисля, че достатъчно отлагахме запознанството. Ериан, Лиана, за мен е голяма чест и удоволствие да ви представя Ал- Дречар. Вдясно от мен е Ефимер-Ал-Ериама, след нея са Авиа- на-Ал-Исанди, Клирес-Ал-Хет и Мириъл-Ал-Анатак.

Тя кимна почтително на всяка от четирите старици.

- Ох, Ренерей, държиш се толкова официално! - прихна Клирес. - Все едно сме безкрайно високомерни.

И другите Ал-Дречар се подсмихваха, а Ренерей се изчерви.

- Моля ви, Ериан и Лиана - продължи старата жена, - нека бъдем за вас Ефимер, Авиана, Клирес и Мириъл, макар че ще ни чуете да се назоваваме и с други имена. За нас ще е приятно да ни наричате и с тях.

На Ериан ѝ олекна така, както не се бе случвало от много дни. Не забравяше за могъществото на стариците, нито за не­съмнено поддържаната от магия жизненост у тях, но от друга страна просто си бяха много възрастни елфиди и това някак ус­покояваше.

Оглеждаше ги, докато всички дояждаха супата, и първо от­кри, че стъписващо си приличат. Предположи, че е неизбеж­но, щом живеят в такава близост от незнайни години - стигна­ли са до еднакви обноски и жестове, склонности в облеклото и дори външност. И макар чертите на лицата им да се различава­ха, както и цветът на очите, очакваше Лиана да ги разпознава трудно в първите дни.

- Отдавна живеете заедно, нали? - подхвърли Ериан.

Клирес се усмихна.

- Много отдавна - потвърди тя. - Повече от три столетия.

- Какво?! - сащиса се Ериан.

Знаеше, че елфите понякога живеят извънредно дълго, но триста години... Твърде необичайно. Невъзможно!

- Чакахме тук, взирахме се в различните спектри на маната, съхранявахме силата си и крояхме планове за идването на онзи, който би могъл да продължи по Пътя - рече Авиана с усмивка, в която прозираше печал. - И започнахме да се отчайваме.

- Колко се проточи очакването ви?

- Триста и единадесет години. Откакто се родиха бебетата Мириъл и Септерн.

Ериан зяпна. Не се изненада кой знае колко, че Септерн е принадлежал към Ал-Дречар, но тази липса на нови последо­ватели...

- И оттогава никой друг?!

- О, дочувахме мълва, надеждата ни припламваше и гасне­ше повече пъти, отколкото са годините в досегашния ти живот - отвърна Клирес. - Но да оставим това за по-късно. Виждам, че хубавата ти дъщеричка клюма, а ние трябва да си поприказ­ваме с нея преди да заспи. Денят беше изморителен за нея.

Ериан се озърна. Лиана побутваше с лъжицата един залък в остатъците от супата.

- Лиана, тези дами искат да говорят с теб. Съгласна ли си?

Детето кимна.

- Да не се притесняваш, мила? - попита майката.

- Мъничко - призна си Лиана. - И съм уморена.

- Знам, скъпа. Скоро ще си бъдеш в леглото.

Ериан кимна на Ал-Дречар.

- Лиана? - меко прозвуча гласът на Ефимер и момичето вдиг­на глава да погледне приветливото лице на старицата. - Добре дошла в нашия дом. Надяваме се да бъде и твой дом за малко. Искаш ли?

- Ако мама остане, искам.

- Разбира се, че ще остане, мило дете. Нали, Ериан?

- Разбира се - потвърди майката.

- Сега ме чуй, Лиана - малко по-настойчиво продължи Ефимер. - Знаеш, че носиш магията в себе си, нали? - Момичето отново кимна. - Знаеш и че в предишния ти дом тя започна да ти причинява страдания, а твоите учители вече не успяваха да помогнат. Затова проникнахме в главата ти и в твоите сънища. За да ти помогнем. Разбираш ли?

Поредното кимане. Лиана вдигна глава да погледне Ериан, която ѝ се усмихна и я погали по косата.

- Добре - промълви Ефимер. - Чудесно. Според теб как ще ти помогнем?

Лиана поумува.

- Ще прогоните лошите сънища.

- Точно така! - плесна с ръце Мириъл. - Ще направим и още нещо. Знам, че когато се мъчиш, понякога си ядосана. Ще те научим как да спираш болката и да правиш с магията тъкмо онова, което искаш от нея.

- Имаш голяма дарба, Лиана - добави Клирес. - Ще ни поз­волиш ли да я направим безопасна за теб?

Ериан не знаеше дали дъщеря ѝ проумя последния въпрос, но Лиана пак кимна.

- Добро момиче - похвали я Ефимер. - Искаш ли да ни попи­таш нещо?

- Не - завъртя глава момичето и се прозина. - Мамо?

- Да, сладката ми. Май ти е време за сън.

Готвачката и малкият ѝ помощник дойдоха да приберат съ­довете, докато Ериан вземаше на ръце Лиана.

- Ще я сложа да спи и ще се върна, но може да се позабавя.

Клирес сви рамене.

- Не бързай. Ние ще бъдем тук. След толкова чакане май можем да потърпим още малко, за да си поговорим с теб.

Лиана заспа в прегръдката на Ериан още преди да влязат в стаята.

- Много ти се събра, милата ми - прошепна Ериан и пъхна куклата под завивките. Пак я обземаха угризения. - Наспи се добре.

Целуна Лиана по челото и тихо затвори вратата. Ренерей ча­каше в коридора.

- Ще стоя тук и ще се ослушвам. Ако се размърда и те пови­ка, ще дойда да ти кажа.

- Благодаря ти - каза Ериан. - Ти си ни приятелка, нали?

- Надявам се да е така - отвърна елфидата.

Ериан побърза да се върне в трапезарията и завари на маса­та блюда с месо и зеленчуци. Имаше поднос с вино в кристална кана и чаши. От лулата в ръката на Ефимер се виеше дим към тавана без украса. В ума на Ериан се мярна ясен спомен за Ден­зър, опрял гръб на дърво и невъзмутимо вдишващ гадно мири­шещия дим от тютюна си, докато другите от отряда на Гарва­ните обсъждаха наближаващия край на света. Тя се усмихна, но пак ѝ домъчня, че той не е до нея.

- Значи заспа веднага? - попита Авиана и Ериан кимна. - Добре. Хапни си, сипи си вино и седни по-близо до нас, за да не се надвикваме.

Ериан си сложи малко от гозбата и наля половин чаша вино, после седна до Ефимер, която издуха дима встрани от нея.

- Моля те да ни извиниш за противния навик - изрече елфи­дата дрезгаво. - Но тази пушилка носи облекчение на дробове­те ни и уталожва болките в ставите. За жалост сама чуваш, че не се отразява добре на гласовете ни.

Тя подаде лулата на Авиана, която всмукна дълбоко и се разкашля, докато поемаше дима с миризма на дъб, рози и приятна билка, която Ериан не разпозна.

И сякаш видя четирите жени отново, със свеж поглед, осъз­на колко са престарели и изнемощели. На светлината от масле­ните лампи и свещите кожата по лицето на Ефимер изглежда­ше изопната, сякаш всеки миг можеше да се скъса. И беше блед Фон за искрящите зелени очи, в които толкова добре пролича­ваше магическата ѝ дарба. Ериан лесно откриваше и топлата светлина в тях. Ефимер ѝ се усмихна.

- Сигурно си мислиш, че малко е оставало да закъснееш с идването си при нас. Не си далеч от истината.

- Ефи, недей да пресилваш - сгълча я Мириъл, но и нейният глас се накъсваше от дима.

- Нима пресилвам? - по-остро изрече Ефимер. - Аз поне не бих си затваряла очите за риска, който всички поемаме, нито за края, който сами ще си причиним.

- Нека тя научи цялата истина - подкрепи я Клирес.

- Какво трябва да знам? - потръпна Ериан.

Мекото сияние в очите на Ефимер изчезна, погледите и на четирите елфиди не оставяха съмнение в могъществото им.

- Хайде, Ефи, казвай - подкани Клирес.

- Ериан, и за тебе е очевидно, че ние сме твърде стари дори по мерките на елфите, а и магията не може да отлага до безк­рай неизбежното.

- Налага се да добавя - каза Клирес, - че никоя от нас не би си правила труда все така да се вкопчва в живота, ако не бяхме принудени да чакаме.

Ефимер кимна.

- Ще видиш неща, които няма да ти допаднат. Ще ти се при­иска да ни спреш заради онова, което ще правим с Лиана. Ще се боиш от надвисналата над нея заплаха, и то с пълно право, защото ще има опасности във всеки ден от нейното обучение. Уви, такива са злощастните последствия от вредите, които са ѝ причинили нейните учители в Дордовер.

- Вреди ли?...

Ериан застина, мисълта ѝ се замъгли от избуяващ страх.

- Успокой се, Ериан, нищо не е непоправимо нито за тялото, нито за съзнанието ѝ. Ние спирахме кошмарите, които я тор­мозеха във вашата Школа. Затруднението е в това, че тя е твър­де малка, за да понесе добре Пробуждането. Ако пък не успее да вникне в нашите уроци, може да пострада ужасно.

- Смърт?... - едва изрече думата Ериан.

- Това е най-голямата цена, която всеки маг е застрашен да плати, когато се опитва да използва дарбата си - напомни Клирес. - Но при Лиана последствията може да бъдат твър­де разтърсващи и далеч преди смъртната заплаха. - Тя вдиг­на ръка, за да предотврати следващия въпрос на Ериан. - Зна­ем, че Лиана вече е усвоявала мана на Дордовер, сякаш това е най-естественото нещо в света. Тъкмо следите в маната ни насочиха отначало, защото ги проучваме отдавна. Но в ней­ното съзнание назрява сблъсък, причинен от обучението ѝ в Дордовер. Дарбата ѝ е разгърната само отчасти и се боим, че обучената в тази Школа част от нейното съзнание ще ни се противи, ако не я научим да не го прави. За всекиго би било трудно да разбере какво искаме, а за толкова невръстно де­те...

Клирес вдигна рамене.

Ериан остави вилицата и сплете пръсти пред устата си. Умът ѝ трескаво търсеше изход.

- Не може ли да изчакате, докато порасне още малко? Да я опазите от беди, докато не бъде по-готова?

- Така щяхме да постъпим, ако беше възможно. Но проце­сът на нейното Пробуждане вече е започнат. Съвсем ненужно.

Погледът на Мириъл се прикова в очите на Ериан.

- Как тъй?

- Каквото и да са ти казвали, старшите магове в Дордовер са се надявали, че тяхната магия ще потисне останалите ѝ способ­ности, затова глупашки са решили да пробудят тази част от дар­бата. Не се съмнявам, че са те залъгвали как това е единствени­ят начин да я спасят.

- Да, но...

Тревогата биеше като закъсняла камбана в главата на Ери­ан, беше на прага на паниката.

- Всъщност са искали да спасят себе си от Лиана. Само че изобщо не са имали представа с какво се захващат. Твоето до­верие в тях е изложило Лиана на опасност от собственото ѝ съз­нание. Както и нас.

- Не, не! - Ериан въртеше глава и не успяваше да събере мис­лите си. - Нали уж можехте да ѝ помогнете? Да я направите същата като вас? Защо и сега е в опасност? Дойдохме тук да се избавим от заплахите.

Студените пръсти на Ефимер стиснаха ръката ѝ.

- Успокой се, дете. Ще ти кажем всичко, което трябва да зна­еш, но запомни веднъж завинаги, че не бива да се виниш за ни­що. А идването на Лиана тук беше единствената надежда за нея. Ако бе останала в Дордовер, това щеше да я погуби.

Ериан си пое дъх, ударите на сърцето ѝ вече не бяха толкова силни. Тя се взря с очакване в зелените очи на елфидата, която продължи:

- Лиана носи дарба, която може да бъде разбрана и разгърната единствено от онези, които са ѝ подобни. Тя не само е способна да вникне в ключовите знания на всички Школи, но и има вроден усет към единната, основна сила на магията, какъвто някога са притежавали всички магове. Само че за да се възползва от този усет, тя трябва да се научи как да овладява отделните съставки на силата. Все едно ще влиза поред в Залата за мана на всяка от Шко­лите. Но бе нужно тя да постигне това умение в неговата цялост. Уви, в Дордовер са нарушили равновесието у нея. Много ще ми е трудно да ти обясня каква огромна мощ се крие в дъщеря ти. Спо­собността ѝ да движи маната вече се долавя от стотици мили. Не я ли научим да владее силата си, възможно е да навлече невъобра­зима разруха на света преди да погуби и себе си накрая. Опасявам се, че ще срещнем трудности в обучението ѝ. А докато се учи, ней­ните грешки ще бъдат като ярък фар за онези, които биха искали да ѝ сторят зло. Ти ще бъдеш като стожер за нея през най-тежкото време в живота ѝ. Трябва да я закриляш. Твърде малка е, още не е укрепнала и телесно. Горкото момиче... Не биваше да ѝ се случва това преди да стане на твоите години.

- Но вие ще я научите, нали?

Ериан настойчиво се взираше в очите ѝ.

- Задължително е - отговори Авиана. - Провалим ли се, свър­шено е с Ал-Дречар.

- Защо? Какво ще сполети вас? - попита Ериан, но ѝ се стру­ваше, че предусеща отговора.

Ефимер се засмя.

- Изчерпваме енергията си докрай, за да крепим живота си и да поддържаме защитната илюзия. Боя се, че обучението на твоята прелестна дъщеря ще ни довърши. - Тя се усмихна и стисна ръката на Ериан. - Такъв е светът, а Ал-Дречар не се предават лесно на смъртта.

- Кога ще започнете?

Ериан се усъмни редно ли е да им позволи - не само за да спести тежките дни на Лиана, но и да опази тях.

- Утре сутринта. Нямаме време за губене. Според Ренерей враговете са по-близо до откриването ни от когато и да било. Свидетелство за това са и белезите на горкия Трюун. Нека бъ­дем бдителни и не позволяваме нищо да ни отклонява от зада­чата - натърти Авиана.

На Ериан изведнъж ѝ се отяде. В досегашните си мечти бе виждала как Ал-Дречар просто ще повдигнат булото, спуснало се между Лиана и Единството. А след тези приказки за врагове започна да се чуди на какво ли ще се натъкне Дензър, ако тръг­не да ги търси. Откри, че се надява той да не ги намери.

- Да си лягаме - подкани Клирес. - Дойде времето за усилен труд и съхранение на силите. А сънят е лечител на ума.

- Ще си допия виното - промълви Ериан, която не вярваше да я споходи сън.

Отпи глътка, взряна в Ал-Дречар, които взаимно си помог­наха да станат от столовете и бавно се затътриха към вратата. Ефимер се гърбеше, Мириъл накуцваше, Клирес леко залита­ше, Авиана пък несъмнено страдаше от болки в коленете.

Четири стъписващо стари жени, които си говореха полуглас- но, докато отиваха в покоите си нейде из огромната постройка.

Ериан си наля още една чаша вино и вдъхна наситения пло­дов аромат. Какво направи, по дяволите? Поверяваше живота на дъщеря си в ръцете на четири вещици, които сякаш щяха да издъхнат след миг-два. Казваше си, че би трябвало да е безу­мие, но всъщност нямаше по-разумно решение. Най-сетне проз­ря, че е открила цел за себе си и шанс за Лиана.

Може би все пак щеше да спи спокойно.