Детето на нощта

28

Започна се преди дни, но никой не беше чак толкова угри­жен. Въпреки наводненията нямаше жертви, дори ранените не бяха много. Е, да, от потоците бежанци чуваха мрачни исто­рии за съдбата на беззащитни стопанства, крайбрежни градче­та и села около езера. Но в Корина открай време си мислеха, че нищо не може да ги застраши. Само че сега потоците бежанци се изнизваха припряно от града, не идваха към него.

Диера тичешком излезе от стаята, притиснала към гърдите си плачещия Джонас, а миг по-късно прозорецът влетя вътре и вятърът раздруса цялото здание до основите. Не беше ураган, а нещо по-лошо. Стихията блъскаше с такава свирепост, че затръшнатите капаци изтръгнаха цялата рамка от яката тухлена стена.

Диера се спусна стремглаво по стъпалата и завари в кръчма­та всеобща паника - дошлите да си пийнат в „Гарваново гнез­до“ се мъчеха да избягат от бучащата напаст, която помиташе пазарния площад. Половината фасада на сградата бе срината, във въздуха се мятаха хартии, масите се плъзгаха и преобръ­щаха, от огнищата се разпиляваше жарава навсякъде, а звън­ливото трошене на прозорците придружаваше воплите на ужас и болка.

- Мазето, мазето! - дереше си гърлото някой досами ухото ѝ и я дърпаше за ръката.

Диера се обърна към Томас - от порязаното му чело по преб­леднялото лице се стичаше кръв. Той посочи една от вратите зад тезгяха, после се промъкна покрай нея в изтърбушената за­ла на кръчмата и се тръшна на колене до мъж, чиито крака бя­ха премазани от паднала греда. Тя гледаше онемяла как Томас размени няколко думи с човека, кимна и заби нож дълбоко в бедрото му, за да пререже артерията. След това го прегърна, докато кръвта му изтичаше.

Въпреки шума отвън се чуха писъци. Хора тичаха на запад край кръчмата, озъртаха се и още по-настървено ускоряваха крачка. Неописуем тътен заглуши всичко, болезнено притис­каше ушите. Диера долепи главицата на Джонас до гърдите си.

- Томас! - закрещя тя. - Томас!

Стихията изрева още по-мощно, недалеч от кръчмата пре­летя каруца и се пръсна в близката стена, разхвърчаха се тух­ли. Останалите вътре хора пак се притиснаха в пода. Томас им викаше нещо, но как да го чуят?

Той с огромно усилие пропълзя обратно към тезгяха, хвана Диера и я завлече към вратата на мазето. Напъна се да отвори и тя тръгна по осветената от фенери стълба. Вратата се затръшна зад нея.

Изведнъж се озова на малко по-тихо място, чуваше хриптенето си, хленченето на Джонас и ругатните на Томас. Мазето беше претъпкано. Диера видя прегърнатите Марис и Роб и още мнозина други, които разпознаваше смътно. Страхът разкри­вяваше лицата, ръцете и краката трепереха от умора. Онези, които още имаха сили, се опитваха да направят нещо за пост­радалите.

Над тях страховит трясък се преля в тежко друсане, което разклати гредите и насити въздуха долу с прах.

- Кръчмата... - изпъшка Томас. - Няма я. Няма я...

Окървавеното му лице се скова от горест.

- Какво да правим? - попита го Диера.

Томас се обърна към нея и я погали по бузата.

- Ще се молим. Дано покривът на мазето издържи. Дано на­воднението не стигне дотук. Дано видим утрешния изгрев. И дано твоят съпруг измисли как да сложи край на всичко това преди всички да измрем.

Диера го гледаше вцепенено. Знаеше, че всичко е заради ма­гията. Слуховете плъзнаха из целия град още преди дни. Иде­ше ѝ да попита какво може да стори един-единствен човек, но знаеше, че трябва да вярват в нещо.

А Томас бе избрал да вярва в Сол.

Диера полюшваше плачещото си бебе и намираше опора в същата вяра. Та нали Сол досега не се бе провалял, когато тряб­ваше да спасява Балея?

„Слънцето на Калеюс“ напредваше твърде трудно. Ветрове­те, които бяха помогнали на „Океански бряст“ да се скрие от погледите им, се обърнаха точно срещу течението на река Арл.

Разрушеният град остана далеч назад и Гарваните, облекли сухи дрехи, които моряците им намериха, се събраха да уму­ват. Капитан Джевин бе заповядал вдигането на толкова плат­на, колкото смееше да си позволи в тежките условия. Вече им каза, че може би ще се наложи да плават по реката на зигзаг чак до устието и ако на „Океански бряст“ му е провървяло, ще навлезе в открито море с поне половин ден пред тях. Дарик оти­де да помоли за храна и нещо за пиене, а Хирад, Дензър и Ил­кар стояха между тесните койки, на които бяха положени Нез­найния и Троун. Варваринът се бореше с чувството, че е безпо­мощен. Прехвърляше за кой ли път в ума си всичко, което се случи, и се питаше как е могъл да помогне.

Човекът, който беше стожер на отряда, лежеше в несвяст с наложено на тялото му заклинание Топъл лек, но си оставаше тежко ранен. Хирад избърса ъгълчетата на очите си, в този миг пръстите на Илкар стиснаха рамото му.

- Ти нямаш вина. Аз ги ударих с онзи Силов конус.

Варваринът се обърна към елфа.

- Не за това си мисля. Никой не е виновен. Надявах се, че можете да направите повече за него...

- Бихме могли, ако и Ериан ни помагаше. Тя владее до съ­вършенство Телесната цялост.

- Но...

- С Топъл лек не се постига кой знае какво. Заздравяваме тъканите, подтикваме мускулите да зараснат, възстановяваме счупените кости. Нужно му е много повече...

- И как е сега?

- Брадвата е разсякла костите на таза - отговори му Дензър. - Да не говорим пък какво е направила със сухожилията, мус­кулите и кожата на хълбока... Костите пак ще бъдат здрави, но навсякъде има отчупени парченца. Не сме лечители, Хирад, нямаме уменията да му върнем здравето, както е възможно със заклинанието Телесна цялост.

Хирад завъртя глава, не желаеше да повярва в това, което следваше от думите им. И двамата магове отбягваха погледа му.

- Поне ще ходи ли?

- Горе-долу - кимна Илкар. - Ставата ще се обездвижи поч­ти напълно, винаги ще го боли. Ще куца лошо, но все пак ще ходи.

- Богове... - въздъхна варваринът. - Значи не би могъл да се сражава.

- Не и с двуръчен меч - потвърди елфът. - Няма как да пази равновесие за ударите, а и кракът ще бъде слаб. Може да се бие с обикновен меч, ако някой го пази отляво.

- Имаше късмет, че изобщо оживя - добави Дензър. - Загу­би твърде много кръв.

Хирад се загледа в Незнайния. Маговете щяха да го потопят в дълбок сън за много дни, може би до края на плаването. Но събудеше ли се, щеше да узнае, че е осакатен, лишен завинаги от мощта и пъргавината, с които се бе прочул. Въпреки всичко имаше какво да направят за него...

- Ериан ще се справи ли? - попита Хирад.

- Ако се заеме с лечението преди мускулите да са обхванали наново ставата и костите да са зараснали докрай. И какво от това? - сви рамене Дензър.

- След колко време ще стане това?

- Май ще успеем да позабавим действието на заклинанието, но то вече си върши работата - обясни Илкар. - Три дни? - изви глава той към Дензър, който кимна.

- Значи ще я отмъкнем от онзи кораб - заяви варваринът.

Във внезапното мълчание се чуваше тежкото мудното клатушкане на корпуса през речните вълни, плющенето на плат­ната и скърцането. Хирад неотстъпчиво гледаше смаяните Ил­кар и Дензър.

- Какво сте ме зяпнали?! - разпери ръце накрая.

- Ами май чакаме да чуем от теб как ще направим чудото... - промълви елфът.

- Много просто - отсече варваринът, а планът трескаво се подреждаше в главата му. - Капитан Джевин настига „Океанс­ки бряст“, прелитаме с вас в мрака, развихряме се в трюма, до- копваме Ериан и отлитаме. Можем да поведем и Закрилници. Нали те са способни да поддържат Сенчести криле, ако има маг с тях?

- Да, но... - запъна се Дензър.

- Казвай де!

- В Арлън се опитах да предложа нещо подобно и вие ми зат­ворихте устата с крясъци.

- Тогава беше друго.

- О, ясно, всичко е наред! - троснато изрече Дензър и понечи да му обърне гръб.

Хирад впи пръсти в рамото му и го завъртя към себе си.

- Бих го направил и за тебе. За всекиго от нас. Този път е заради Незнайния. - Погледът му сякаш пареше лицето на Ден­зър. - Той остави своите жена и дете, за да ти помогне да наме­риш своите. Дори не се поколеба. Виж какво му струваше! Ня­ма да се примиря да остане сакат. Той е един от Гарваните.

- Също като Ериан - процеди Дензър.

- Измъкваме и нея, нали? Тогава нямахме сгоден случай. Онези бяха готови да ни отблъснат. Този път няма да ни очак­ват.

Дензър се вторачи сериозно в него, после се усмихна доста кисело.

- Прав си. Вероятно ще си намерим белята, но си прав.

- Добре! - тупна го по рамото Хирад. - Сега потърси мисловна връзка със Ситкан, за да научи кои от Закрилниците са с нас. Не искаме демоните да им наложат адското си наказание, нали? После опитай да стигнеш и до съзнанието на Ериан. Илкар, ела с мен да поговорим с Ренерей, да помъдруваме как ще убедим Джевин. Ще ми кажеш и как е Троун.

Отвори вратата на каютата, но го спря гласът на Дензър:

- Хирад...

- Какво?

- Съжалявам за онази свада в гората...

Варваринът го погледна изпитателно, увери се в искреност­та му и вдигна рамене.

- И аз съжалявам. Но така стана по-добре, не мислиш ли? Иначе Дарик щеше да плени и мен. Затова да забравим. Хайде да освободим жена ти, да излекуваме Незнайния и да спасим дъщеря ти. После може би ще измислим как да върнем Каан в тяхното измерение. И тогава всичко ще ти бъде простено. Зае­ми се с мисловната връзка, моля те.

- Ще остана тук, за да опитам.

Хирад излезе, следван от Илкар.

Малкият отряд Закрилници се настани в предния трюм, къ­дето дордоверците щяха да търпят неприятностите на плава­нето през Южния океан. Двадесет и четиримата бяха почти не­засегнати от сражението - онези, които бяха пострадали твър­де зле, за да се сражават, просто не се качиха на кораба.

Сега стояха в кръг, сплели пръсти пред гърдите си и свели глави. В мълчаливия размисъл участваха всички техни събра­тя чрез Сливането на душите в далечния Ксетеск. Всеки още жив Закрилник скърбеше за онези, които загубиха, но ликува­ше за освобождението на душите им.

Всяка смърт отнемаше частица от цялото, обаче върналата свободата си душа даваше надежда. Аеб потискаше тези несъв­местими чувства през повечето време, но им се поддаваше в та­зи Тишина. Знаеше, че същото преживяват и останалите. Ня­маше по-важно от единството на Сливането, то можеше да се мери само с омразата им към силите, които ги обвързваха, ка­то изтръгваха живите им души и поддържаха живота им чрез Демоничната верига.

Нямаше Закрилник, който да не се стреми към свободата, а не искаха да я постигнат, като губят събратята си. Само Сол успя, като запази живота си, той беше примерът им за опаснос­тите на свободата. Събратята откриваха отдалеч присъствието му, както той тяхното. Сол обаче беше извън единството. Зави­наги щеше да остане с тях, ала беше откъснат от взаимната им подкрепа. Но нищо не намаляваше почитта им към него.

- Ние сме едно цяло.

Гласът на Аеб прозвуча навсякъде в трюма. Имаха право да говорят, когато не им предстоеше скорошна битка.

- Ние сме едно цяло - заедно изрекоха другите.

- Сол лежи с тежка рана, не можем да усетим колко е зле, както не можем да достигнем душата му. Отдалечаваме се от нашия Повереник. Помолих да ни прехвърлят във властта на Дензър, успял да си послужи с Крадеца на зората. Това ще бъ­де чест, която ще отпразнуваме с всички събратя в Сливането. Подгответе се. Наточете оръжията си, превържете раните си, бъдете несломими. Нашите врагове искат да унищожат онова, което ще донесе превъзходство на Ксетеск. Но ние ще го опа­зим. Ние сме едно цяло.

Пак се отдадоха на размисъл за кратко и Аеб се върна към мислените заповеди:

„Кси, нужна ни е гореща вода. Елфите може би имат бинто­ве и целебни балсами. Кажи на Ренерей, капитанът ще се вслу­ша в молбата ѝ.“

„Ще бъде направено.“

Аеб огледа кръга. Долавяше умората им. Бяха тичали дни наред, но след сражението до тях нямаше Повереник, който да възстанови жизнеността им чрез Демоничната верига.

„Седнете, събратя, и оставете въздуха да облекчи лицата ви. Фин, вратата да бъде затворена. Нека мракът ни скрие.“

Фин отиде да залости люка. Щеше да отвори само на Кси. Спуснаха капаците на фенерите и щом тъмата стана непроглед­на, Аеб чу как другите разхлабват ремъците, докато той също сваляше маската си.

Веднага усети благодатния полъх с възпалената кожа на ли­цето си. Колкото и гладки да бяха абаносовите маски, поттараз- лютяваше кожата под тях. Аеб веднага наведе глава, не смее­ше дори на тъмно да срещне погледа на друг събрат. Случеше ли се, когато нямаха маски, щеше да им донесе лош късмет и гибел в следващата битка.

- Е, как я караме? - попита Хирад.

Гарваните, Ренерей и Дарик пак седяха около капитанската маса. Джевин беше на горната палуба да се посъветва с първия помощник и щурмана.

- Има и добри, и лоши новини - пръв отговори Дензър. - Сит- кан ми даде правото на Повереник на двадесет и четиримата Закрилници, които са с нас на кораба. По-късно ще говоря с тях, но засега ви стига да знаете, че на Херенденет ще можете да ги използвате според случая. Ще изразяват свободно мнени­ето си, наложени са им възможно най-малко ограничения.

- Тоест? - изви вежди Илкар.

- Няма да чакат, ако трябва да нанесат изпреварващ удар срещу врага при първа възможност, ще ви казват веднага, ако мислят, че не си служите със силата им по най-добрия начин, и сами ще се грижат за бойния си строй, ако не получат изрични заповеди.

- А кое е лошото?

- В Балея положението е много лошо. Политически сме тол­кова зле, че малко остава до открита война между Школите. Има стълкновения по границите на земите им, макар че досега само Арлън е пострадал. - Дензър спря да си поеме дъх. - Но това е нищо в сравнение със стихиите. Ситкан се е свързал с Ксетеск и са му съобщили за гигантски вихрушки в Корина, събудили се вулкани в планините Чернотрън и Балан, още ура­гани на север и нови наводнения на юг. Времето на Балея изти­ча...

- Ами Ериан? - подсети го Хирад.

- Почакай, не съм изредил лошите новини докрай. Ситкан ме осведоми и че цял флот на Дордовер е отплавал от Гиернат преди ден-два.

- Колко кораба и точно кога са потеглили? - веднага попита Дарик.

Дензър сви рамене и си сипа още чай. Корабът се наклони, чашата се плъзна към ръба на масата, но не се разля.

- Няма много подробности. И в Гиернат са преживели на­воднения. Ако научи още нещо, Ситкан ще се помъчи да се свър­же с мен въпреки разстоянието.

- Можем ли да си повикаме още подкрепления? - почуди се Хирад.

- Ситкан се опитва да провери и това.

- Напразно! - отсече Дарик. - Ако моите съгледвачи не са ме подвели, няма значителни отряди на Ксетеск на по-малко от десет дни от което и да е южно пристанище, а с корабите в Ко- рина е свършено. Разбира се, остават Закрилниците, но дори да хукнат обратно към Арлън и да се качат на корабите там, ще чакат поне един ден товаренето на припаси, иначе ще умрат от глад насред морето.

- Според теб кой командва силите на Дордовер? - попита' Ден­зър.

- Вулдарок - отговори без колебание Дарик. - Дебелият иди­от трябваше да пристигне в Арлън преди няколко дни, но тъй и не се появи. Струва ми се, че е имал неприятности в земите на друга Школа...

- Значи имаме насреща си незнайно колко войници и маго­ве - промърмори Хирад. - Дано онзи остров може да бъде отб­раняван.

- Има само едно място на брега, където може да спре лодка- обясни Ренерей. - Островът е подбран много внимателно.

- Сега не му е времето да се притесняваме за това - възрази Илкар. - Какво знаем за Ериан?

- Има магически щит около нея - отвърна Дензър. - Трябва­ше да се очаква. Не мога да проникна през него, без да се усетят маговете, които го поддържат.

Той се вторачи в чашата си.

- Добре ли си? - сепна се Хирад, който още не можеше да се опомни, след като научи каква ще бъде участта на Дензър.

Чак сега, намерил малко спокойствие в капитанската каю­та на „Слънцето на Калеюс“, истински усети бремето на тази новина. Илкар му бе казал едва ли не мимоходом, че спасение­то на Лиана ще струва живота на Дензър. Варваринът обаче лес­но откри, че елфът вече тъжи за тъмния маг. И на него му се свиваше сърцето.

Още повече му тежаха угризенията, че се държа зле с Ден­зър в гората край Грейторн. През цялото време е знаел, че е об­речен, а си е мълчал. Хирад се питаше дали това е върховна храброст или глупост. Сега Дензър имаше още по-всеотдайната подкрепа на останалите Гарвани, но защо не я бе потърсил по-рано?

Колкото и да го вбесяваше магът от Ксетеск понякога, Хи­рад не би се примирил да го загуби. Толкова безсмислени изг­леждаха спречкванията и нежеланието да разговарят през пос­ледните години... Но във всеки миг знаеше, че Дензър го има. Откакто чу, че не му предстои дълъг живот, Хирад се чувства­ше съкрушен.

Дензър го погледна с печална усмивка.

- Хирад, искам тя да бъде до мен. Не ни остава много време да сме заедно.

- Знам. Съжалявам. Ще ти я върнем.

- Ако някой може да успее, това са Гарваните - насърчи ги Дарик.

- Рен, какво каза капитанът? - попита Илкар, за да прекъс­не тягостния разговор.

- Щял да говори с екипажа. И да се съобразява с времето и вълните. Не се обвърза с прибързани обещания.

- Ще му се наложи - изсумтя Хирад. - Няма да търпя оправ­дания.

- Ще ме изслушате ли? - намръщи се Ренерей.

- Разбира се - отвърна Илкар.

- Отдавна познавам капитана на „Океански бряст“. Знам, че ще прави каквото може да забави плаването, без да се издаде. Владее всякакви хитрини в занаята си. А вас моля да се дове­рите на Джевин. Той също е умел мореплавател, ще се опита да навакса изоставането, но не искайте от него да жертва екипа­жа и кораба си в името на бързината.

- Трябва да рискува донякъде - настоя Хирад. - Имаме само три дни.

- Той знае - напомни Ренерей.

- Винаги мога да му освежа паметта - закани се варваринът.

- Не го заплашвай - завъртя глава елфидата. - Така няма да стане.

Хирад избута чинията и чашата си встрани, за да опре лакти на масата.

- Рен, аз ще ти кажа как ще стане. Всички се радваме, че ти си с нас. Уважаваме те и заради знанията и опита ти, и заради помощта ти за Гарваните, особено за Ериан. Но ние сме Гарва­ните тъкмо защото винаги правим всичко необходимо, за да ус­пеем. И няма да се променим, защото Джевин бил мъничко обидчив, разбра ли?

Тя отвори уста, но Илкар навреме докосна ръката ѝ.

- Недей - усмихна се неловко. - Ще ти обясня по-късно.

- Защо аз да не ти обясня още сега, но другаде? - предложи Дензър. - Искам да чуя от теб всичко за жена си и детето си.

- С удоволствие - ведро кимна елфидата.

Хирад отбягваше погледа на Илкар, докато ги чакаше да из­лязат.

- Ненадминат си в тактичността, Хирад - изтърси елфът щом вратата се затвори. - Браво на теб!

- Какво пък сега?

- Ти с твоите поучения „ние сме Гарваните“... Позагубил си убедителност. Само я подразни, а нали искаме да е на наша стра­на?

- Трябва да знае как постъпваме.

- Не ни е присъщо да се държим свадливо от отчаяние! - соп- на му се Илкар. - Да, винаги правим необходимото, но към вся­ка цел има различни пътища.

- И според теб аз свърнах в грешната посока.

- Да, колкото и да те учудва това - въздъхна елфът. - Е, не съм се надявал, че ще се промениш изведнъж...

Хирад се ухили. Знаеше, че Илкар току-що приключи със сдържаните укори.

- Така си е. Извинявай, но всичко потръгна накриво.

- За какво говориш?

- За нас. За Гарваните. Боговете да изчезнат в пламъци да­но, но ни разпердушиниха. Незнайния осакатен, Ериан плене­на, а за Троун какво да кажа... И най-лошото е, че Дензър ще се пожертва, а ние нищо не можем да сторим. Така не е редно.

Елфът стисна устни.

- Знам. И все пак още имаме шанс да победим.

- Няма да е никаква победа, ако Дензър умре.

Хирад вдигна рамене, защото изречените думи му прозву­чаха странно, като от чужда уста.

- Но няма да е пълна смърт - промълви елфът омърлушено, макар и с искрена надежда. - Частица от него ще се съхрани в Лиана.

- Дензър няма да е с нас — завъртя глава варваринът. - Само това мога да разбера.

Млъкнаха и се заслушаха в скърцането на кораба, тропота на крака по палубата над тях и приглушения вой на вятъра. Хирад се почувства уморен. Дни наред не бе спал като хората. Мускулите го боляха, схващаше се в кръста и раменете. Преди не беше така, но щом се наложи отново да спи на открито без почти никаква защита от стихиите, да яде каквото улови или набере, натрупаните години си казваха тежката дума. Знаеше, че за него разцветът на силите е отминал, дългите сражения го изтощаваха. Неохотно призна, че принудителното бездействие на кораба май е добре дошло, макар че нямаше да се отърве и за миг от кипежа на мислите в ума си.

Седналият вляво от него Дарик не отваряше уста, сигурно за да не предизвиква хапливи отговори от Дензър, докато беше в каютата. Хирад се усмихна на себе си. Залавянето на Ериан дори не се случи заради стореното от пълководеца.

- Ей, стига си провесвал нос - подхвърли му той.

- Йе мисля, че стига - отвърна Дарик, без да го погледне.

- Всички знаем, че нямаш чак такава вина за цялата гадна бъркотия. Признара го и Дензър, когато е настроен по-разсъдливо.

- Но аз си нося вината - възрази Дарик. - Да бях послушал сърцето си, преди изобщо да поведа войската към Арлън. Ако ви бях оставил да продължите по пътя си, сега щяхте да сте отплавали с „Океански бряст“. И Незнайния щеше да е здрав. Аз съм глупак, можех да не допусна поне най-лошото. Трябва­ше да отхвърля заповедта за пленяването ви.

- И какво от това? - обади се Илкар. - При първата дума на неподчинение щяха да ти отнемат командването.

- Може ли да говорим за друго? - изрече Дарик по-остро, от­колкото му се искаше. - Как е Троун?

Същият въпрос се въртеше на езика на Хирад. Вторачи се подканящо в елфа, който си подъвка устните.

- И той е много зле. Твърде дълго е бил вълк. Ясно е, че това му пречи да си върне човешкия облик. И двамата видяхте ко­зината по лицето му, но тя покрива цялото тяло. А това е най- малката ни грижа. Свил се е в животинска поза. Мускулите му са смесица от човешки и вълчи, ходилата му повече приличат на лапи с остри нокти, сърцето му е прекалено голямо. Сигурно има и друго, което не се открива толкова лесно. Казано нак­ратко - макар да прилича на човек, всъщност не е. Поне засега. Има надежда преобразяването на тялото и органите му да про­дължи, но не знаем дали ще се случи.

- Можете ли да поддържате живота му? - попита варваринът.

- Няма да е труд но, но като се замислиш що за живот ще бъде... Боговете да се сгромолясат, в главата му цари хаос. Кой може да познае какво е съхранил от човешкото съзнание и спо­мени? Ще се нуждае от постоянна помощ.

- Значи ще е добре някои от нас да оцелеят, за да му помагат - проточи Хирад.

- Вярно - кимна елфът.

- Не е за вярване, а? - промърмори варваринът. - Троун пак е с нас...

- Да. Жалко че не мога да те зарадвам с добри новини и за него - намръщи се Илкар.

- Е, какво ще правим сега?

- Не знам ти какво искаш да правиш, но вече е среднощ и аз едва се влача.

Хирад си каза, че и той е готов да заспи въпреки клатушкането на кораба. Едва го помисли и устата му се разчекна в про- зявка.

- Виждам, че сме на едно мнение - каза елфът.

- Ъхъ... - Варваринът стана и се протегна. - Хайде, генера- ле, и ти трябва да си отспиш.

- Идеята е добра.

Когато елфът минаваше покрай него, Хирад се ухили от вне­запно хрумване. Вкопчи се в редкия шанс да разсее унинието.

- Ей, Илкар, тази Ренерей никак не е грозна, а?

Илкар го изгледа недоумяващо.

- Да, бива си я.

- Може пък да се облажиш. Хубав и прочут елф, че и старши маг в Джулаца... Току-виж плаването на юг мине по-весело за теб.

Илкар клатеше глава.

- Само ти, Хирад, си способен да мислиш за секс в положе­ние като нашето.

Варваринът сви рамене и тръгна към койката си в отделени­те за тях каюти.

- Приятни сънища, Илкар.