Детето на нощта

Пролог

Джарин бе ловил риба в земите северно от Зъбите на Сунара през целия си дълъг живот. Познаваше изтънко реда на при­ливите иютливите, както и сприхавите прищевки на вятъра. Знаеше колко прекрасно може да бъде усамотението. Заложи примамките и пусна въдиците на завет в дълбоко заливче и се­га оставаше чудесното очакване - времето, което толкова оби­чаше. Сви единственото платно на малката лодка и се излегна по гръб, полюшван леко от вълничките.

Отвори стомната с вино, смесено с вода, извади дебела фи­лия с шунка от торбата и подреди всичко до себе си. Загледа се във великолепната синева на небето, пресечена от тънки иви­чести облачета.

Сигурно бе задрямал, защото рязко се сепна - усети как лод­ката се завърта някак странно. Слънцето се бе изместило мал­ко наляво. Нещо нарушаваше съвършенството на деня, а дале­чен рев дразнеше слуха му.

Подпря се на лакти, вдигна глава и почовърка с пръст в ля­вото си ухо. Не чуваше никакви птици наоколо. През годините така привикна към резките крясъци на кръжащите чайки, че тези звуци не привличаха вниманието му. Но в този миг мъл­чанието на птиците го смути. Животните имат остър усет.

Съзнанието му се избистри от сънливостта. Нещо не беше наред наоколо. Небето си оставаше прекрасно, ала въздухът на­тежа като пред дъжд. А водата завличаше лодката навътре, ма­кар че беше време за прилив. И грохотът май отекваше от върховете навътре в сушата - неземен шум, който така го уплаши, че чак го присви стомахът.

Джарин се смръщи, надигна се и някакво движение в море­то прикова погледа му. Вцепени се.

С неимоверна бързина към него прииждаше водна стена, а зад нея се сгъстяваха и тъмнееха плътни облаци. Тази страхо­вита, надвисваща, покрита с пяна синьосива планина се прос­тираше докъдето погледът му стигаше и в двете посоки.

Просто гледаше, не стори нищо друго. Би могъл да издърпа котвата, да опъне платното и да обърне лодката към брега, но нямаше смисъл. Гигантската вълна се издигаше на повече от сто стъпки, нямаше къде да се скрие от нея и само щеше да на­мери смъртта си, запратен върху ръбестите скали.

Открай време Джарин се заричаше, че ще посрещне гибелта с отворени очи. Затова се изправи в лодката, изрече набързо молитва към духовете да го пренесат в пристанището, приюти­ло душите на предтечите, и се наслади на смразяващата мощ на стихията до мига, когато тя го потопи в забравата.