Детето на нощта

36

Илкар убеди наплашените елфи да излязат от скривалището си и да се преместят в кухнята. Но първо бе принуден да им обясни подробно кой е и какъв е, за да се престрашат дори да го погледнат, камо ли да го послушат.Оказасе,чесаосмина- той не бе забелязал веднага двете малки деца. По-млад мъж сложи вода на печката, за да пийнат нещо топло, а Илкар придума останалите да седнат око­ло масата. Не забравяше нито за миг, че зад вратата Ал-Дречар умират. Трябваше да вдъхне на тези хора малко решимост.

- Трудно ми е да схвана какво става - каза той на възрастна двойка, които май бяха по-склонни да разговарят с него.

Илкар се питаше дали тези двамата не са вече две столетия в Гилдията Дреч. Какво би могло да им вдъхне такъв ужас?

- Защото не си бил тук - отвърна старият Арин. От набръч­каното му лице се взираха все още ясни синьозелени очи. - Спо-. летя ни толкова внезапно...

- Но вие сте от Гилдията Дреч! - напомни Илкар.

- Никога не сме се сблъсквали с толкова могъща сила - на­меси се Нерейн, съпругата на Арин. - И толкова необуздана.

- Аха... - промърмори Илкар.

Във въображението си виждаше как Лиана ги тормози без­милостно, желаеща единствено гибелта им.

- Тя си е малко момиче - разпръсна подозренията му Арин. - Тъкмо в това ни е проблемът. Не разбира Какво прави. По- добре щеше да е, ако още тънеше в своята Нощ с щитовете на Ал-Дречар около съзнанието ѝ.

- Както виждам, Нощта вече е отминала за нея - възрази Илкар.

Чайникът кипна и друг елф започна да пълни чаши. Движе­нията му издаваха преумора, сякаш не е мигвал две-три дено­нощия. Дали не беше точно така?

- Не е така - обясни Арин. - Тя разкъса щитовете преди три дни. Ходи, говори и се храни, но изобщо не е стигнала до нор- мално приемане на маната или до пълното ѝ овладяване. Само неосъзнатата ѝ сила се е развила до безпрепятствено боравене с маната. Изобщо няма представа какво оформя. По-точно - как­во разрушава.

- Не знам дали разбирам... - Илкар вдигна глава, когато младежът сложи чаша билков чай до дясната му ръка. - Бла­годаря ТИ.

- Ще опитам да ти обясня - каза Арин. - Нейната Нощ не е като при другите магове. Твърде малка е да осмисли своите си­ли и да ги овладее, като се опира на съвестта си, за да не вреди и на себе си, и на околните. По-скоро някоя от разновидностите мана владее нея. Всяко чувство, всяка реакция се отразява в маната, която Лиана привлича в себе си. Ядоса ли се, мълнии поразяват острова. Ако се натъжи, вали дъжд. Щом се радва, слънцето грейва. Простички образи. Можеш ли да очакваш дру­го от петгодишно дете?

- Да, макар че в нейния случай са стихийно бедствие... - из- сумтя Илкар. - Има и друго, нали?

Нерейн кимна.

- И още как. Можеше да се предвиди, че маната ще буйства повече, когато чувствата ѝ са по-силни. Изтърпявахме някак и това, освен в най-тежките случаи. Най-лошото е, че тя неволно създава твърде опасни форми, за да наложи волята си. Така по­лучава от нас каквото иска. Гневът ѝ например не се огранича­ва само с мълнии, откакто се събуди...

Илкар кимаше.

- Значи пряко напада съзнанията ви?

- Да, когато иска нещо от някого - потвърди Арин. - Вече си видял западното крило на къщата. Поредният пристъп на гняв... и мощен трус отне живота на седемнадесет елфи от Гил­дията. Ние сме последните оцелели.

Арин огледа седящите в кухнята, Нерейн обви раменете му с ръка.

- Съжалявам... - промълви Илкар.

Нерейн сви рамене в унило отчаяние.

- В момента Лиана използва Ал-Дречар, за да подхранва с мана онзи лъч в градината. Разбира се, не съзнава какво е сто­рила. Не смеем да я помолим да угаси лъча. Веднага се ядосва.

- Криехте се от нея, нали?

- Да. Знам, глупаво е да се плашим от невръстно дете, но тя не понася думата „не“. Искаше насила да събуди Ефимер. Не я пуснахме да влезе, тя побесня и половината таван в балната за­ла падна. Случи се вчера. Имаме късмет, че никак не обича да влиза в кухнята, иначе едва ли би заварил и нас живи.

Извръщаха погледи от срам, но той нито ги укоряваше за не­що, нито му хрумваше да омаловажи усилията им. Нямаше как да се опазят, какво друго им оставаше, освен да се крият? Чувст­вото за дълг и отговорност беше може би най-важно в съзряване­то на мага. Лиана тепърва имаше да учи толкова много неща.

- Никой от вас ли не е минавал през тази врата? - посочи към трапезарията.

- Никой - потвърди Арин. - Знаем, че Авиана е мъртва от два дена, но Лиана не ни позволи да преместим тялото...

- Добре, добре - спря го Илкар. - Вижте, имаме работа, която задължително трябва да свършим. Лиана е с Ериан извън къща­та. Изнесете мъртвата магьосница оттук и се погрижете за оста­налите. Ще дойдат още трийсетина наши приятели, но скоро след тях тук ще бъде и голям отряд от Дордовер. Онези хора искат Ли­ана да умре. Помогнете ми да не допуснем това. Какво ще каже­те? - Струваше му се, че говори на деца. - Моля ви, доверете ни се. Ериан ще убеди Лиана да угаси лъча, може би Ал-Дречар ще се възстановят. Искам да знам още сега ще ни помагате ли изобщо.

Арин се мръщеше.

- Защо пък ще желаят смъртта ѝ?

Илкар въздъхна.

- Всичко, което сте преживели тук, се стоварва върху Балея повече от десет седмици. Хиляди загинаха, други хиляди оста­наха без дом, цялата страна е опустошена. И някои смятат, че смъртта на Лиана е най-сигурното спасение. Ериан и Дензър са убедени, че има и друг начин. Е, ще ни помогнете ли?

- Нямаше нужда да питаш - отвърна старият елф. - Та ние сме от Гилдията Дреч! Обрекли сме се на Единството. - Обърна се да погледне останалите. - Чухте какво имаме да вършим. Допийте си чая и двама да изнесат трупа на Авиана. Други двама да видят как са Ефи, Мира и Клири. А двама да приготвят храна за триде­сет души. Вижте какво е останало и ако няма друго, започвайте да печете хляб. Аз ще отида с Илкар да огледам къщата.

- Благодаря ви - усмихна се Илкар.

- Ние ти благодарим. Идването ти беше спасение за нас.

Магът изви вежди.

- Още не се знае, приятели.

Ериан остави Лиана да я води надалеч от миришещата на смърт къща. Още ръмеше, но въпреки топлината на острова не беше задушно. Слънцето се показваше нарядко през изтънява­щите облаци.

Доволното момиче подскачаше и подканяше майка си да вър­ви по-бързо по пътеката към закътаното място, където идва­щите към острова можеха да слязат от лодките.

- Татко няма да знае къде да слезе на брега.

Майка ѝ осъзна, че това е вярно - откъм морето брегът изг­леждаше непристъпен. Малко преди пътеката да свърне надяс­но и да се спусне към брега, Лиана тръгна към доста стръмна скала, висока двайсетина стъпки. Отдолу вече се чуваше шу­мът на прибоя.

- Мамо, сега ще ти покажа как се катеря!

Момичето се изкачваше с учудваща ловкост и увереност.

- Кой те научи? - попита Ериан, готова да я хване, ако падне.

- Никой - заяви леко задъханата Лиана, телцето ѝ се изпъва­ше докрай, за да напипа следващите опори за ръцете и краката.

Майка ѝ се смръзна. Никой ли не бдеше над детето? Гневът ѝ пламна. Повери Лиана на онези, които се кълняха, че тя била безмерно скъпоценна и това било единственото подходящо мяс­то за нея в целия свят. Но никой не ѝ бе попречил да се катери сама по тези назъбени камъни. Едно подхлъзване. Само едно...

- Не те ли наглеждат? - попита тя.

- Аз не им позволявам - похвали се момичето. Стигна до си- гурна опора и се изправи. - Мамо, видя ли колко е лесно? Сега ти опитай.

Ериан нямаше избор. Сви рамене и започна да се катери. На­истина беше по-лесно, отколкото изглеждаше. Лиана я наблю­даваше засмяна.

Направиха две-три крачки по разядената от ветровете и сол­та новърхност и морето се откри за погледите им. Вдясно ска­лата пропадаше към тесния равен отрязък от брега, вляво пре­минаваше в отвесни канари. А пред тях бяха рифовете и прото ­кът към океана.

Дъждът бе спрял и слънцето най-после грейна между обла­ците. На синьосивата вода между мрачни черни зъбери се отк­рои светло петънце. Лодка с платно.

- Виждаш ли лодката? - посочи Ериан.

- Татко скоро ли ще пристигне?

- Да, скоро. Ще дойдат и всички наши приятели, които ще ни помогнат.

- Като онзи елф в къщата ли?

Ериан пак си спомни за трапезарията и изтръпна. Седна на мокрия камък с изпънати крака.

- Лиана, трябва да ти обясня нещо. Ела при мен като добро момиче.

Лиана се настани в скута ѝ и вдигна глава да я погледне. Ери­ан откри в очите ѝ нещо, което я смути - то отнемаше невин­ността от детското личице.

- Идват и лоши хора - започна Ериан. - Ще ни сторят зло, ако могат. Ще ни отведат оттук.

- Знам - простичко рече момичето. - Всички ще умрем зара­ди тях - аз, ти, старите жени.

Ериан млъкна, за да помисли. Лиана беше само на пет годи­ни - твърде малка, за да проумее идеята за смъртта, какво ос­таваше пък да я приеме толкова невъзмутимо.

- Но ние можем да ги спрем - каза накрая. - И ти също има с какво да помогнеш.

- Тъй ли? - оживи се Лиана.

- Да, лесно е. Твоята светлина ми помогна да те намеря. Се­га по-добре я махни, иначе и лошите хора ще те намерят.

Детето си подъвка горната устна.

- Татко ти ще докара лодката на брега дори ако махнеш свет­лината веднага - настоя Ериан.

- Ще я махна щом го видя. Тогава ще ги освободя.

- Кого ще освободиш?

- Старите жени. Те ми помагат.

Ериан проумя защо Ал-Дречар бяха застинали на леглата си. Молеше се Дензър да дойде по-скоро на острова. Лиана разби­раше маната и магията на твърде много равнища, само че не успяваше да ги свърже. Затова дори разговорът с нея беше из­питание, а опитите да изяснят какво всъщност знае за собстве­ните си способности - безнадеждни.

- Защо не ги оставиш да си починат? Всички сме тук с теб. Няма да те дадем на никого.

Лиана се взря в бавно уголемяващото се платно.

- Той ще дойде след малко...

- Да, ще дойде - промълви Ериан.

Седеше спокойно, прегърнала дъщеря си, и се стараеше да забрави колко малко време им остава да са заедно.

Илкар видя как елфи от Гилдията увиха тялото на Авиана в лек памучен саван и го положиха в празния зимник. Не споме­наха за погребение. Трябваше да отложат церемонията засега, а Илкар се боеше, че още мнозина ще легнат в земята до стара­та елфида преди всичко това да свърши.

Обиколката из къщата го обезсърчи и заради разрушения­та, и защото беше извънредно трудно да я отбраняват. Надява­ше се неговите съратници бойци да измислят нещо.

Седеше в кухнята и отпиваше още чай, когато Ал-Дречар се събудиха. Долови колко им олекна на елфите наоколо. Скоро го заведоха в трапезарията, където бяха настанили стариците по-удобно.

С влизането срещна погледа на една от престарелите елфи- ди, която седеше облегната в леглото и пушеше дълга лула. Ма­кар заниманието ѝ да беше привидно нелепо, той на мига позна миризмата на дима.

- Лемир... - промълви, когато пристъпи по-наблизо.

Рядко се случваше да изпитва подобно страхопочитание. Тук се изправяше пред жива история и величава сила. Пулсът му се ускори, устата му пресъхна.

- Отварата от билката е чудесна - отвърна старицата с дъл­бок дрезгав глас, - но превъзходно възстановява силите и кога­то я пушиш.

Илкар седна на креслото до постелята. Взря се в костеливото лице, обрамчено от дълга бяла коса, и тутакси бе запленен от искрящите пронизващи очи. Другите две Ал-Дречар също го наб­людаваха от леглата си, но около тях още се суетяха елфи от Гил­дията. Лицата на стариците бяха измършавели и бледи.

- Аз съм Ефимер - представи се онази, която го заприказва. - Отляво е Клирес, отдясно е Мириъл. Безмерно съжалявам, че не се появи по-рано, за да се срещнеш и със скъпата ни посестрима Авиана. Боя се обаче, че сега няма време дори да скърбим за нея.

Няма - кимна Илкар. - И аз скърбя за вашата загуба. Аз съм Илкар, маг от Джулаца и един от Гарваните. Щом сте буд­ни, Ериан явно е убедила Лиана да угаси онзи лъч.

- Да. Думите не стигат да опиша дарбите на това момиче. Уви, не ни стигнаха и силите да я задържим по-дълго под зак­рила в нейната Нощ. Тя не подозира какво причинява на всич­ки наоколо.

- Досетих се вече - промърмори Илкар. - Неприятно ми е да прекъсвам отдиха ви, но трябва да ви обясня положението, в което изпаднахме, и да науча в какво състояние сте вие трите.

Ефимер се усмихна измъчено.

- Подозирам, че никой от нас няма добри новини за другия.

- Така е - съгласи се той. - За жалост в Арлън имаше тежки сблъсъци, когато се опитахме да отидем при Ериан. Преследва ни силен вражески отряд. Заедно с Гарваните идват двадесет и чети­рима Закрилници от Ксетеск. Те ще ни подкрепят. Войската на Дордовер обаче е далеч по-многобройна и не е изключено да напад­нат още през нощта. Ако не ги отблъснем, ще избият всички тук.

- Любопитно е коя Школа чия страна заема. Не се учудвам, че от Ксетеск са готови да ни помогнат, нито че дордоверците се стремят да ни унищожат. Страхът и невежеството са могъ­щи подбуди. Но какво искаш ти, Илкар от Джулаца?

- Като маг от Джулаца аз съм разтревожен от връщането към Единството - без колебание отвърна той. - То е заплаха, макар че в момента ми изглежда твърде незначителна в сравнение с другите. Но Ериан и Дензър са мои приятели. Те са от отряда на Гарваните и ще направя всичко възможно за тях... Нека чуя сега как се чувствате след събуждането си.

- Правилно ли се досещам, че тази къща е пострадала доста зле? - попита Ефимер, сякаш не чу думите му.

- Меко казано - увери я Илкар. - Затова се налага да знам на какво сте способни. Дордоверците ще нападат с магия, значи трябва да пазим къщата с щитове. Няма начин да запречим всички възможни входове, но поне не бихме допуснали да ни поразят със заклинания.

- Засега не мога да ти отговоря. От много време всичко свър­зано с Лиана изсмуква жизнеността ни, а ние сме твърде стари и напоследък се възстановяваме трудно. Мъчно беше и да я опа­зим, когато се потопи в своята Нощ, а после тя ни изчерпваше докрай за поддържането на онази необикновена светлина. Ще се облечем, ще хапнем, после ще се разтъпчем в градината, ако нещо е останало от нея, и по-късно ще ти кажем какво можем. Но те моля да бъдеш скромен в очакванията си.

Илкар се изправи, не биваше да им отнема повече време. Чувс­тваше се неловко пред Ал-Дречар, досущ като през първите си дни в Школата, ако застанеше пред някой от старшите магистри.

- Неудобно ми е да настоявам, но ние, Гарваните, разпола­гаме само с трима магове, а сред дордоверците може да има двай­сетина пъти по толкова. Опасността за всички ни е огромна.

- Имам още два въпроса преди да излезеш - спря го Ефимер. - Каква е участта на екипажа на „Океански бряст“ и Ренерей?

- Ренерей е невредима и се върна с нас. Но екипажът бе пле­нен от Ловците на вещери и имам опасения за живота им. Съ­жалявам... - сви рамене Илкар. - Какъв е другият въпрос?

- Може да се заблуждавам, но докато бях в унес, долових досега на древни умове, които ни търсеха. Много силни съзна­ния. Отдавна не бях усещала присъствието на дракони Каан.

- Вярно е. Три дракона Каан ни помогнаха, докато плавах­ме насам. Един бе убит от магията на Дордовер, другите двама пострадаха зле. Толкова зле, че няма как да ни помогнат още веднъж. Сега събират сили някъде из архипелага.

Хм... В съзнанията им имаше покой, едва ли не примире­ние. Трябва да ми обясниш по-късно как са попаднали в нашия свят. Дали пък ние няма с какво да им помогнем?

- Убеден съм, че можете, ако говорим за изцелението им, но те се нуждаят от още нещо. Проходът към измерението им е недос­тъпен за тях и по неволя са изгнаници в Балея. Затова те и Хирад Хладнокръвния дойдоха тук. Хирад е Драконан на Ша-Каан.

- Ша-Каан е тук?! - ахна Ефимер. - Какво великолепие... Непременно ще си поговоря с този Хирад.

Илкар сдържа усмивката си. Не би пропуснал този разговор. Той се обърна и Арин му отвори вратата към голямата зала.

- Илкар? - пак го спря Ефимер. - Много бих искала да видя Ериан и Лиана. Моля те да им предадеш, че могат да дойдат при нас, ако искат.

- Разбира се.

- Горката Ериан...

Той сви вежди.

- Това пък защо?

- Струва ми се, че знаеш. Видях и твоята тъга. Надявахме се да избегнем това, но сме толкова изтощени... Боя се, че вече няма друг път, силите ни не стигат.

Илкар тръгна през балната зала, загубил и онази надежда, която дълбоко в душата си се бе опитвал да запази.